четвъртък, 30 април 2015 г.

В тайния подземен град на Тито




Представете си безкраен коридор, който се върти в кръг и неусетно свършва там, където започва. Представете си по цялото му протежение стотици еднакви миниатюрни стаи вляво - гардероб, маса, легло. Гардероб, маса, легло. Гардероб, маса, легло. Празни стени. Представете си ярка изкуствена светлина, а после пълна тъмнина, тежък въздух. Далечен звук от радио.

Тук щяхте да се намирате, ако бяхте от 350-те души, избран антураж на югославския лидер Йосип Броз - Тито, а на света беше настъпила ядрена криза, земята беше смъртно опасна, просмукана от радиация. Подземният град, разположен на площ 6500 кв.м., е строен в продължение на 26 години и целта е била да бъде свръхобезопасен от външната среда. През всички тези години в градчето до него - Конич, Босна и Херцеговина, никой не е подозирал какво се случва, това е било най-голямата военна тайна на Югославия. Решено е да бъде именно там, в сърцевината на Босна, заради стръмния, на места непристъпен планински терен. За бункера, наричан още ARK D-0, са знаели само Тито и най-приближените му политици и военни. Местоположението му е разкрито години след като върховният лидер умира (впрочем от естествена смърт) - в началото на войната през 1992 г. Но и до днес мястото не е популярно, а широката общественост в Босна и Сърбия не знае за него.

Project Biennial 

На 24 април бях там. Не съм от антуража на Тито и няма ядрена криза. Но пък има интересна изложба за съвременно изкуство, която се провежда на всеки две години. Нарича се Project Biennial и продължава до 24 октомври. Има специално разписание и е необходимо предварително едноседмично предизвестие, вероятно защото околието все още е военна база и е с ограничен достъп.

В изложбата участват артисти от Босна, Сърбия, Албания, Австрия, Италия, Словения (конкретно - група Лайбах с проект на тема Хитлер и Балканите), има и поне две български имена - Лъчезар Бояджиев и Правдолюб Иванов.

Мястото е неописуемо, страшно, абсурдно, задушно. Идеално за провокативно съвременно изкуство. Артистите са се разположили из стаите и са ги изпълнили с послания. Например, в едната част на коридора се чува шум от деца, които си играят, чува се топка, смях, крясъци, плач, птици, отново смях. Звуците прелитат около човек и той без да се замисли много-много, решава, че просто се намира близо до изхода. С увеличаването на звука обаче разбира, че в една от стаите е оставен касетофон и всичко е на запис, а той е навлязъл дори по-дълбоко в подземието. Много от творбите в изложбата са вдъхновени от подземния град и са създадени специално за него. Което не е учудващо - само по себе си това пространство е една иронична арт инсталация.

Всичко, освен всичко, което има значение

Освен всички стаи, вътре има кухня, зала за дезинфекция, бани и тоалетни, канцеларии, 2 конферентни зали и луксозен втори етаж, в който са щяли да се помещават Тито и съпругата му Йованка. Има изобщо всичко, от което човек би се нуждаел, за да преживее 6 месеца вътре. Освен слънце, природа и нормален въздух. Или иначе казано - всичко, освен всичко, което има значение.

Например, из цялото подземие във всяка стая са разпръснати червени телефони. Но за какво ли биха послужили те, ако нямаше живот навън? На кого бихте се обадили в един разрушен свят? Може би са предвидени за вътрешно ползване. Сигурно жителите на подземния град биха си звъняли един на друг, ако нямат време да се видят лично...

Егоизъм, граничещ с лудост

За разлика от повечето туристически забележителности на Босна тази не ти припомня войната от 90-те. Тук ти се припомня човешката глупост, параноя. Егоизъм, толкова краен, че граничещ с лудост. Защото какво в крайна сметка биха постигнали тези 350 души през месеците на ядрена криза? Какво ли би минавало през главите им? Затворени там долу, неясно до кога, вцепенени в ужас от света навън, задушавани от света долу. Постепенна загуба на въздух, постепенна загуба на разсъдък...

Конич се намира в средата между двата най-посещавани от туристите градове на Босна и Херцеговина – столицата Сараево и красивия град Мостар.

Входа на тунела, който би се херметизирал в случай на ядрена криза.
Навътре в тъмната част на тунела.

Много от творбите в изложбата са вдъхновени от подземния град и създадени специално за него. Което не е учудващо - само по себе си това пространство е една иронична арт инсталация. 
Джендър чувствителен комунистически лозунг.
Конферентна зала.
Спалнята на Тито.
В една от по-луксозните стаи.
Кислородни маски в банята.
Пречиствателни устройства.

Текстът оригинално е публикуван в Капитал Лайт.

понеделник, 27 април 2015 г.

Песен за отиване на море



Песен за понеделник сутрин, когато вместо на работа, неочаквано отиваш на море. Песен за пожълтяла от слънцето трева, за стопиране насред пустошта, за крака висящи от зелен Москвич, песен за сламени шапки напълнени с вода, песен за залепнали от топлото едно за другото бедра, песен за тънки бели ресни по иначе идеално синьото небе и за водорасли, гъделичкащи те по носа.

(И за моя скъп читател Аврамов специално!)




събота, 25 април 2015 г.

The Pink Attitude. Princesses. Pop Stars. Girl Power





И още една красива и уязвима принцеса, прекарваща времето си в очакване на принца.

Това клипче е част от страхотен документален филм, на който случайно попаднах по време на един полет на United. Казва се "The Pink Attitude. Princesse, Pop Star and Girl Power". Намерих го в YouTube, но, за съжаление, само на френски:



Интересна реплика от филма, цитирам по памет: "Често обясняваме как мюсюлманските жени, които се покриват с бурка, са жертви на мизогинна култура. Но дали бурка от плат е по-лошо от бурка от тъкан? Като се замислим - колко жени около нас са обсебени от външния си вид, покрити от главата до петите с несъзнавана бурка от макиаж?"

неделя, 5 април 2015 г.

Zizek. Gender violence as the continuation of a philosophical comedy





... And this would have been a nice Slavoj Zizek lecture. And I would have probably shared it on Facebook with some funny comment on his I-urgently-need-a-handkerchief attitude. Or I would encourage people to watch it between 4:00 and around 25:00 for his interesting and rather provocative opinion not just on universalism but also on post-colonial claims, such as the one regarding Ghandi: "no, we don't want to keep our specific identity... we want to disappear". Also around the 50:00 - the joke he did during the "free" elections in Yugoslavia.

But (and this a big but) his comments on violence against women I cannot accept. I tried not to pay attention to his casual remark that he supports capital punishment for rape. Which sounded to me like: "Oh, look at me, I am so much against rape, I believe there should be death penalty for this, so you must from now on listen to me and sympathies with everything I say regarding the topic." And the quite unfair comparison between the non-acceptance of sexual harassment and racism that followed.

This reminded me of The Pervert's Guide to Cinema and a remarkably stupid statement of his: "We men, even when we are doing it with the real women, we are effectively doing it with our fantasy. Woman is reduced to a masturbatory prop. Woman arouses us in so far as she enters our fantasy frame. With women, it's different. The true enjoyment is not in doing it but in telling about it afterwards."

But let's go back to the lecture. He then talked about India's gang rape, that happened "a few months ago". No, it had happened precisely 2 years before that lecture in LSE.

Second, regarding Ciudad Juarez series of rapes and killings - Zizek claimed there was noone punished, except for the mother of one of the victims, for talking too much. This indeed sounds shocking and amusing for the audience, but it is not true. There are convictions against perpetrators, though an absolutely insufficient number. And if the mother he is referring to is Marisela Escobedo Ortiz, she was not convicted, but killed while protesting. And women who were victims were not the vague "up to one hundred every year". They were less.

And I am not trying to underestimate the crimes here, nor to defend the Mexican authorities, quite to the contrary - even if presented correctly, these crimes sound horrific and tell us so much about the societies we live in. One does not need to exaggerate. But Zizek didn't even bother checking the facts. What he is doing is that he tries to shock, to capture the audience with some facts twisted so to serve his argumentation, in this case - about a socially symbolic ritual action. The latter is important but he did not even elaborate enough on it. As instead, he was busy trying to sound funny:

"these women are kidnapped, serially raped and then slowly tortured to death in a way which is a little bit too tasteless even for me, like first they cut off their breasts with scissors and so on..." (36:18)

A trivialization of violence at its purest form, making violence a matter of some comedy, making it socially acceptable... exactly the behavior he pretends to be challenging. This attitude is extremely well explained by Roberto Bolaño in his book 2666 in regards with the policemen in Ciudad Juarez, I couldn't help but wonder what he would say about Slovenian philosophers giving lectures at prestigious British universities and doing pretty much the same (plus the more sophisticated words).

And I don't see the difference between violence as the continuation of comedy and ethnic cleansing as the continuation of poetry, a critical article by Zizek on Kusturica's Underground.