вторник, 30 септември 2014 г.

понеделник, 29 септември 2014 г.

Maddie Ziegler & Allison Holker





Пълна лудост са този танц и това дете. Знаете оригиналния клип с дивашкия, почти животински танц, където 11-годишната Мади Зиглер (която обичайно преди танцувала такива работи) хвърчи, рита, скача, пълзи, пада, става, върти се и въобще... Сега пак е излязло видео от някакво шоу и пак не мога да спра да го гледам. 

петък, 26 септември 2014 г.

Иванка Курвоазие за патриотизма



Фейсбук профилът на Иванка Курвоазие обикновено просто ме разсмива. Но понякога оставам без думи от дълбочината на разсъжденията на този човек. Поста, който ме затрогна снощи толкоз много, че не мога да се отърся още, е за знамето:

знаете, че изпържих кюфтета. след това изпих и една ракия.

вечер се прибирам по околовръсното след работа с белия буз надеждата. там има едно грамадно знаме. окъсано. вее се на вятара тромаво и струва ми се, величествено, в небето над некакви складове. опитвала съм се да го снимам с телефона няколко пъти, докато шофирам. неуспешно. това знаме е единственото нещо, което е успявало да изтръгне от душата ми някакво подобие на онова, което наричаме патриотични чувства. 

патриотизма с дъх на домашен алкохол и опънати вени на челото ме отвращава. отношението ми към национализма е същото. патриотичните ценности приведени в действие представлят омраза и насилие от битов характер. някаква форма на хулиганство. национализмът облича на хулигана вратовръзка и униформа. не. не преувеличавам и не изопачавам. патриотизма стъпва върху усещането за особена значимост на принадлежността към дадена общност. усещането, че ние сме добрите. че небето тук е по синьо, тревата по зелена и ако има зло, то идва отвън. или от пренебрегването на традициите. патриотизма има нужда от враг. патриотизма е пасивна омраза. латентно насилие. патриотизма е усещането, че ние сме ебаси пичовете, обаче се сме преебани. патриотизма в действие е да напишеш в подлеза SMART NA SERIIZITE. непроявеният патриотизъм е социалната нагласа, че ние сме супер и че другите са гадни и искат дани преебат. това е някакъв вид отказ да поемаш отговорност. да се саморевизираш. 

патриотизма е розово и ковачевци. национализма легитимира тази координата на плоскостта на политиката. той събужда омразата и я превръща в насилие. национализмът е онзи механизъм, който кара вената на челото на патриота да се очертае ясно. реквизитът, който се използва безмилостно и безскрупулно, като парцал за миене на пода, в оперетата, наречена национализъм, са националните символи, химна, героите, жертвите, чудовишната агресия на врага, неподправеното зло. национализма е несъстоятелен без враг. национализмът предлага, на кроткия патриот и пияч на ракия слет работа, два основни извора на злото: външния враг, историческия национален враг и извор на вековна омраза, и един вътрешен враг: нарушаването на традициите. национализмът е проста рецепта за щастие: жестокост към така наречения враг и безпрекословно подчинение на традицията. по този начин национализмът провежда политика на изолация, понеже смазва външните и вътрешните източници на промяна, за да опази онава, което декларира като идентичност.

ако погледнем от малко по високо картинката можем да видим падащите бомби и мъжете, които стрелят един срещу друг, или хората, които всеки ден ходят на работа, техните лица и набитата в главите им идея че те са длъжни да убиват други хора АКО НЕЩО СЕ СЛУЧИ. а нещо непрекъснато се случва, защото конфликтът е всъщност икономически. защото става въпрос за ресурси. и за милиони. защото заради икономически, политически и геополитически интереси, една шепа хора, кара останалата част от хората да стрелят един срещу друг. и малкия безобиден патриот, който пие ракия след работа, и понякога му изскача вената на челото е буре с барут, ако се наложи. но през повечето време и това не е. а е просто планктон. десет цифров номер. просто предтекст. 

национализмът се противопоставя на глобализацията, уж за да защити многообразието на националните идентичности. какво обаче е мястото на индивида в тези национални идентичности? рендосано трупче? национализмът се бори за някаква национална идентичност, която да се противопоставя на унифицирането в транснационалния свят. чие унифициране? на индивидите?

мусака срещи емтиви?

исках да кажа за онова знаме на околовръсното, което се вее в есента. защото знамето е израз на оная най дълбока нужда да принадлежим към нещо по голямо от нас самите.

знамето. 

това са мъртвите. историите на милиони мъже и жени, часовете на техните животи, тяхната страст, техните любови и изневери, техните грешки и техните престъпления, техните жертви и техните избори и техните невероятни смърти. знамето е повече идея отколкото вещ. някаква мистерия. знамето е императив. то е карта. която свързва живота ни с животите на милиони хора, които не познаваме и никога няма да видим. то е нашата връзка с мъртвите и с онези, които още не са се родили. в него ние сме едно. 

само че всички ние сме едно. 

тези които стрелят един срещу друг са едно. 

не знам дали имаме нужда от ново знаме, под което да хвърлим оръжията или имаме нужда да погледнем по нов начин на знамената, под които хиляди са вдигали оръжия. 

мисля, че днес германците, обикновените хора, които всеки ден отиват на работа, гледат на знамето си по особен начин. мисля, че то значи за тях отговорност. то им напомня, че злото не идва непременно отвън. че врагът дреме вътре нас и ако му позволим може да унищожи всичко.

четвъртък, 25 септември 2014 г.

Malkovich, Malkovich, Malkovich



Американският фотограф Сандро Милър и актьорът Джон Малкович в съвместен проект, озаглавен Malkovich, Malkovich, Malkovich: Homage to photographic masters.

Diane Arbus / Identical Twins, Roselle, New Jersey (1967), 2014

вторник, 23 септември 2014 г.

За неосъзнаваната патриархалност на обществото в контекста на блажната боя




На 24 юли тази година в Пловдив 21-годишната Нона Славова беше залята с няколко литра блажна алкидна боя от бившия си интимен партньор Петър Бакалски и двама негови приятели. Извършителите заснеха постъпката си и споделиха видеото в интернет. Младата жена беше приета в болница, където беше установено, че боята е на химическа основа и е опасна за здравето й. Дни след случилото се тя беше със замъглено зрение, алергии по цялото тяло и рани на главата. Междувременно случаят привлече медийно внимание.

Пред журналисти Бакалски заяви, че намира постъпката си за уместна и че не съжалява за нея, защото тя се явява отмъщение за изневери на Нона Славова. В съобщения до медиите организации за защита от насилие, основано на пола

осъдиха престъплението и го определиха като престъпление от омраза

Това определение предизвика неразбиране и редица негативни коментари.

Защо се плашим да признаем, че когато един мъж брутално наказва бившата си приятелка, изсипвайки кофа блажна боя върху лицето й, докато нацията одобрително кима с глава или я извръща настрани, това е престъпление от омраза? Дали признанието, че насилието срещу жени е базирано върху пола им, означава да признаем систематичния и широко разпространен характер на тази категория престъпления? Дали това няма да подчертае колко важна е ролята на установените отношения на власт и подчинение между мъжете и жените? Преди да продължим обаче трябва да изясним какво всъщност представляват престъпленията от омраза – термин, преведен от английското "hate crimes", който често остава недоразбран.

Това са онези наказуеми деяния, извършени с оглед на определен признак, който жертвата притежава – раса, етническа принадлежност, религия, сексуална ориентация, пол и т.н. Оттук и полово базираното насилие е вид престъпление от омраза. Както расово мотивираното насилие търси да постави някого "на мястото му", сиреч да съхрани определени символни граници между "расите", така и полово базираното насилие търси да стори същото, но по отношение на жените.

Тестът е: би ли било деянието при същите обстоятелства извършено спрямо мъж от жена?

Социално полът се конструира чрез норми за поведението и външния вид. Стереотипите на тези норми са живи и публично известни – мъжът е активен, доминантен, властен, богат; жената е пасивна, подчинена, изпълняваща, загрижена за външния си вид, от който черпи единствената си социално приемлива сила - сексапила.

Сексистките модели и следващите от тях механизми за третиране на жените са популярни не само сред отделни индивиди или социални групи, те продължават да бъдат дори експлицитно изразявани в българското законодателство.

Например, жените са лишени от правото да дадат своето фамилно име на съпрузите и децата си, лишени са и от възможността да упражняват определени професии без оглед на индивидуалните им качества (справка - Наредба № 7 за вредните и тежките работи, забранени за извършване от жени). Тези модели са подкрепяни и присъстват във властовите структури. Например, през август в отговор на въпрос какво мисли за възможността жена да се кандидатира за лидер на БСП депутатът Кирил Добрев каза: "Жените ги предпочитам за други работи". Преведено, това означава, че жените могат да са само сексуални обекти, а не субекти на политическа власт.

През юни попитан дали е готов отново да бъде премиер, Бойко Борисов заяви, че няма по-опитен от него и побърза да онагледи твърдението си: "Така, както през зимно време не дават на жена да кара кола, а се качва този, който е най-добър шофьор." Отново – когато е трудно, контролът не се "дава" на жена; въобще, контролът жена не може да го има, ако някой не й го позволи. От мъжа, напротив, се очаква да го взима сам и без да пита. Иначе не е "мъж".

Поради тези исторически развили се неравнопоставени властови отношения между половете, жените, дръзнали да излязат извън предопределената за тях роля на подчинение, често биват жестоко санкционирани. А

непрекъснатото възпроизвеждане на полово определените роли не само допуска насилието срещу жените, но го прави неизбежно.

Омразата, подценяването и презрението към жените продължават необезпокоявано да заемат централна роля в начина ни на мислене. "Ама не е вярно", ще кажете – "така беше преди, но времената вече са други". Жените могат да гласуват и да ходят на работа? Аха, добре тогава, нека се отпуснем доволни в креслата със съзнание за изпълнена мисия.

Но ще дойде някой и ще ни измъкне от дрямката, казвайки: "От жена шофьор не става", после ще заяви: "Жените не могат да се ориентират", ще добави, че "любовта на мъжа минава през стомаха", ще ни обясни, че е "естествено" семейното жилище да се наследи от сина му, защото дъщерята ще се "задоми" при своя мъж, ще се подсмихне и ще разкаже как "Бог е създал първо мъжа, а после жената, за да не му е скучно на мъжа" и така, неусетно ще стигне до "той я бие, защото я обича".

Прилагателното "мъжки" ще излиза от устата му и ще се пръска от полова гордост, а прилагателното "женски" ще стои свито в ъгъла и ще представлява синоним на слабост.  Може би културните предразсъдъци ви се струват твърде далеч от темата за насилието над жените, но, ако внимателно изследваме неговите корени, неминуемо ще стигнем до тях.

Нека се върнем на случая в Пловдив. Отговорът на въпроса защо е наказана тя на пръв поглед е прост - тя (твърдяно) не е била вярна на своя мъж. Ако разровим обаче

по-дълбоко в концепцията за мъжкото притежание и консумация на женското тяло и традиционното мислене за жената и мястото й в обществото

отговорът ще е различен и далеч отвъд индивидуалното поведение на Нона и бившия й партньор. Тя не е наказана с "класическо" средство, а по начин, който ясно търси да я унижи – поставя видимо "петно" върху лицето й. Струва си да отбележим, че Нона е нападната не само от мъжа, който твърдяно е наранен от поведението й. Тя е нападната от още двама мъже, които не са пряко засегнати от действията й. Това са мъже, които се намесват, защото вярват, че имат право да осъждат и наказват невярната жена. Нещо повече – извършителите на деянието са счели, че то е нещо редно, което не само имат право да вършат, но могат и гордо да документират с видео. Последното е абсолютно показателно за това, че не са очаквали осъдително отношение от околните, камо ли наказателно преследване. И понеже хората, които имат навика да се отнасят пренебрежително към всичко, свързано с неравноправието между половете, вече отдавна са почнали да пишат коментари под тази статия, нека не им обръщаме внимание, а погледнем статистиката:

- 33 % от жените в ЕС са преживели физическо и/или сексуално насилие от 15 годишни - това се равнява на 62 милиона жени;
-  22 % от жените са преживели физическо и/или сексуално насилие от свой партньор;
- 43 % от жените са преживели някаква форма на психологическо насилие от настоящ или бивш партньор, например унижение на публично място, забрана за напускане на дома, заключване, заплахи за насилие и др.

Това показва проучване на Агенцията на Европейския съюз за основните права, разпространено на 5 март тази година.  Всеки ден седем жени в ЕС умират вследствие актове на домашно насилие. Тези данни се съдържат в  доклад на Европейския парламент и доказват, че насилието срещу жените не засяга само малък брой маргинализирани жени, каквото е наложеното обществено мнение. То засяга ежедневно цялото общество.

Същевременно, изследванията показват, че

престъпленията от омраза предизвикват по-големи психологически вреди за индивида от други сходни престъпления,

в които мотивацията на извършителя не идва от предразсъдъци. Престъпленията от омраза създават страх не само у самите жертвите, но и у цели общности или групи от обществото. Заливането на Нона с блажна боя, последвалите одобрителни коментари в интернет и безотговорното поведение на много медии, които дадоха широка публичност на "гледната точка" на бившия й приятел и разбиранията му за "правилното" поведение на жените в обществото, безусловно са постигнали своя ефект.

Трябва да имаме предвид, че това престъпление не е уникално по рода си, подобни се случват всеки ден – независимо дали "назиданието" се осъществява с химикал, като в случая, или с побои и "дисциплиниращо" сексуално насилие.

Това престъпление обаче ярко демонстрира две правила, които незабелязано ни се налагат ежедневно:
Правило 1. Жената няма право да разполага със своето тяло.
Правило 2. Ако жената пренебрегне Правило 1, мъжът има право да я накаже. Публично.

Най-подходящо е да бъде обезобразена, защото за жената това е равносилно на социална смърт – тя повече няма да може да бъде желана като сексуален обект, а без това е нищо. Така, щедро отразеното нападение над Нона изпрати ярко послание за това какво поведение се изисква от жената и какво се случва, ако то не се спазва.

То даде сигнал към жените в България изобщо

Така както чернокожите жители на София вече не минават около НДК, защото знаят, че там се събират скинари, които много пъти са нападали хора с различен цвят на кожата, така не е пренебрежим шансът жените, проследили случилото се с Нона, занапред да бъдат по-"прибрани" и подчиняващи се в поведението си на партньорите си.

Мъжете, които нападат своите съпруги или интимни приятелки, се стремят да утвърдят патриархалните "ценности" - агресивност, надмощие на мъжа и подчинение у жената. Те ползват физическата сила като инструмент за налагане на това надмощие. Затова справянето с тези престъпления минава през приемането им не като проблем на конкретната жена, а като проблем на цялото общество. За съжаление, всички мерки насилието срещу жени да бъде спряно ще претърпяват провал, докато отказваме да ги съобразим с културните реалности, в които това насилие се корени.

Насилието срещу жени е основано на пола насилие и е един от основните механизми, чрез който жените са поставяни в подчинено положение в сравнение с мъжете. Това се казва в Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие (Конвенцията от Истанбул), първият международен документ, който създава всеобхватна правна рамка за предотвратяване на такова насилие.  Документът влезе в сила на 1 август 2014 г. България не е сред 36-те държави-членки на Съвета на Европа, които вече подписаха Конвенцията.

Източник: Дневник.

петък, 19 септември 2014 г.

Shirin





Заповядайте на този саундклауд сет, който ще ви поразходи нагоре надолу по света: Natalia Lafourcade, Мексико, Emel Mathlouthi, Тунис (първата й песен се счита за химн на революциите в Тунис и Египет), Wendy Nazaré, Белгия, M.I.A., Шри Ланка, Idir, Алжир, Balkan Beat Box, Израел, Kasper Bjørke, Дания, Mumford and Sons, Великобритания, Hani Niroo, Иран, Mercan Dede, Турция, Gustavo Santaolalla, Аржентина, песен за Нагорно Карабакх, De los Miedos, Португалия, Nordpolen, Швеция, Chvrches, Шотландия, Shantel, Германия, Несе Карабочек, Турция, Казъм Коюнчу, Грузия, той, макар в случая да пее на турски, е записвал много от песните си на лазки - език, който се говори от лазите, населяващи югоизточния бряг на Черно море).

За мен най-хубавата песен в списъка е De Usuahia a la Quiaca на Gustavo Santaolalla.

събота, 13 септември 2014 г.

Marketa Irglova





Once е един от любимите ми филми. А чехкинята Маркета Ирглова, историята на нейната героиня и най-вече нейното изпълнение, продължават да имат най-силно влияние върху мен, макар да съм гледала филма поне 6 пъти. Чудех се какво ли прави тя днес. Отдавна е прекратила връзката си с Глен Хенсард (което не ме учудва предвид онази история на Оскарите), сега живее в Исландия. Това лято е издала нов албум. Казва се "Muna". Музиката й е станала още по-меланхолична и тиха. Ще си го запазя за някой неделен следобед.

неделя, 7 септември 2014 г.

سیمرغ




سیمرغ или Симургх е митична птица в персийската митология, символ, който често присъства в суфистката поезия и буквално значи 30 птици. Митът за нея напомня този за феникса.

Фарид ад-дин Мухаммад ибн Ибрахим Аттар или просто Аттар е персийско-таджикски поет и суфистки теоретик, роден около 1142 г. в Нишапур, днешен Иран.

Птичият събор е негова поема, за която чух преди няколко месеца от един учител по персийска литература, спомената между другото и дълго време не можех да се сетя за името й.

Историята била следната:

На земята настанали беди - глад, омраза, войни. Птици от цял свят се събрали и решили да предприемат рисковано пътешествие, за да открият своя цар - Симургх, който обитава планината Каф. Минали през редица трудности, прелитайки целия свят в търсене на Царя, докато накрая последните оцелели тридесет птици не разбрали, че смисълът е в настойчивото постоянство и задружните усилия. Че царят, когото търсят, всъщност са всички те – и всяка една от тях. Симургх, тридесет птици.

Има я издадена на български, преразказана от Петер Сис, който е направил и илюстрации, сред които и тази горе, на която попаднах преди малко и се сетих за историята. Дано е налична все още.

Ето я тук на английски.

“I'd rather die deceived by dreams than give
My heart to home and trade and never live.”