петък, 31 януари 2014 г.

Защо Иран трябва да получи бомбата?



Ядреният баланс би означавал стабилност


Кенет Уолц, Foreign Affairs, юли 2012 г.

През последните месеци бяхме свидетели на разгорещени дебати за това кой би бил най-добрият начин САЩ и Израел да отговорят на иранската ядрена политика. САЩ затегнаха и без това сериозните санкции срещу ислямската република, а през януари ЕС съобщи, че ще наложи ембарго върху иранския петрол. Въпреки че САЩ, ЕС и Иран скоро се завърнаха към масата за преговори, усещането за надвиснала криза все още е осезаемо.

А не би трябвало. Повечето американски, европейски и израелски коментатори и политици предупреждават, че един Иран с ядрено оръжие ще бъде най-лошият възможен изход от създалата се безизходна ситуация. Всъщност, това може би ще бъде най-добрият възможен резултат: този, който вероятно би възстановил стабилността в Близкия изток.

Силите молят да бъдат балансирани

Кризата с иранската ядрена програма може да завърши по три различни начина. Първо, дипломация и сериозни санкции - могат да убедят Иран да изостави своите занимания. Но подобен изход е малко вероятен: историята показва, че една държава, решена да се сдобие с ядрено оръжие, трудно може да бъде разубедена да го направи. Наказването на държава с икономически санкции не значи непременно дерайлиране на ядрената й програма. Вземете Северна Корея, която успя да създаде оръжия въпреки безкрайните санкции и резолюции на ООН. Ако Техеран реши, че неговата сигурност зависи от това дали притежава ядрени оръжия, малко вероятно е наказанията да променят подобно решение. В действителност, нови санкции могат да накарат Иран да се почувства още по-уязвим и да му дадат по-големи основания да търси защита чрез ядрено оръжие.

Втората възможност е временно Иран да спре тестването на ядрено оръжие, но пък да развие капацитет за бързо произвеждане на такова. Иран няма да е първата държава, сдобила се със сложна ядрена програма, без реално да е построила истинска бомба. Япония, например, поддържа огромна ядрена инфраструктура за невоенни цели. Експерти смятат, че тя може да произведе ядрено оръжие за много кратък срок.

Такава възможност би могла да задоволи вътрешните политически нужди на иранските управници, като убеди хардлайнерите, че те могат да се възползват от всички ползи на това да разполагат с бомба (например, по-голямата сигурност), и то без недостатъците (например, международната изолация).

САЩ и техните европейски партньори са основно притеснени заради въоръжаването, затова те биха приели подобен сценарий. Израел обаче даде да се разбере, че развитието на ирански капацитет за обогатяване представлява неприемлива заплаха сам по себе си. Това означава, че ако Иран поеме един подлежащ на проверка ангажимент да не се сдобива с ядрено оръжие, това може да успокои западните сили, но да остави Израел недоволен. Израел вероятно ще продължи своите рисковани усилия да спре иранската ядрена програма чрез саботажи – а това може да накара Иран да заключи, че постигането на такава способност в края на краищата няма да има достатъчно силен възпиращ ефект и че само въоръжаването може да осигури желаната сигурност.

Третият възможен вариант за излизане от тази ситуация е Иран да продължи сегашния си курс и публично да стане ядрена държава, тествайки оръжие. Според американски и израелски представители подобен ход е неприемлив, защото за тях ядрен Иран е една уникална по своята заплашителност перспектива.

Подобен език е типичен за големите сили, които и в миналото са се раздразвали винаги когато друга държава започне да разработва собствено ядрено оръжие. И въпреки това, винаги досега, когато друга страна е успявала да пробие с лакти в клуба на ядрените държави, другите членове са променяли политическия курс и в крайна сметка са приемали това. В действителност, посредством намаляването на дисбаланса във военната мощ, новите ядрени държави като цяло произвеждат повече регионална и международна стабилност, не по-малко.

Ядреният монопол на Израел в региона, който се доказа като забележително издръжлив, отдавна подхранва нестабилност в Близкия Изток. В никой друг район на света не съществува сама, непроверявана ядрена държава. Ядреният арсенал на Израел, а не желанието на Иран да придобие свой, е това, което най-много е допринесло за настоящата криза. Силите, в края на краищата, искат да бъдат балансирани. Изненадващото в случая е, че е минало толкова време преди да се появи потенциален балансьор на Израел.

Разбира се, лесно е да се разбере защо Израел иска да запази позициите си на единствена ядрена сила в региона и защо е готова дори да ползва сила, за да осигури този си статут. През 1981 г. Израел бомбардира Ирак, за да спре една заплаха срещу ядрения си монопол. Направи същото в Сирия през 2007 г., а в момента обмисля сходни действия и срещу Иран. Но тези постъпки, които в краткосрочен план позволяват на Израел да поддържа своето ядрено превъзходство, удължават един неустойчив в дългосрочен план дисбаланс. Доказаната способност на Израел безнаказано да напада потенциалните си ядрени съперници безспорно е предизвикала у враговете й желание да разработят средства, с които да не позволят това да се случи отново. Така, на настоящето напрежение е най-добре да се гледа не като на първоначална фаза в иранската ядрена криза, а по-скоро като на крайната фаза в дългогодишната близкоизточна ядрена криза, която ще приключи едва когато се възстанови балансът на военната мощ.

НЕОСНОВАТЕЛНИ СТРАХОВЕ

Една от причините опасността от ядрен Иран да бъде силно преувеличена е, че дебатът около темата е изкривен от неоправдани притеснения и фундаментални недоразумения за това как държавите трябва да се държат в рамките на международната система. Първото притеснение, което лежи и в основата на много други, е, че иранският режим е по рождение ирационален. Въпреки широко разпространеното убеждение, иранската политика не се прави от разни "луди молли", а от съвсем здравомислещи аятолласи, които, също както всеки друг лидер, искат да оцелеят. Въпреки че иранските лидери си позволяват крайна реторика, те не показват склонност към самоунищожение. Би било сериозна грешка на политиците в САЩ и Израел, ако приемат друго.

И все пак, именно това правят много американски и израелски политици и анализатори. Да представиш Иран като държава на ирационалното, впоследствие ти дава правото да твърдиш, че логиката на ядреното въоръжаване е неприложима за ислямската република. Ако Иран придобие ядрено оръжие, предупреждават ни те, няма да се поколебае да го използва в първия удар срещу Израел, нищо че това би предизвикало масово отмъщение и риск да бъде унищожено всичко скъпо, което иранският режим притежава.

Въпреки че е невъзможно да бъдем сигурни какви са иранските намерения, доста по-вероятно е Иран да желае ядрено оръжие, за да гарантира личната си сигурност, отколкото за да повиши силите си за атака (или пък за да се самоунищожи). Иран може да се държи безкомпромисно на масата за преговори и непокорно пред санкциите, но прави всичко това, за да се самосъхрани. Иранските лидери, например, не се опитаха да затворят Ормузкия проток, въпреки бурните заплахи, които правеха, след като ЕС обяви, че планира да наложи петролно ембарго. Явно е, че иранският режим заключи, че не иска да провокира САЩ за бърз и опустошителен отговор, какъвто безспорно щеше да последва при подобен ход.

Въпреки това, дори наблюдателите и политиците, които признават рационалността на иранския режим, все още изпитват притеснения, че едно ядрено оръжие ще вдъхне допълнително самочувствие на Техеран, предоставяйки защита, която да позволи по-агресивни действия и повече подкрепа за тероризма. Някои анализатори дори се опасяват, че Иран ще започне директно да предоставя ядрени оръжия на терористи. Проблемът с тези опасения е, че те противоречат на историята на всяка друга ядрена държава от 1945 г. насам. Тази история показва, че когато страните се сдобият с бомбата, те се чувстват все по-уязвими и са съвсем наясно, че техните ядрени оръжия ги превръщат в потенциална мишена в очите на големите сили. Тъкмо това усещане възпира ядрените държави от смели и агресивни действия. Маоистки Китай, например, стана значително по-малко войнствен след като се сдоби с ядрени оръжия през 1964 г., Индия и Пакистан също са далеч по-предпазливи, откакто станаха ядрени. Няма причина да се смята, че Иран би разбил тази тенденция.

Що се отнася до риска от терористите - нито една страна не може да прехвърля ядрени оръжия без огромен риск да бъде разкрита. Американските разузнавателни умения представляват сериозна пречка, както и впечатляващата способност на САЩ да установява източника на делящ се материал. Нещо повече, държавите никога не могат изцяло да контролират, а дори и да прогнозират поведението на терористичните групи, които спонсорират. В момента, в който страна като Иран се сдобие с ядрени възможности, тя би имала всички основания да иска да поддържа пълен контрол върху своя арсенал. В края на краищата, изграждането на бомба е скъпо и опасно занимание. Не би имало много смисъл продуктът на тази инвестиция да се прехвърли към съучастници, на които нито може да се вярва, нито могат да бъдат контролирани.

Друго често изтъквано притеснение е, че ако Иран се сдобие с бомбата, други държави в региона ще последват примера му, което ще доведе до ядрена надпревара във въоръжаването на Близкия изток. Но ядрената епоха днес вече е почти 70-годишна, а до този момент страховете от разпространение се доказаха като неоснователни. Терминът "пролиферация" означава бързо и неконтролирано разпространение. Нищо подобно не се е случило досега; в действителност, от 1970 г. насам има значително забавяне в появата на ядрени държави. Няма причина да очакваме, че тази тенденция ще се промени сега. Ако Иран стане втората близкоизточна ядрена държава от 1945 г. насам, това едва ли ще има лавинен ефект. Когато Израел придоби бомба през 1960 г., тя беше във война с много от своите съседи. Нейните ядрени оръжия бяха много по-голяма заплаха за арабския свят, отколкото иранската програма днес. При положение, че тогава ядреният Израел не предизвика надпревара във въоръжаването, то няма причина ядреният Иран да го направи сега.

НЕ СЕ СЪМНЯВАЙТЕ

През 1991 г., историческите съперници Индия и Пакистан подписаха договор, с който се съгласяват да не се прицелват към ядрените съоръжения един на друг. Те осъзнаха, че далеч по-тревожно от ядреното оръжие на противника им е нестабилността от предизвикването му. Оттогава, дори при възникване на силно напрежение и при рискови провокации, двете страни запазват мира. Ще е добре и Израел и Иран да обмислят това. Ако Иран се сдобие с ядрено оръжие, Израел и Иран ще се възпират един друг, както винаги са правели ядрените сили. Никога не е имало пълномащабна война между две ядрени държави. Когато Иран пресече ядрения праг, възпирането ще започне да се прилага, дори и арсеналът му да бъде относително малък. Никоя друга страна в региона няма да има стимул да се сдобива със собствено ядрено оръжие и настоящата криза най-сетне ще се разсее, което в крайна сметка ще доведе до един по-стабилен от днешния Близък Изток.

Затова не е нужно Щатите и техните съюзници да полагат толкова много усилия, за да попречат на Иран да развие ядрено оръжие. Дипломацията между Иран и големите сили би трябвало да продължи, защото отворените линии за комуникация ще накарат западните страни да заживеят по-лесно с идеята за ядрен Иран. А сегашните санкции над Иран да отпаднат - те вредят предимно на обикновените иранци, леко безцелно.

И най-важното: политиците и гражданите на арабския свят, Европа, Израел и САЩ могат да се утешат от факта, че историята го е доказала – когато се появяват ядрени сили, там идва и стабилност. Когато става дума за ядрени оръжия, сега, както и винаги, повече може да се окаже по-добре.

петък, 24 януари 2014 г.

karabakh






сряда, 22 януари 2014 г.

Младите в Иран - външно и вътрешно



Интересна статия от онзи ден в блоговете на Ню Йорк Таймс. Разказва за младите хора в Иран. Превеждам част от нея.

Става дума за серия снимки на Хюсеин Фатеми, които показват външната скромност и набожност у младите в Иран и колко бързо те изчезват, когато съумеят да се скрият от властите.

...И както бях тръгнала мързеливо да я превеждам, така виждам, че от тук са свършили тази работа. Пействам го и тук. Да се знае.

Алтернативни реалности от Иран 7

21.01.2014, 19:30
Какво всъщност знаем за тази страна?
Иран. Жени в забрадки, публични смъртни наказания, демонстрации с изгорени флагове и слухове за ядрени оръжия. Това е, което знаем за тази страна, но така ли е наистина? Иранският фотограф Хосеин Фатеми се заема да покаже едно друго лице на родната му страна, непознато за хората от западния свят.
Жена по време на церемонията Чехел Манбар, която се провежда преди Ашура (десетият ден от месец мухаррам) в Хоремабад. По традиция жените ходят боси и запалват 40 свещи на определени места из града. Церемонията започва рано сутрин и продължава цял ден.
Момичета пушат наргиле на обществено място, нещо, което също е забранено.
Рок музиката също е забранена. Тези момчета репетират на скрито място на свой риск.
Момичета пушат на балкона вкъщи. Вкъщи те могат безнаказано да носят тениски и да не покриват главите си.
Младеж свири на китара в парка на град Шираз.
Елия - художник - пие и пуши в своя дом.
Младеж се забавлява с паркур върху покрива на обществена сграда.
Техеран гледан от кулата Милад.
Шервин с кучето си, у дома. Според ислямските закони кучето е мръсно животно, затова иранските граждани не трябва да отглеждат кучета. Повечето собственици на кучета в Иран държат питомците си между стените на домовете си, защото полицията има право да ги конфискува, ако ги разхождат.
Ирански фотомодел позира за фотосесия.
Млада двойка чете Корана по време на религиозна церемония в памет на Имам Али, в гробище в предградията на Техеран.

вторник, 14 януари 2014 г.

Andreas Nilsson: Playlist



И пак за синематография, ама съвременна.

Румен, който учи шведски и се интересува от режисьори, ми препоръча един шведски режисьор - Андреас Нилсон. Ако ви е чоглаво, или дори без да ви е - разгледайте му работите. Адски добър. Почваме с това, че е направил рекламата на Волво с Ван Дам и стои зад повечето клипове на The Knife (те явно ценят режисурата) и Fever Ray. Дори Heartbeats. Спираме. Поемаме въздух и се заглеждаме през прозореца. После продължаваме нататък с музиката.


Последното видео е и най-комерсиално. Обаче ми е много интересно - все едно на камерата й е скучно от всичко, което вижда и само обикаля нагоре надолу, без дори да си направи труда да центрира изпълнителите или танцуващите и без да се старае да снима хората в красива светлина.

Въобще, ето ви един плейлист с цялата видеография на Андреас, посочена в Уикипедия. Досега всичко, което изгледах, си заслужаваше. 

понеделник, 13 януари 2014 г.

Jacques Tati - Play Time [1967] - The Waiting Room





Жак Тати (1907-1982) е френски режисьор, а и актьор, мим. От руско-холандско-италиански произход е. Дейвид Линч веднъж посочил филмите, които са му послужили за най-голямо вдъхновение и филмът на Тати Mon Oncle заел челно място там, наред с Часът на вълка (на Бергман), Лолита (на Кубрик), Rear Window (на Хичкок) и Sunset Boulevard (на Били Уайлдър).

Play Time (1967) е абсурдна комедия, която се върти около обърканата ера на технологиите. Има невероятна сценография и хореография, студенина, цветове, минималистичен, почти ням и адски вдъхновяващ.

Много ми хареса тази сцена и кожените мебели, които пльокват.

За привилегията да бъдеш гей в България



Радослав Стоянов е активист, а от около година е важна част от екипа на БХК.
Тези долу са пълни глупаци.

четвъртък, 9 януари 2014 г.

мъгла




мъглата се разстели над целия град и повече не помръдна.
с всеки изминал ден ставаше все по-гъста.
жителите на града се будеха сутрин и не виждаха нищо освен себе си.
а мъглата продължаваше да се сгъстява.
постепенно хората спряха да ползват автомобилите си, защото стана твърде опасно.
започнаха да се губят по улиците.
извървяха пеша километри към офисите си и накрая не успяваха да ги намерят.
понеже мъглата продължаваше да се сгъстява
влизаха в чужди сгради и оставаха там.
така правеха и вечер след работа.
ако се изгубеха на път за домовете си, просто преспиваха някъде другаде.
толкова беше гъста мъглата,
че навсякъде имаше достатъчно празни легла.

неусетно всички заживяха чужди животи.
в този трескав бял град на слепци
хората пипнешком размениха ролите си.

съвсем скоро това започна да им харесва.

сряда, 8 януари 2014 г.

Волен Сидеров на първо място...



Да, днес всички мразим Волен Сидеров, шегуваме се с него, възмущаваме се, роптаем, тюхкаме се, цъкаме с език, протестираме, повдигаме вещи, иронизираме, пишем удивителни, преливащи се с единици и обратно...

Безспорно. Сидеров пропада все по-надълбоко в бездната от агресия, себичност, меркантилност, зависимости. Факт е, че вече дори най-отдадените му привърженици изпитват трудности да намерят ей-така нещичко, пък макар и малко, силно криво, което да им се стори достойно за възхита.

Но нека не забравяме, че на първо място Волен Сидеров е фа-шист. Ра-сист, хо-мо-фоб. Той е исля-мо-фоб, ан-ти-семит. Демек - той мрази, мрази много и безсмислено, мрази групи от хора, не хора, които са му направили нещо, те, сами, като личности, а защото изглеждат или се държат някак, защото някой някога някъде е приел, че са лоши, защото имат черно лице, забрадка, розова риза... Той приема хората като маси, хомогенни маси от единици с еднакви реакции, поведение, характер... Омраза. И то не от вчера, а от поне 15 години. Това е ключът към Волен Сидеров.

Това е темата. Защото агресията му - нея да я мисли прокуратурата. Самолюбието и стремежът към сензации - те мерят разумността на медиите. Предполагаемите здравословни проблеми или безотговорността към семейството - това е личен живот. Политическата продажност - ами, партиите имат право да си играят с всеки, който е изпратен в Парламента все пак. Но защо той е там?

Защото мрази:
ромите;
мюсюлманите;
турците;
бежанците;
- другите.

А омразата явно продава. И ще е така, докато ние, като общество, се оплитаме в темите и не разграничаваме тези, които ни касаят. Нас. Не прокурорите, медиите или терапевтите. Защото безпричинната и нерационалната омраза, расизмът, не е нещо, което можем да си позволим да подминаваме повече. И то не само в политиката, а във всички сфери на ежедневието ни, защото неизбежно и лавинообразно придобива опасни и уродливи форми (някой да помни това, например?), които един ден стигат и до нас, макар и да не носим кърпа или розова риза.

И така. Благодарение на почти абсолютния обществен комфорт и толерантност към расизма му Волен Сидеров институционализира езика на омразата и 9 години живя за негова сметка... За наша сметка един вид. Сега тази омраза какво да я правим? Единият ни вариант е да се разсейваме, другият - да говорим за нея с истинското й име. Иначе ни чака някой нов парламентарен Волен, да, може би по-възпитан, по-красив, по-здрав. И все пак, разчитащ на популизъм, на гъделичкането на най-долните човешки емоции, на омразата и на страха, на такива работи, колкото ирационални, толкова и често подминавани с лека ръка. А ужасно опас-ни.

Препубликувано от Дневник.

понеделник, 6 януари 2014 г.

Неда Солтани, Откраднато лице.



Да живееш живота на бежанец е като да си листо във въздуха. Просто висиш без усещане, че принадлежиш някъде. Изкоренили са те и не ти позволяват да се върнеш там, където ти е мястото.

Заради една снимка... си била принудена да присъстваш на погребението си, да гледаш стотици репортажи за смъртта си, да виждаш как хора плачат над лика ти. Заради една снимка правителството те е обвинило, че ти и твоето откраднато лице застрашавате националната сигурност, а противниците му - че си агент на правителството, изкривил образа на символ. Приятелят ти те е изоставил, не могъл да се справи с тази преждевременна гибел. Била си мъртва, мъртва, без място - и вкъщи, и навън. Заради една снимка във фейсбук си се превърнала в бежанка.

Докато преди малко четях това, потръпвах все едно съм над разказ на Кафка, но статията всъщност описва истинската история на Neda Soltani, която преди 4 години международните медии объркват с Neda Agha-Soltan.