сряда, 26 ноември 2014 г.

“No teeth...? A mustache...? Smell like shit...? Bosnian Girl!”




Това е арт проектът на босненката Сейла Камерич, използващ графита "Без зъби ...? Мустаци ...? Мирише на лайна ...? Босненско момиче!" Надписът е надраскан от неизвестен холандски войник на стената на казармата в Поточари, Сребреница, някъде през 1994-1995 г. Войските на кралската армия са пратени от ООН за защита на босненския град, за да защитават т.нар. "безопасна зона" Сребреница.  През 1995 г. в присъствието на силите на ООН в града са избити около 8 хиляди души, предимно мъже и младежи.

Имах възможност да видя оригинала преди няколко дни. Още стои на една стена в Поточари, Сребреница, расизъм, мизогиния, един малък скрит надпис, казващ толкова много.


понеделник, 24 ноември 2014 г.

Чудесни занимания



[всичко, което харесвам на латиноамериканската литература, в един разказ]

Какво чудесно занимание е да отрежеш крак от паяк, да го сложиш в плик, да надпишеш „За господин Министъра на външните работи”, да прибавиш адреса, да слезеш, скачайки по стълбата, да пуснеш писмото в пощата на ъгъла.
Какво чудесно занимание е да тръгнеш по булевард „Араго” и да броиш дърветата, и на всеки пет кестена да спираш за момент на един крак, и да изчакваш някой да погледне, и тогава да нададеш внезапен и кратък вик, и да се завърнеш като пумпал с добре разперени ръце, също като птицата какуй, която стене из дърветата на аржентинския Север.
Какво чудесно занимание е да влезеш в някое кафене и да поръчаш захар, пак захар, три-четири пъти захар, и постепенно да образуваш една купчина в средата на масата, докато расте гневът зад бара и под белите престилки, и точно по средата на купчината захар да се изплюеш нежно и да проследиш спускането на малкия слюнков ледник, да чуеш шума на строшени камъни, който го съпътства и който се ражда в гърлата на петима постоянни посетители и на собственика, човек честен в часове на откровение.
Какво чудесно занимание е да вземеш автобуса, да слезеш пред Министерството, да си проправиш път, с официални пликове облепени с тежки печати в ръце, да отминеш последния секретар и, непоколебим и сериозен, да влезеш в големия кабинет с огледала точно в момента, когато един разсилен, облечен в синьо, връчва на министъра плика с нож за разрязване с историческа стойност, как той пъха внимателните си пръсти и как изважда крак от паяк, как се взира в него и тогава да наподобиш бръмченето на муха и да видиш как министърът пребледнява, иска да хвърли крака, ала не може, кракът го е сграбчил […]
[Кортасар]


петък, 21 ноември 2014 г.

Сребреница




Това е Сребреница, мемориален център "Поточари", в който са погребани над 6 хиляди души. Общо жертвите от юли 1995 г. са над 8 хиляди.

Сребреница бил малък планински град с преобладаващо мюсюлманско население. През май 1992 г. босненската армия успяла да завоюва града и той бързо се превърнал в остров, в гигантски бежански лагер. Много от босненските мюлмани избягали там, защото го считали за единственото място, на което ще са в безопасност. Освен това през 1993 г. градът получил специален статус от ООН - "безопасен район". Холандски войници на ООН били изпратени в града. Населението на града нараствало лавинообразно и между 1992 и 1993 г. достигнало около 60 000 души. Градът бил в хуманитарна катастрофа, нямало ток, вода, електричество, храна.

Масовото избиване на хора започнало на 6-ти юли. Но за всичко това можете да прочетете в уикипедия. За Ратко Младич, за всички нарушени обещания, за липсата на помощ от международната общност. Но никакви сухи факти не могат да се сравнят с усещането да си там, да влезеш в бившата щаб квартира на ООН и да видиш надписите по стените на холандските войници:


През 2004 г. с единодушно решение по делото Кръстич Международният наказателен трибунал за бивша Югославия (ICTY), постанови, че избиването на 8 хиляди мъже в Сребреница представляват геноцид, ICTY се позовава и на насилственото преместване на между 25 000 и 30 000 босненски жени, деца и възрастни като доказателство за намерението за геноцид.

По-долу са откъслечни кадри от филм за Сребреница, който гледах във видео центъра, наскоро изграден край мемориалния център "Поточари". Знам, че не е хубаво така да се говори, но само като му видя физиономията на Младич и ми става лошо.



четвъртък, 13 ноември 2014 г.

Gazi Husrev-begova Library




Понеже Вьечница явно няма да функционира като истинска библиотека скоро, поне не докато съм тук, си извадих карта за друго място, което случайно ми препоръчаха. Библиотеката на Гази Хусрев-Бей. Казва се също както джамията в Стария град на Сараево. Библиотеката е създадена през 1537 г. Разполага с една от най-богатите колекции от ориенталски ръкописи в Европа, с над 10 000 ръкописа на арабски, персийски и турски език, както и такива, написани на босненски с арабски скрипт. По време на Обсадата сърбите нарочно са таргетирали при ударите си културни центрове като музеи, библиотеки и джамии. Затова книгите от Гази Хусрев-Бей са били разпръснати в различни хранилища на града и често са сменяли местоположението си, така че тази библиотеката не е последвала съдбата на Вьечница и е успяла да съхрани огромната си колекция. От 2013 г. се намира в сърцето на Стария град в нова и красива сграда (построена с пари на Катар), от която в момента пиша това. Ако ви е интересно, има цял филм за нея, който можете да видите тук. Ето и трейлър:

вторник, 11 ноември 2014 г.

Ibrahim Maalouf





Всяко година през първата седмица на ноември в Сараево се провежда Sarajevo Jazz Fest - най-големият джаз фестивал в Югоизточна Европа. Тази година и аз бях там, и аз слушах. Ибрахим Маалоуф. Който упражнява пълен контрол върху тромпета си и може едновременно да звучи като сух джазмен, арабски фолк музикант или тъжен слон.

Намерих го случайно преди време. Както може би още много други хора, които са търсили новия албум на Бейрут, но вместо на американската група, са попаднали на ливанския тромпетист. Заради тази песен долу. Когато смесваш джаз с ориенталски елементи, обикновено се получава или много красиво, или много кичозно. Ибрахим бил на 12, когато написал песента. През 1992 г. се разхождал из Бейрут, разрушен от Гражданската война там. Пред него избухнала бомба и с очите си видял неща, които не искал да вижда, пуснал си уоукмена и избягал, слушал Цепелин. Каза, че в Сараево хората добре могат да го разберат. Аз ви препоръчвам и другите му композиции, например True Story.



понеделник, 10 ноември 2014 г.

Hills of Sarajevo



И след като подминеш Вьечница, ако завиеш вляво покрай плод зеленчука и тръгнеш право нагоре по улицата, неусетно ще стигнеш по тези места:




сряда, 5 ноември 2014 г.

Вьечница. Сараевската библиотека





Що за човек трябва да си, че да бомбардираш библиотека? Ами бомбардирай военни обекти, институции, паметници... символи на това, което те дразни и заради което воюваш. Но библиотека... Чудя се. И, докато се чудя, изтръпвам при мисълта, че именно в това се състои геноцидът, да искаш да изтриеш някого. И не само физически, но и спомена за него, това, което би могло да остане след него - културата му, науката, вярата, снимките, писмата, историята.

Сградата, която се е считала за най-красивото наследство от австро-унгарския период на Сараево е била почти напълно разрушена, заминали са декорациите, интериорът, но най-важното - в пламъците е изгоряла 70% от литературата вътре, над 2 млн. книги, документи. И това при положение, че архивът е бил много богат. Което ме подсеща, че макар Босна днес да е сред най-бедните в Европа, голяма част от населението й се състои от грамотни хора, много от тях - добре образовани.

На снимката е Ведран Смайлович, популярен с това, че по време на обсадата обикаля улиците на Сараево с челото си и свири, най-често Adagio в G Minor, свири по време на бомбардировки и погребения като протест срещу смъртта и насилието, наричан е "Челиста на Сараево". Снимката е правена през 1992 г. в сградата на Националната библиотека на Босна и Херцеговина. На 25 и 26 август същата година тя е бомбардирана от сръбските военни части.

Попаднах на тази снимка, докато търсех информация за това как да стигна до някакъв бар, в който колегите ми щяха да празнуват Хелоуин. Ориентирът беше, че се намирал срещу Вьечница, така босненци я наричат Библиотеката.


Докато се ровех из уикипедия, установих, че преди 6 месеца, през май 2014 г., библиотеката е окончателно възстановена и отворена за посетители. Вчера реших да предприема посещение. Видях я отдалече и й се зарадвах кат малко дете. 


Макар хората да твърдят, че не си е възвърнала предишния блясък, аз все пак останах впечатлена, докато обикалях вътре. Архитектурните й корени, пишеше, са някъде в ислямското изкуство на Северна Африка и Испания. Стените са изрисувани с фигурки, напомнящи малко интериор на баня. Разбира се, изумително красива баня.



Възстановена е с пари на държавата Австрия, Европейската комисия и града Барселона. Това също го пишеше вътре. Това, което обаче не го пишеше, а чух днес е, че сараевските власти решили за най-удачно да си ползват сградата за целите на Градския съвет. Колкото до библиотеката - не е ясно кога и дали ще се отвори отново. Евентуално ще се помещава просто в някоя по-малка стая. Което е жалко, защото един от проблемите на Сараево е липсата на голяма хубава библиотека с дълго работно време. 

Ъпдейт от 13.11.2014 г. - намерих библиотеката на Гази Хусрев-Бей. Там ще уча.

вторник, 4 ноември 2014 г.

Протест срещу Рашидов



Според предварително огласената информация Вежди Рашидов ще бъде отново министър на културата.

И веднага си спомних за следното: "Най-неприятното съсловие са гейовете, защото те са съчетание от най-лошите качества на жената и най-долните качества на мъжа."

Спомняте ли си тази амалгама от патриархалност, сексизъм, хомофобия и комунистическа ретроградност с жълти от пури мустаци? Само един щрих от портрета на бъдещия ни министър, чийто ресор би покривал работата на Оскар Уайлд, Марсел Пруст или пък Фреди Меркюри, ако творяха днес в България.

Дори само за туй си заслужава да се иде на този протест утре, макар Лукарски и Горанов да не са по-малко нелепи.

Или, както написаха Дневник: "Според наблюдатели не е изключено част от имената да са огласени неофициално, за да се види обществената реакция по тях и тогава да бъде взето решение дали остават в кабинета."

Протестът срещу назначението на Рашидов е утре, от 18.30, пред НС.

Блогъри срещу езика на омразата



Този блог беше поканен да бъде лектор на това обучение - насочено е към блогъри за противодействие срещу езика на омразата, ще се проведе на 17 ноември в София. За съжаление няма да може да участва, понеже, знаете, сега се намира в Сараево. Въпреки това силно препоръчва на всички български блогъри, които минават от тук, да попълнят формата за кандидатстване и да се включат. Участниците, които пътуват от места извън столицата, получават безплатни пътни, дневни и една нощувка. Обучението ще бъде на английски език и ще се води от експерт на Съвета на Европа и представители на български НПО.

Ако сте стигнали до тук, то значи се вълнувате от темата. Достатъчно е да погледнем коментарите в интернет, за да видим как хората не се свенят да споделят най-отблъскващи възгледи, например тук: "А кога ще разлепят плакати "Не на толерастията!" ?Задръжте си "евро ценностите"...предпочитам да съм "дива" българка от още по-дивите Балкани,но всяка жаба и всеки мангал,фес и тем подобна напаст да си знае мястото."

Възможно ли е хората да са толкова зли, дали винаги са били такива или те са малцинство, но просто вдигат много шум, дори чрез различни профили? Независимо кой е отговорът на този въпрос, пространство за такива мнения не бива да се дава. Свободата на словото ни свършва там, където започват правата на хората около нас, а именно - тяхната сигурност, достойнство, свобода от унижения. Такива мнения трябва да се трият от администраторите във форумите, а лидерите на словото на омраза да не получават медийна трибуна. В момента в България омразата ни залива отвсякъде. Тя е като една голяма отворена уста, която повръща около нас и дори днес да не е насочена срещу нас, ако не я затворим навреме, тя рано или късно ще ни достигне. И докато я затваряме, непременно трябва да отворим нашите. Защото ако мълчим, ставаме съучастници. 

сряда, 29 октомври 2014 г.

Sarajevsko




22 октомври 2014 г. Покривите на сградите, сгушени една в друга на улица "Зелених Беретки" в най-централната част на Сараево, са посипани от сняг. Само два дни по-късно снегът ще отлети в посока България. Зелените барети са били паравоенна група, която е почнала да действа в Сараево в началото на 92-ра, а впоследствие се е присъединила към новосформираната Босненска армия.


Градът е обграден от хълмове, които разпръскват светлината си над хората долу. Приличат на безброй огромни светулки. Ако гледаш само тях, а не сградите наоколо, сякаш внезапно си попаднал насред красиво планинско село. Ако обаче рязко върнеш замечтания си поглед върху постройките тук, ще видиш белезите от войната навсякъде - дупките от куршуми, изхвръкналите стъкла и липсващите покриви, ще се сетиш защо Сараево е останало цели четири години под обсада. Именно по тези хълмове е била разположена неприятелската войска на Югославската народна армия само преди 20 години, между 1992 и 1996 г., по време най-дългата обсада в модерната световна история. От там градът е бил нападан с минохвъргачки, танкове, зенитни оръдия, тежки картечници, ракети, бомби и снайперисти. Макар да изтръпвам като си помисля и макар понякога да изучавам всяко лице, което виждам на улицата, чудейки се дали собственикът му е бил тук тогава, хората казват, че никога не са имали толкова време да се саморазвиват, както в онези четири години, никога не са чели толкова много книги, не са гледали толкова много филми, както в онези времена. Нищо чудно, че в развалините на града се е зародил и Sarajevo Film Festival, днес - един от най-престижните кино фестивали в света, тогава - колективен начин за бягане от действителността. Много сгради не са реновирани, оставени са така нарочно - за да не се забравя докъде може да доведе конфликтът, омразата, етническото противопоставяне...


Малките улички в центъра омайват новодошлите.


А големите, досущ като софийските си посестрими, целогодишно пазят коледната си украса. Колко късогледо от моя страна - преди да дойда тайно се притеснявах дали ще има от къде да си пазарувам продуктите, с които съм свикнала. Представях си пазарчета и сергии. Всъщност градът днес не се различава от София по това, което предлага на разнообразните си потребители - пазарчета, разбира се, има, но има и огромни търговски центрове, има малки алтернативни "слънце и луни", има онлайн групи за пазаруване на био продукти от бабите и дядовците в селата наоколо, както има големи книжарници с англоезична литература, стотици барове, ресторанти и... ще пиша отново подробности след някоя и друга седмица.


Има го и онзи извечен балкански блян по Америка, изразяващ се в неименуването на наглед съвсем неподходящи продукти с имена на американски щати и градове. Като например тази торта "Далас" в турската сладкарница на Баш Чаршия, поставена точно над баклавата. Също както не си обяснявам желанието на бизнесмена в българското планинско градче Априлци да кръщава всичките си обекти, дискотеки, барове и хотели "Маями", така и тази торта ме изуми вчера.


Иначе е забавно да живееш в град, в който се говори на сръбски с всичките му думи, които те разсмиват всеки ден (особено когато някоя от съквартирантките ти се залее с манджа или се препъне на път за банята). Всъщност, за да сме политически коректни - езикът тук е бошняшки. Знаете, след войната официално са признати и сръбски, и хърватски, и бошняшки. Така, например съм чувала, че всички решения, които издава Секция I на Съда на Босна и Херцеговина, която разглежда по-леките военни престъпления (сериозните отиват в Хага), се превеждат на четири езика – английски и горните три, които са почти еднакви и съществуването им е по-скоро плод на политика, отколкото на лингвистична уникалност. И то никак не оправдава харченето на огромни суми за правни преводи в една от най-бедните, а може би дори най-бедната европейска страна. И, само за статистиката, от 2007 г. светът разполага и с черногорски език.

четвъртък, 23 октомври 2014 г.

Този блог...



се премести от София в Сараево.


Очаквайте подробности.

петък, 17 октомври 2014 г.

Знаете ли кой ще ви управлява?



Централно в програмата на бъдеща управляваща партия НФСБ-ВМРО или Патриотичен фронт за освобождение на България са предвидени:

  • фургони в пустеещ държавен фонд за "нежелаещи да се интегрират роми" (какво изобщо значи това и кой се е овластил с правото да дава подобни присъди вместо съда и защо само роми е загадка), денонощно полицейско присъствие , туристическа атракция (унгария е дадена за пример) - не е нужно човек да е чел много история, за да разбира, че по съществото си това е концентрационен лагер. Концентрационен лагер си има дефиниция и предложението на Фронтаджиите влиза там, независимо какви думи използват те. 
  • "яростно" противопоставяне на строежа на джамии.
  • "задължително" поставяне на български трибагреник на най-високата точка на всеки храм на територията на страната.
  • въвеждане на дисциплината "патриотизъм" в училище.
  • възстановяване на наборната военна служба.
  • законови мерки, които да насърчават правото на самозащита, като най-бързо и ефикасно решение в борбата с престъпността.
  • държавата да субсидира излъчването на "автентичен фолклор" и обичаи по българските медии, утвърждаване на българските добродетели - трудолюбие, скромност, честност.
  • етносите не могат да формират свои правила на поведение, вкл. в семействата си.

четвъртък, 16 октомври 2014 г.



"[Реформаторският блок] искат от мен да стана Ратко Младич! Това е крайно несериозно, да не кажа опасно. Няма да го направя! Всички видяхме какво се случи в Сърбия."

Наричан "Касапина на Балканите", Ратко Младич в момента е подсъдим в Хага за най-тежките военни престъпления, извършени в Европа след Втората световна война, под негова команда през юли 95-та са избити над 8 хиляди мюсюлмани в малкия планински град Сребреница.

Какво изобщо се опитва да ни каже Борисов?

сряда, 15 октомври 2014 г.

Middle East Music's Spotify



Ако се интересувате от музиката на Близкия Изток, съвсем истинска и некомерсиална, представям ви сайта Mideast Tunes. Можете да търсите музика по жанр (сред които Alternative, Hip Hop, House, Indie, че и Metal) и по държава. Представени са всички държави, вкл. Афганистан, Пакистан, Кюрдистан и някои африкански. Липсва само Израел, което е неразбираемо, защото и там се прави хубава музика.

Аз, понеже си падам по музика, дето е по-така, цъкнах жанровете Folk и Traditional и открих Айнур от Кюрдистан:



и Abaji от Ливан:

Loading mideas·tunes player...
 

четвъртък, 9 октомври 2014 г.



Музикантът обичаше усещането за приближаващата вечер и за малката му игра.

В парка ставаше все по-тъмно, хората се разотиваха, той почти не виждаше барабаните си. Прибираше всичко в един огромен куфар. Като онези, с които хората заминават за Америка. Придаваше си забързан вид и потегляше към вкъщи, дърпайки големия куфар. Обичаше да гледа хората право в очите и внимателно да ги изследва. Надяваше се някой наистина да си помисли, че отива към спирката на 84 и заминава за някъде, за някъде много надалеч. 

петък, 3 октомври 2014 г.

"Това е вода"



Публикувам превода на едно слово на писателя Дейвид Фостър Уолъс, произнесено на церемонията по дипломиране на студентите от випуск 2005 година в Колежа Кениън, САЩ. Преводът е на Иванка Иванова, взимам го от тук. Радвам се, че има негов текст вече и на български. Заповядайте:

(Ако някой изпитва нужда да се поти, моля, заповядайте, защото аз със сигурност ще го направя. Всъщност направо ще си махна сакото).

Поздрави, благодарности и честито на дипломираните студенти от випуск 2005 година на Колежа Кениън!

Две млади рибки си плуват и насреща им се задава една по-стара риба, която им кима и казва: „Добр’утро, момчета. Как е водата?“ Двете млади рибки продължават да плуват, а след малко едната поглежда другата и пита: „Какво, по дяволите, е вода?“

Стандартно изискване към приветствените речи в Съединените щати е разгръщането на малки поучителни притчоподобни истории. Тази история излезе от по-добрите, или по-малко скапаните примери от жанра, но ако се притеснявате, че имам намерение да се представя тук като мъдрата по-стара риба, която обяснява на младите риби какво е вода, недейте да се тревожите. Аз не съм мъдрата стара риба.

Смисълът на рибешката история е просто, че най-очевидните, важните факти от действителността често са тези, които най-трудно се виждат и за които е най-трудно да се говори. Формулирано като изречение на английски език, разбира се, това е просто баналност. Но работата е там, че в окопите на ежедневното битие на възрастните, баналностите могат да бъдат въпрос на живот и смърт, или поне ще се опитвам да ви накарам да мислите така в днешното сухо и приятно утро.

Разбира се, основното изискване към речи като тази е, че от мен се очаква да говоря за смисъла на хуманитарното образование; да се опитам да обясня защо дипломата, която ще получите има действителна човешка стойност, а не просто определен паричен еквивалент.

И така, нека да говорим за най-упоритото клише в жанра на приветствените речи, което е, че смисълът на хуманитарното образование не се състои в това да ви изпълни със знания, а (цитирам) „да ви научи как да мислите“.

Ако вие приличате на мен, какъвто бях като студент, значи не ви е приятно да чувате това и се чувствате дори малко обидени от твърдението, че трябва някой да ви учи как да мислите. Дори самият факт, че сте били приети в такъв престижен колеж вече изглежда като достатъчно доказателство, че вие знаете как да мислите.

Аз, обаче, ще твърдя пред вас, че клишето за хуманитарното образование съвсем не е обидно, защото истински важното обучение по мислене, което се предполага, че получавате на място като това, не се отнася до самата способност да мислите, а по-скоро да избора за какво да мислите.

Ако вашата пълна свобода на избор относно това за какво да мислите ви изглежда прекалено очевидна тема, за да губим време да я обсъждаме, бих ви поканил да си спомните за рибата и водата и да потиснете за няколко минути скептичното си отношение към стойността на напълно очевидното.

Ето още една поучителна история. Двама души стоят на бар някъде в далечната пустош на Аляска. Единият е вярващ, другият е атеист и двамата спорят за съществуването на Господ с онази специална настойчивост, която се поражда към четвъртата бира. И атеистът казва: „Виж, не че имам конкретна причина да не вярвам в Господ. И не че изобщо не съм опитвал тази работа с Господ и молитвите. Даже миналия месец бях излязъл извън лагера и ме застигна една страшна виелица, загубих се и вече нищо не виждах, а беше 50 градуса под нулата. Тогава реших да опитам: паднах на колене в снега и извиках: „О, Боже, ако има Бог, загубих се в тази виелица и ще умра, ако не ми помогнеш“. Обратно в бара вярващият поглежда атеиста изумено: „Но значи ти вече вярваш“, казва той, „нали си спасен, ето те днес тук и си жив!“. Атеистът извърта очи: „Не, бе човек. Просто се оказа, че няколко ескимоси минат наблизо и те ми показаха пътя към лагера“.

Лесно е да подложим тази случка на стандартния анализ на хуманитарното образование: един и същи факт може да означава две съвсем различни неща за двама различни души, ако тези двама души имат различни модели на убеждения и от там - два различни начина да конструират смисъл въз основа на своя жизнен опит.

Понеже ние ценим толерантността и различните религиозни убеждения, никъде в нашия анализ, основан на хуманитарното образование, ние не искаме да кажем, че тълкуването на единия човек е вярно, а тълкуването на другия – невярно или лошо.

Това е добре, само дето ние никога не обсъждаме въпроса от къде произтичат тези различни модели и вярвания. Имам предвид, от къде ВЪТРЕ в тези двама души. Сякаш гледната точка, която човекът има към света и към смисъла на неговия жизнен опит е постоянна и предопределена, както неговата височина или номера на обувките му; или сякаш автоматично произтича от заобикалящата го културна среда, както езика например. Сякаш начина, по който конструираме смисъл не е въпрос на личен, съзнателен избор.

И към това трябва да прибавим и проблема с арогантността. Атеистът е толкова непоколебимо сигурен, докато изцяло пренебрегва възможността преминаващите ескимоси да имат нещо общо с молитвата му за спасение.

Вярно е, че има и много вярващи хора, които са също арогантно сигурни в своите собствени  тълкувания на фактите. Те са дори може би по-отблъскващи от атеистите, или поне са такива за повечето от нас. Но проблемът на религиозния догматик е съвсем същият като този на атеиста: сляпа увереност. Предубеденост, която се равнява на затвор. Затвор, който е така всеобхватен, че затворникът дори не разбира, че се намира под ключ.

Струва ми се, че точно това би трябвало да представлява една част от упражнението да научиш някого как да мисли - да го направиш малко по-неарогантен. Да го накараш да развие едно минимално критично съзнание за това, какво представлява той самият и какво представляват неговите убеждения. Защото огромна част от нещата, в които аз обикновено съм напълно сигурен, както се оказва са напълно погрешни и измамни. Аз научих това по трудния начин, както предричам, че ще се случи и с вас, студенти.

Ето само един пример за пълна погрешност на нещо, което аз по принцип съм склонен автоматично да приема за сигурно. Всичко от моя непосредствен жизнен опит поддържа дълбоката ми убеденост, че аз съм абсолютният център на вселената. Най-истинският, най-жив и най-важен човек, който някога е съществувал. Ние рядко говорим за този вид естествена, примитивна егоцентричност, защото тя е толкова социално отблъскваща. Но то важи за всеки един от нас. Това е нашата автоматична настройка, механично вкопана в командното ни табло от момента на раждането. Помислете: вие не сте имали нито едно преживяване, в чийто абсолютен център не сте самите вие. Светът, както го възприемате, се намира пред ВАС или зад ВАС, от ляво или от дясно на ВАС, на ВАШИЯ телевизор или на ВАШИЯ екран…и така нататък. Мислите и чувствата на другите хора трябва да ви бъдат съобщавани по някакъв начин, но вашите собствени са толкова непосредствени, настоятелни, истински.

Само не се тревожете, че възнамерявам да ви говоря за състраданието, за Божиите заповеди или за така наречените добродетели. Въпросът не е в добродетелите. Въпросът е в това аз самият да избера да променя някак си или да се освободя от естествената, автоматично зададена настройка, която се състои в това да бъда дълбоко и буквално егоцентричен и да виждам и тълкувам всичко, което ми се случва през призмата на моя собствен свят. Хора, които могат да нагодят своята автоматична настройка по този начин, често биват наричани „уравновесени“, което според мен съвсем не е случаен избор на думи.

Понеже се намираме в тази тържествена академична обстановка, възниква очевидният въпрос до каква степен промяната на нашите автоматични настройки наистина изисква знания или интелект. Въпросът е много труден. Вероятно най-опасният аспект на академичното образование – или поне в моя собствен случай – е, че то улеснява склонността ми да разсъждавам прекалено много върху нещата, да се потапям в абстрактни спорове вътре в себе си; вместо просто да внимавам в това, което става точно пред мен, да мисля за това, което става вътре в мен.

Сигурен съм, че вие вече сте забелязали колко трудно е да останеш в съзнание и да внимаваш, вместо да бъдеш хипнотизиран от постоянния монолог, който тече в главата ти (може би дори в този момент). Двадесет години след моето собствено дипломиране аз постепенно стигнах до убеждението, че клишето на хуманитарното образование за това, че „ние ви учим как да мислите“ е всъщност кодово име за една много по-дълбока и по-важна идея. Да се научиш как да мислиш означава да се научиш да упражняваш известен контрол върху това как и какво да мислиш. Означава да бъдеш буден и достатъчно осъзнат, за да избираш на какво да обръщаш внимание и да избираш как да конструираш смисъл въз основа на своя собствен опит. Защото ако не можеш да упражняваш този избор през зрелия период на своя живот, ще бъдеш напълно обезличен. Спомнете си старото клише за „ума, който е отличен слуга, но ужасен господар“.

Това, както повечето клишета, толкова просто и безлично на повърхността, всъщност отразява една велика и страшна истина. Съвсем не е случайно, че хората, които се самоубиват с огнестрелно оръжие, почти винаги стрелят в главата си. Те стрелят в ужасния господар. А истината е, че повечето от тези самоубийци са вече мъртви, дълго преди да дръпнат спусъка.

И аз твърдя, че точно в това се състои истинската ценност на вашето хуманитарно образование: как да се предпазите от това да преминете през вашия удобен, охолен, почтен живот на зрели хора като мъртъвци, неосъзнати роби на своя ум и на своите естествени автоматични настройки, които се изразяват в чувството, че сте уникално, напълно завладяващо сами в своето ежедневие.

Това може и да звучи като хипербола, като абстрактна безсмислица. Нека да говорим за нещо конкретно. Факт е, че вие, завършващи студенти, все още нямате дори и бегла представа какво наистина означава „ежедневие“. Работата е там, че има една цяла гигантска част от живота на зрелия индивид в Америка, за която никой не говори в приветствени речи. Тази част е свързана с досадата, рутината, потиснатостта. Родителите и по-възрастните хора тук знаят много добре какво имам предвид.

Да вземем един пример. Най-обикновен ден от живота на зрял човек. Вие ставате рано, слагате си риза с бяла яка и отивате на вашата отговорна работа, (за която се изисква да сте завършили колеж), работите здраво осем или десет часа, в края на деня сте уморен и донякъде стресиран и всичко, което искате да направите е да си отидете в къщи, да вечеряте и да се отпуснете за около час и да си легнете рано, защото, нали ще трябва да ставате утре пак и да правите отново същото. Но тогава се сещате, че в къщи няма нищо за ядене. Тази седмица не сте имали време да пазарувате, заради тази ваша отговорна работа, и сега, след офиса, трябва да влезете в колата и да отидете до супермаркета.

Намираме се в е края на работния ден и движението е натоварено. Затова отиването до магазина отнема повече време от обикновено и когато най-после стигате там, супермаркетът е пълен, защото разбира се, по това време на деня всички други работещи хора също се опитват да наваксат малко с покупките. Магазинът е окъпан в отвратителна неонова светлина; озвучен е с душегубна муз-ак или с някакви фирмени поп – парчета и е последното място, на което бихте искали да бъдете, но не можете просто да влезете и бързо да се измъкнете; трябва да преминете през целия огромен, свръх-осветен магазин, да преровите обърканите щандове, за да намерите точно каквото ви трябва и да маневрирате умело със скапаната количка между останалите уморени, забързани хора с колички (и прочие и прочие; съкращавам, защото церемонията по дипломирането е дълга). Най-после успявате да съберете всички необходими продукти за вечеря, само дето сега се оказва, че няма достатъчно отворени каси, макар че е края на работния ден и има много хора. Така че опашката пред касата е невероятно дълга, което е глупаво и ви вбесява. Но вие не можете да излеете гнева си на тази шашната жена, която работи на касата и която е преуморена от работа, чиято ежедневна досада и безсмисленост далеч надхвърля въображението на всички нас, събрани днес в този престижен колеж.

Обаче както и да е, най-накрая стигате до касата и плащате храната си и ви казват „Приятен ден“ с глас, който е гласът на самата смърт. После трябва да върнете своите зловещи, неудобни, паянтови найлонови пликове с продукти в количката, а едното й колело е полудяло и вбесяващо криви количката наляво по целия път през претъпкания, неравен и мръсен паркинг и после трябва да карате към къщи в едно движение, което е в час –пик, бавно и натоварено с огромни джипове, и прочие, и прочие.

Случвало се е на всеки от вас, естествено. Обаче за вас – студентите, то все още не представлява част от рутината на самия живот – след ден, след седмица, след месец, след година. Обаче ще стане. Заедно с много други тъжни, досадни, привидно безсмислени действия.

Но не това искам да кажа. Работата е там, че точно в такива дребни, потискащи случки трябва да се прояви цялата тази работа с избора. Тъй като задръстванията, дългите щандове на супермаркетите и опашките пред касите ми дават време да мисля, ако аз не направя съзнателен избор как да мисля и на какво да обръщам внимание, ще бъда бесен и нещастен всеки път, щом ми се наложи да пазарувам. Защото в моите естествени автоматични настройки е заложена увереността, че всяка такава ситуация е насочено срещу мен. Че става въпрос за МОЯ глад и за МОЯТА умора и за МОЕТО желание просто да се прибера у дома. На всички нас ни се струва, че другите хора просто пречат на пътя ни. Какви са всичките тези хора на пътя ми? И вижте колко са отблъскващи повечето от тях, и колко глупави и подобни на крави, и с какви изцъклени очи и колко нечовешки изглеждат всички те, на опашката пред касата, или колко досадно и грубо е това, дето хората говорят високо по мобилните си телефони по средата на опашката. И вижте колко дълбоко и лично нечестно е всичко това.

Или, разбира се, ако се намирам в някоя от по-социално осъзнатите форми от автоматичните настройки на моето хуманитарно образование, аз бих могъл да прекарвам времето, заклещен в колата си в час пик, като се възмущавам от всичките тези гигантски, глупави, задръстващи платната на пътя огромни джипове, хамъри и пикапи, които харчат своите разхитителни, егоистични, 120-литрови резервоари с бензин. И мога да поразсъждавам върху факта, че патриотичните и религиозни послания винаги са залепени върху най-големите и отвратително егоистични автомобили, карани от най-грозните, най-невнимателните и най-агресивните шофьори. И мога да си мисля как децата на нашите деца ще ни презират задето сме пропилели петролните залежи на бъдещето и вероятно сме прецакали климата и колко разглезени, глупави, егоисти и отвратителни сме всички ние, и как съвременното общество на потреблението е много гадно, и така нататък, и така нататък. Схващате накъде бия.

Ако аз реша да мисля по този начин в магазина, или по магистралата - добре. Много от нас го правят. Само дето да мислиш по този начин е толкова лесно и толкова автоматично, че тук всъщност няма избор. То е част от моите естествени автоматични настройки. Това е начинът, по който аз автоматично чувствам досадните, притеснителните, претъпканите с хора отрязъци от живота ми на зрял човек, когато действам под влияние на автоматичното, несъзнателно убеждение, че аз съм центърът на света, и че моите непосредствени нужди и чувства са това, което трябва да определя приоритетите на целия свят.

Работата е там, че разбира се, има повече от един напълно различни начини да се мисли за този вид ситуации. По магистралата, всички тези автомобили, които са спрели и препречват пътя ми, не е невъзможно някои от хората в джиповете да са преживяли тежки автомобилни катастрофи и сега да смятат шофирането за толкова ужасяващо, че техният лекар почни ги е заставил да си вземат един от тези огромни, тежки джипове, за да могат да се чувстват достатъчно сигурни, за да шофират. Или хамърът, който преди малко тъкмо ме засече, може да е управляван от баща, чието малко дете е на седалката до него ранено или болно и той се опитва да го закара в болницата и той има много по-голяма и оправдана нужда да бърза, отколкото аз. Всъщност аз стоя на НЕГОВИЯ път.

Или мога да се насиля да разгледам възможността всички останали на опашката в супера да са също толкова отегчени и притеснени, колкото и аз, и че животът на някои от тези хора вероятно е по-тежък, досаден и болезнен от моя.

Отново ви моля да не се притеснявате, че се опитвам да ви давам морални съвети, или че ви казвам, че би трябвало да мислите по този начин или че всеки друг очаква от вас да го правите автоматично. Защото то е трудно. Изисква воля и усилие и ако сте като мен, в някои дни няма да сте в състояние да го правите или просто няма да искате.

Но през повечето дни, ако съзнавате достатъчно ясно, че имате избор, може да решите да погледнете по друг начин тази тлъста, изцъклена, силно гримирана жена, която тъкмо крещи на детето си на опашката в супера. Може би тя обикновено не се държи така. Може би тя не е спала вече три поредни нощи, за да бъде в болницата при съпруга си, който умира от рак на костите. Или може би тази същата жена е нископлатената чиновничка от КАТ, която вчера е помогнала на съпругата ви да разреши ужасен, вбесяващ, административен проблем чрез някакъв малък жест на бюрократично състрадание.

Разбира се, нищо от това вероятно не се е случило, но също така не е и невъзможно. Просто зависи на какво искате да обръщате внимание. Ако сте автоматично уверени, че знаете каква е действителността и кое и какво е наистина важно, ако действате под команда на автоматичните си настройки,  тогава вие, като мен, не бихте разглеждали изобщо възможности, които не са отегчителни или отвратителни. Но ако наистина се научите как да мислите, как да обръщате внимание, тогава ще знаете, че има и други алтернативи. На практика за вас ще стане възможно да преживеете дадена бавна, задушна, задръстена ситуация, която иначе е ад за потребителите, не просто като смислена, но като свещена ситуация, породена от огъня на същата сила, която е направила звездите: любов, съчувствие, мистичното изначално единство на всички неща.

Не че тези мистични работи са непременно верни. Единствената истина, с главно „И“ е, че вие решавате как да виждате нещата.

Това, смятам аз, е свободата на истинското образование, да научите как да бъдете уравновесени. Вие можете съзнателно да решите кое има значение и кое няма. Вие можете да решите в какво да вярвате.

Защото ето още нещо, което е странно, но е истина: в окопите на ежедневното битие на възрастните всъщност няма такова нещо като атеизъм. Няма такова нещо като да не вярваш в нищо. Всеки вярва в нещо. Единственият избор, който имаме, е в какво да вярваме. А най-важната причина за това, да изберете да вярвате в някакъв вид бог или в нещо духовно – независимо дали Исус Христос или Аллах, или ЯХВЕ или Виканската Богиня Майка, или Четирите Благородни Истини, или някакъв ненарушим набор от етични принципи – е, че почти всичко друго, в което бихте повярвали, в края на краищата живи ще ви изяде.

Ако вярвате в парите и в материалните неща, ако те са изворът, от който черпите истинското значение на живота си, тогава никога няма да притежавате достатъчно, никога няма да почувствате, че притежавате достатъчно. Това е истината. Вярвайте в тялото си и в красотата си и в сексуалната си привлекателност и винаги ще се чувствате грозни. И когато времето и възрастта започнат да си личат, ще умирате хиляди пъти, преди наистина да ви погребат.

На едно определено ниво ние всички ги знаем вече тези неща. Те са закодирани като митовете, пословиците, клишетата, епиграмите, притчите; основата на всяка велика история. Номерът е в това да виждаш истината пред себе си със ежедневна осъзнатост.

Ако вярвате в силата, накрая ще се чувствате слаб и уплашен и ще имате нужда от толкова повече власт над другите, за да притъпите собствените си страхове. Ако вярвате в интелекта си, в това, да ви смятат за умен, накрая ще се чувствате глупав, измамник, винаги на ръба да не ви разкрият като такъв. Коварното в тези вярвания не е, че те са нещо лошо или греховно, а че те са несъзнателни. Те са автоматични настройки.

Те са вярвания, в които вие постепенно пропадате, ден след ден, като подбирате все повече какво да забелязвате и как да измервате стойността на нещата, без напълно да съзнавате, че правите точно това.

И така нареченият „истински свят“ няма да ви попречи да действате според нашите автоматични настройки, защото така нареченият „истински свят“ на мъже и пари, и власт весело си подсвирва, подхранван от страх, гняв и притеснения, и копнежи, и „вяра в себе си“. Нашата собствена култура е впрегнала тези сили така, че те са породили необикновено богатство,  удобство и лична свобода. Свободата всички да бъдем владетели на нашите мънички, с размера на черепа ни, царства, сами в центъра на всичко съществуващо.

Този вид свобода притежава редица достойнства. Но разбира се, има много различни видове свобода, а за най-ценният вид свобода вие дори няма да чувате често да се говори във великия външен свят на желанията, достиженията и показността… Истински важната свобода предполага внимание, и съзнание, и дисциплина, и да бъдеш истински способен да се интересуваш от другите хора и да се жертваш за тях, отново и отново, по хиляди малки и непривлекателни начини всеки ден.

Това е истинска свобода. Това означава да бъдеш образован и да знаеш как да мислиш. Обратното е да не съзнаваш, автоматичната настройка, бясното състезание, постоянното мъчително чувство за това, че си притежавал, но си изгубил нещо от безкрайността.

Знам, че всичко това не звучи забавно или свежо или силно вдъхновяващо по начина, по който трябва да звучи една приветствена реч. Това, което е, доколкото аз мога да кажа, е Истината с главно „И“, лишена от всички реторични аксесоари. Вие, разбира се, сте свободни да го приемате както искате. Но моля, само не го пренебрегвайте като някоя проповед, която д-р Лаура изнася с вирнат показалец. Нищо от това не се отнася наистина до морала, религията, догмата или големите и лъскави въпроса за живота след смъртта.

Истината с голямо „И“ е за живота ПРЕДИ смъртта.

Тя се отнася до истинската стойност на едно истинско образование, което почти няма нищо общо с трупането на знания, а има общо с простото осъзнаване; осъзнаване на това, което е толкова истинско и толкова значимо, толкова скрито, пред погледа на всички ни, навсякъде около нас, през цялото време, че ние трябва постоянно да си напомняме отново и отново:

„Това е вода“.

„Това е вода“.

Невъобразимо трудно е да се направи това, да останеш жив и в съзнание, докато си в окопите на ежедневното битие на възрастните. Което означава, че още едно огромно клише се оказва вярно: вашето образование наистина Е начинание за цял живот. И то започва сега.

Желая ви много повече от късмет.

сряда, 1 октомври 2014 г.

За гласуването, Дейвид Фостър Уолъс



"Ако сте отегчен и погнусен от политиката и не ви се занимава да гласувате, всъщност гласувате за окопалите се основни партии, които – моля, бъдете уверени - не са тъпи, и които са напълно наясно, че е в техен интерес да ви държат погнусен и отегчен и циничен и да ви дават всякакви възможни причини да си останете у дома и да пушите коз и да гледате MTV в деня за гласуване. Разбира се, стойте си вкъщи, ако така прецените, но не се самозалъгвайте, че не гласувате. В действителност, няма такова нещо като не-гласуване - или гласувате посредством гласуването, или гласувате посредством оставането вкъщи - тихомълком удвоявайки стойността на гласа на някой дайхард гласоподавател (предан на партията, контролиран човек, който гласува така, както му се каже)."

Дейвид Фостър Уолъс, „Up, Simba"

вторник, 30 септември 2014 г.

понеделник, 29 септември 2014 г.

Maddie Ziegler & Allison Holker





Пълна лудост са този танц и това дете. Знаете оригиналния клип с дивашкия, почти животински танц, където 11-годишната Мади Зиглер (която обичайно преди танцувала такива работи) хвърчи, рита, скача, пълзи, пада, става, върти се и въобще... Сега пак е излязло видео от някакво шоу и пак не мога да спра да го гледам. 

петък, 26 септември 2014 г.

Иванка Курвоазие за патриотизма



Фейсбук профилът на Иванка Курвоазие обикновено просто ме разсмива. Но понякога оставам без думи от дълбочината на разсъжденията на този човек. Поста, който ме затрогна снощи толкоз много, че не мога да се отърся още, е за знамето:

знаете, че изпържих кюфтета. след това изпих и една ракия.

вечер се прибирам по околовръсното след работа с белия буз надеждата. там има едно грамадно знаме. окъсано. вее се на вятара тромаво и струва ми се, величествено, в небето над некакви складове. опитвала съм се да го снимам с телефона няколко пъти, докато шофирам. неуспешно. това знаме е единственото нещо, което е успявало да изтръгне от душата ми някакво подобие на онова, което наричаме патриотични чувства. 

патриотизма с дъх на домашен алкохол и опънати вени на челото ме отвращава. отношението ми към национализма е същото. патриотичните ценности приведени в действие представлят омраза и насилие от битов характер. някаква форма на хулиганство. национализмът облича на хулигана вратовръзка и униформа. не. не преувеличавам и не изопачавам. патриотизма стъпва върху усещането за особена значимост на принадлежността към дадена общност. усещането, че ние сме добрите. че небето тук е по синьо, тревата по зелена и ако има зло, то идва отвън. или от пренебрегването на традициите. патриотизма има нужда от враг. патриотизма е пасивна омраза. латентно насилие. патриотизма е усещането, че ние сме ебаси пичовете, обаче се сме преебани. патриотизма в действие е да напишеш в подлеза SMART NA SERIIZITE. непроявеният патриотизъм е социалната нагласа, че ние сме супер и че другите са гадни и искат дани преебат. това е някакъв вид отказ да поемаш отговорност. да се саморевизираш. 

патриотизма е розово и ковачевци. национализма легитимира тази координата на плоскостта на политиката. той събужда омразата и я превръща в насилие. национализмът е онзи механизъм, който кара вената на челото на патриота да се очертае ясно. реквизитът, който се използва безмилостно и безскрупулно, като парцал за миене на пода, в оперетата, наречена национализъм, са националните символи, химна, героите, жертвите, чудовишната агресия на врага, неподправеното зло. национализма е несъстоятелен без враг. национализмът предлага, на кроткия патриот и пияч на ракия слет работа, два основни извора на злото: външния враг, историческия национален враг и извор на вековна омраза, и един вътрешен враг: нарушаването на традициите. национализмът е проста рецепта за щастие: жестокост към така наречения враг и безпрекословно подчинение на традицията. по този начин национализмът провежда политика на изолация, понеже смазва външните и вътрешните източници на промяна, за да опази онава, което декларира като идентичност.

ако погледнем от малко по високо картинката можем да видим падащите бомби и мъжете, които стрелят един срещу друг, или хората, които всеки ден ходят на работа, техните лица и набитата в главите им идея че те са длъжни да убиват други хора АКО НЕЩО СЕ СЛУЧИ. а нещо непрекъснато се случва, защото конфликтът е всъщност икономически. защото става въпрос за ресурси. и за милиони. защото заради икономически, политически и геополитически интереси, една шепа хора, кара останалата част от хората да стрелят един срещу друг. и малкия безобиден патриот, който пие ракия след работа, и понякога му изскача вената на челото е буре с барут, ако се наложи. но през повечето време и това не е. а е просто планктон. десет цифров номер. просто предтекст. 

национализмът се противопоставя на глобализацията, уж за да защити многообразието на националните идентичности. какво обаче е мястото на индивида в тези национални идентичности? рендосано трупче? национализмът се бори за някаква национална идентичност, която да се противопоставя на унифицирането в транснационалния свят. чие унифициране? на индивидите?

мусака срещи емтиви?

исках да кажа за онова знаме на околовръсното, което се вее в есента. защото знамето е израз на оная най дълбока нужда да принадлежим към нещо по голямо от нас самите.

знамето. 

това са мъртвите. историите на милиони мъже и жени, часовете на техните животи, тяхната страст, техните любови и изневери, техните грешки и техните престъпления, техните жертви и техните избори и техните невероятни смърти. знамето е повече идея отколкото вещ. някаква мистерия. знамето е императив. то е карта. която свързва живота ни с животите на милиони хора, които не познаваме и никога няма да видим. то е нашата връзка с мъртвите и с онези, които още не са се родили. в него ние сме едно. 

само че всички ние сме едно. 

тези които стрелят един срещу друг са едно. 

не знам дали имаме нужда от ново знаме, под което да хвърлим оръжията или имаме нужда да погледнем по нов начин на знамената, под които хиляди са вдигали оръжия. 

мисля, че днес германците, обикновените хора, които всеки ден отиват на работа, гледат на знамето си по особен начин. мисля, че то значи за тях отговорност. то им напомня, че злото не идва непременно отвън. че врагът дреме вътре нас и ако му позволим може да унищожи всичко.

четвъртък, 25 септември 2014 г.

Malkovich, Malkovich, Malkovich



Американският фотограф Сандро Милър и актьорът Джон Малкович в съвместен проект, озаглавен Malkovich, Malkovich, Malkovich: Homage to photographic masters.

Diane Arbus / Identical Twins, Roselle, New Jersey (1967), 2014

вторник, 23 септември 2014 г.

За неосъзнаваната патриархалност на обществото в контекста на блажната боя




На 24 юли тази година в Пловдив 21-годишната Нона Славова беше залята с няколко литра блажна алкидна боя от бившия си интимен партньор Петър Бакалски и двама негови приятели. Извършителите заснеха постъпката си и споделиха видеото в интернет. Младата жена беше приета в болница, където беше установено, че боята е на химическа основа и е опасна за здравето й. Дни след случилото се тя беше със замъглено зрение, алергии по цялото тяло и рани на главата. Междувременно случаят привлече медийно внимание.

Пред журналисти Бакалски заяви, че намира постъпката си за уместна и че не съжалява за нея, защото тя се явява отмъщение за изневери на Нона Славова. В съобщения до медиите организации за защита от насилие, основано на пола

осъдиха престъплението и го определиха като престъпление от омраза

Това определение предизвика неразбиране и редица негативни коментари.

Защо се плашим да признаем, че когато един мъж брутално наказва бившата си приятелка, изсипвайки кофа блажна боя върху лицето й, докато нацията одобрително кима с глава или я извръща настрани, това е престъпление от омраза? Дали признанието, че насилието срещу жени е базирано върху пола им, означава да признаем систематичния и широко разпространен характер на тази категория престъпления? Дали това няма да подчертае колко важна е ролята на установените отношения на власт и подчинение между мъжете и жените? Преди да продължим обаче трябва да изясним какво всъщност представляват престъпленията от омраза – термин, преведен от английското "hate crimes", който често остава недоразбран.

Това са онези наказуеми деяния, извършени с оглед на определен признак, който жертвата притежава – раса, етническа принадлежност, религия, сексуална ориентация, пол и т.н. Оттук и полово базираното насилие е вид престъпление от омраза. Както расово мотивираното насилие търси да постави някого "на мястото му", сиреч да съхрани определени символни граници между "расите", така и полово базираното насилие търси да стори същото, но по отношение на жените.

Тестът е: би ли било деянието при същите обстоятелства извършено спрямо мъж от жена?

Социално полът се конструира чрез норми за поведението и външния вид. Стереотипите на тези норми са живи и публично известни – мъжът е активен, доминантен, властен, богат; жената е пасивна, подчинена, изпълняваща, загрижена за външния си вид, от който черпи единствената си социално приемлива сила - сексапила.

Сексистките модели и следващите от тях механизми за третиране на жените са популярни не само сред отделни индивиди или социални групи, те продължават да бъдат дори експлицитно изразявани в българското законодателство.

Например, жените са лишени от правото да дадат своето фамилно име на съпрузите и децата си, лишени са и от възможността да упражняват определени професии без оглед на индивидуалните им качества (справка - Наредба № 7 за вредните и тежките работи, забранени за извършване от жени). Тези модели са подкрепяни и присъстват във властовите структури. Например, през август в отговор на въпрос какво мисли за възможността жена да се кандидатира за лидер на БСП депутатът Кирил Добрев каза: "Жените ги предпочитам за други работи". Преведено, това означава, че жените могат да са само сексуални обекти, а не субекти на политическа власт.

През юни попитан дали е готов отново да бъде премиер, Бойко Борисов заяви, че няма по-опитен от него и побърза да онагледи твърдението си: "Така, както през зимно време не дават на жена да кара кола, а се качва този, който е най-добър шофьор." Отново – когато е трудно, контролът не се "дава" на жена; въобще, контролът жена не може да го има, ако някой не й го позволи. От мъжа, напротив, се очаква да го взима сам и без да пита. Иначе не е "мъж".

Поради тези исторически развили се неравнопоставени властови отношения между половете, жените, дръзнали да излязат извън предопределената за тях роля на подчинение, често биват жестоко санкционирани. А

непрекъснатото възпроизвеждане на полово определените роли не само допуска насилието срещу жените, но го прави неизбежно.

Омразата, подценяването и презрението към жените продължават необезпокоявано да заемат централна роля в начина ни на мислене. "Ама не е вярно", ще кажете – "така беше преди, но времената вече са други". Жените могат да гласуват и да ходят на работа? Аха, добре тогава, нека се отпуснем доволни в креслата със съзнание за изпълнена мисия.

Но ще дойде някой и ще ни измъкне от дрямката, казвайки: "От жена шофьор не става", после ще заяви: "Жените не могат да се ориентират", ще добави, че "любовта на мъжа минава през стомаха", ще ни обясни, че е "естествено" семейното жилище да се наследи от сина му, защото дъщерята ще се "задоми" при своя мъж, ще се подсмихне и ще разкаже как "Бог е създал първо мъжа, а после жената, за да не му е скучно на мъжа" и така, неусетно ще стигне до "той я бие, защото я обича".

Прилагателното "мъжки" ще излиза от устата му и ще се пръска от полова гордост, а прилагателното "женски" ще стои свито в ъгъла и ще представлява синоним на слабост.  Може би културните предразсъдъци ви се струват твърде далеч от темата за насилието над жените, но, ако внимателно изследваме неговите корени, неминуемо ще стигнем до тях.

Нека се върнем на случая в Пловдив. Отговорът на въпроса защо е наказана тя на пръв поглед е прост - тя (твърдяно) не е била вярна на своя мъж. Ако разровим обаче

по-дълбоко в концепцията за мъжкото притежание и консумация на женското тяло и традиционното мислене за жената и мястото й в обществото

отговорът ще е различен и далеч отвъд индивидуалното поведение на Нона и бившия й партньор. Тя не е наказана с "класическо" средство, а по начин, който ясно търси да я унижи – поставя видимо "петно" върху лицето й. Струва си да отбележим, че Нона е нападната не само от мъжа, който твърдяно е наранен от поведението й. Тя е нападната от още двама мъже, които не са пряко засегнати от действията й. Това са мъже, които се намесват, защото вярват, че имат право да осъждат и наказват невярната жена. Нещо повече – извършителите на деянието са счели, че то е нещо редно, което не само имат право да вършат, но могат и гордо да документират с видео. Последното е абсолютно показателно за това, че не са очаквали осъдително отношение от околните, камо ли наказателно преследване. И понеже хората, които имат навика да се отнасят пренебрежително към всичко, свързано с неравноправието между половете, вече отдавна са почнали да пишат коментари под тази статия, нека не им обръщаме внимание, а погледнем статистиката:

- 33 % от жените в ЕС са преживели физическо и/или сексуално насилие от 15 годишни - това се равнява на 62 милиона жени;
-  22 % от жените са преживели физическо и/или сексуално насилие от свой партньор;
- 43 % от жените са преживели някаква форма на психологическо насилие от настоящ или бивш партньор, например унижение на публично място, забрана за напускане на дома, заключване, заплахи за насилие и др.

Това показва проучване на Агенцията на Европейския съюз за основните права, разпространено на 5 март тази година.  Всеки ден седем жени в ЕС умират вследствие актове на домашно насилие. Тези данни се съдържат в  доклад на Европейския парламент и доказват, че насилието срещу жените не засяга само малък брой маргинализирани жени, каквото е наложеното обществено мнение. То засяга ежедневно цялото общество.

Същевременно, изследванията показват, че

престъпленията от омраза предизвикват по-големи психологически вреди за индивида от други сходни престъпления,

в които мотивацията на извършителя не идва от предразсъдъци. Престъпленията от омраза създават страх не само у самите жертвите, но и у цели общности или групи от обществото. Заливането на Нона с блажна боя, последвалите одобрителни коментари в интернет и безотговорното поведение на много медии, които дадоха широка публичност на "гледната точка" на бившия й приятел и разбиранията му за "правилното" поведение на жените в обществото, безусловно са постигнали своя ефект.

Трябва да имаме предвид, че това престъпление не е уникално по рода си, подобни се случват всеки ден – независимо дали "назиданието" се осъществява с химикал, като в случая, или с побои и "дисциплиниращо" сексуално насилие.

Това престъпление обаче ярко демонстрира две правила, които незабелязано ни се налагат ежедневно:
Правило 1. Жената няма право да разполага със своето тяло.
Правило 2. Ако жената пренебрегне Правило 1, мъжът има право да я накаже. Публично.

Най-подходящо е да бъде обезобразена, защото за жената това е равносилно на социална смърт – тя повече няма да може да бъде желана като сексуален обект, а без това е нищо. Така, щедро отразеното нападение над Нона изпрати ярко послание за това какво поведение се изисква от жената и какво се случва, ако то не се спазва.

То даде сигнал към жените в България изобщо

Така както чернокожите жители на София вече не минават около НДК, защото знаят, че там се събират скинари, които много пъти са нападали хора с различен цвят на кожата, така не е пренебрежим шансът жените, проследили случилото се с Нона, занапред да бъдат по-"прибрани" и подчиняващи се в поведението си на партньорите си.

Мъжете, които нападат своите съпруги или интимни приятелки, се стремят да утвърдят патриархалните "ценности" - агресивност, надмощие на мъжа и подчинение у жената. Те ползват физическата сила като инструмент за налагане на това надмощие. Затова справянето с тези престъпления минава през приемането им не като проблем на конкретната жена, а като проблем на цялото общество. За съжаление, всички мерки насилието срещу жени да бъде спряно ще претърпяват провал, докато отказваме да ги съобразим с културните реалности, в които това насилие се корени.

Насилието срещу жени е основано на пола насилие и е един от основните механизми, чрез който жените са поставяни в подчинено положение в сравнение с мъжете. Това се казва в Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие (Конвенцията от Истанбул), първият международен документ, който създава всеобхватна правна рамка за предотвратяване на такова насилие.  Документът влезе в сила на 1 август 2014 г. България не е сред 36-те държави-членки на Съвета на Европа, които вече подписаха Конвенцията.

Източник: Дневник.

петък, 19 септември 2014 г.

Shirin





Заповядайте на този саундклауд сет, който ще ви поразходи нагоре надолу по света: Natalia Lafourcade, Мексико, Emel Mathlouthi, Тунис (първата й песен се счита за химн на революциите в Тунис и Египет), Wendy Nazaré, Белгия, M.I.A., Шри Ланка, Idir, Алжир, Balkan Beat Box, Израел, Kasper Bjørke, Дания, Mumford and Sons, Великобритания, Hani Niroo, Иран, Mercan Dede, Турция, Gustavo Santaolalla, Аржентина, песен за Нагорно Карабакх, De los Miedos, Португалия, Nordpolen, Швеция, Chvrches, Шотландия, Shantel, Германия, Несе Карабочек, Турция, Казъм Коюнчу, Грузия, той, макар в случая да пее на турски, е записвал много от песните си на лазки - език, който се говори от лазите, населяващи югоизточния бряг на Черно море).

За мен най-хубавата песен в списъка е De Usuahia a la Quiaca на Gustavo Santaolalla.

събота, 13 септември 2014 г.

Marketa Irglova





Once е един от любимите ми филми. А чехкинята Маркета Ирглова, историята на нейната героиня и най-вече нейното изпълнение, продължават да имат най-силно влияние върху мен, макар да съм гледала филма поне 6 пъти. Чудех се какво ли прави тя днес. Отдавна е прекратила връзката си с Глен Хенсард (което не ме учудва предвид онази история на Оскарите), сега живее в Исландия. Това лято е издала нов албум. Казва се "Muna". Музиката й е станала още по-меланхолична и тиха. Ще си го запазя за някой неделен следобед.

неделя, 7 септември 2014 г.

سیمرغ




سیمرغ или Симургх е митична птица в персийската митология, символ, който често присъства в суфистката поезия и буквално значи 30 птици. Митът за нея напомня този за феникса.

Фарид ад-дин Мухаммад ибн Ибрахим Аттар или просто Аттар е персийско-таджикски поет и суфистки теоретик, роден около 1142 г. в Нишапур, днешен Иран.

Птичият събор е негова поема, за която чух преди няколко месеца от един учител по персийска литература, спомената между другото и дълго време не можех да се сетя за името й.

Историята била следната:

На земята настанали беди - глад, омраза, войни. Птици от цял свят се събрали и решили да предприемат рисковано пътешествие, за да открият своя цар - Симургх, който обитава планината Каф. Минали през редица трудности, прелитайки целия свят в търсене на Царя, докато накрая последните оцелели тридесет птици не разбрали, че смисълът е в настойчивото постоянство и задружните усилия. Че царят, когото търсят, всъщност са всички те – и всяка една от тях. Симургх, тридесет птици.

Има я издадена на български, преразказана от Петер Сис, който е направил и илюстрации, сред които и тази горе, на която попаднах преди малко и се сетих за историята. Дано е налична все още.

Ето я тук на английски.

“I'd rather die deceived by dreams than give
My heart to home and trade and never live.” 

вторник, 26 август 2014 г.

NU SAGA | CHAPTER ONE



Знам, че търсехте това:

петък, 22 август 2014 г.

beautiful




петък, 15 август 2014 г.

Humans of Йордания



След Ирак популярната фейсбук страница се мести в Йордания. И ето този коментар прочетох току що:

Ahmed N. Al-Zoubi Hey HONY, I'm Jordanian citizen and I would like to thank you from the bottom of my heart for your work to humanize the Middle East and improve the image of Arabs and Muslims there despite all the media war against us.
We extremely need this kind of me
dia to show the world that we are normal people just like you.
This page hasn't just showed the real image of middle east , it also showed us that there still humans out there do care about us , I'm sorry for telling you that in some periods I gave up and thought all man kind is against us but when I read these beautiful comments from very gentle people , I knew that HUMANITY will not die.

Come and visit us in Irbid (it's about 25 mins to the south of Zaatari Refugee Camp) , I'd like you to try Mansaf , the most popular dish in Jordan. 
Lots of Love 

Човекът е коментирал тази снимка:


"След като ме набиха, чух изстрели. Отидох до съседния магазин и намерих съседа си мъртъв на пода. Беше един от най-милите хора в града. Всеки ден изнасяше храна за котките. Казвах му: "трябва да спреш да ги храниш, влизат ми в магазина." Но знаех, че той никога няма да спре. Казваше ми: "Трябва да ги нахраня, иначе ще умрат."

вторник, 12 август 2014 г.

Джамии в Иран. Вътре



хипнотизиращи фотографии на Мохаммад Домири, публикувани в Bored Panda.


понеделник, 11 август 2014 г.

Las Patronas




Само до преди 10 години броят залавяни непридружени деца-мигранти на югозападната граница на САЩ е бил около 6200 на година, до 2013 г. тази цифра е нараснала до близо 25 000, а от октомври 2013 г. до сега броят им е зашеметяващ - 57 000. Докато повечето от заловените деца са тийнейджъри, най-голямото увеличение е сред деца на възраст под 12 години.

Влака на смъртта

Според Обама потопът от деца, търсещи убежище от насилието и бедността на Централна Америка, представлява "хуманитарна криза на границата." Той e призовал лидерите на Хондурас, Гватемала и Ел Салвадор да се намесят, разубеждавайки децата да предприемат толкова опасното пътуване върху влака "La Bestia" ("Звяра", наричан също - "Влака на смъртта" и "Влака на непознатите"), който е товарен и прекосява цяло Мексико. Макар че имам големи съмнения в тъкмо тези лидери и способността им да убедят дете да остане в държава, където на ден умират почти толкова хора, колкото в Сирия. Разбира се, и на Обама не му е лесно на фона на протестите в Калифорния, където част от нацията се опитва насила да връща обратно автобуси с мигранти, предимно жени и деца.

И така, пътуващите бягат от Централна Америка, качвайки се отстрани и на покрива на този влак, рискувайки да загубят крайник или дори да загинат при удар в някой тунел или дърво, или при рязко спиране. Там са мишена и за местните престъпни групировки и наркокартели, които "таксуват" услугата за возене на влака и ако не можеш да платиш, просто те изхвърлят.

"¡Gracias, amor, gracias!"

Същевременно Ла Бестиа пътува дълго и ако не спре, "нелегалните" нямат достъп нито до храна, нито до вода. И тук, съвсем неочаквано, идва хубавото, заради което се зачетох в цялата история. Една група жени, които наричат себе си "Las Patronas", са се организирали да помагат. Те подават храна и вода на напълно непознати за тях хора, които висят от влака. Подават е слаба дума, защото влакът се движи бързо и тези жени буквално се хвърлят към него, сами рискувайки много. Просто вижте в двете видеа долу... Без значение, че е на другия край на света, стори ми се важно.

Ето видео:



И по-подробно на английски:



Снимката е от тук.