петък, 23 ноември 2012 г.

Йоко Оно




Преведох този текст за женския сайт на БХК с помощта на Диана, понеже Йоко Оно винаги ми се е струвала интересна с нейната репутация на безспорно зло. От малка знам, че е разбила Битълс, обсебила е Джон, затворила го е вкъщи да гледа детето и е почнала да му пее в песните вместо него. Същевременно като поотраснах и след тежкия си Спайс гърлс-период започнах да се ровя из албумите на баща ми, соловата кариера на Джон (от времето, когато вече е бил под Йоко-влияние) ми се стори много по-добра от тази му с Битълс, дали защото втората вече ми беше омръзнала, или защото първата звучеше по-улегнало, с повече послания.. Освен това прочетох биография на Битълс. Описваше се една изложба на Йоко - оставена да изгние ябълка; стълба, лупа и миниатюрен надпис: "ДА", картичките, които е пращала на Джон, докато го е сваляла: "ДИШАЙ", "LOOK FOR ME IN THE SKY"... И до днес си ги спомням с подробности. После техните съвместни проекти: The bed revolution, голите им снимки, антивоенните послания. Струваше ми се, че са водели заедно уютен, интелектуален живот, много стъпки над този на гениалните, но сладникави младежи от Битълс. И не виждах какво толкова лошо има човек да обича и да променя живота си.

И все пак. Хората я мразят.

Защо? Ето ви превода на един анализ върху възможните причини, видени през погледа на една феминистка. Не съм съгласна с всичко, което се казва вътре, но със сигурност предлага един любопитен поглед върху историята на Йоко:

Не знам дали Джон Ленън някога е обичал първата си съпруга, Синтия, но според повечето запознати (освен нея самата), той не е искал да се женят. Синтия е забременяла и с Джон са се оженили, защото така се правело в онези дни. Той не бил готов да стане родител и честно казано е бил доста кофти баща на Джулиън, докато не почнали да се помиряват през последните години от живота на Джон. Като съпруг е бил дори по-ненадежден […]. Разбира се, неудовлетворението му изобщо не го извинява за начина, по който е третирал Синтия – за това няма извинение. Но е факт, че въпреки старанието на Джон да е усмихнат по време на публичните им появи, бракът им никога не е бил истински щастлив. Йоко Оно – която също е омъжена, когато започва да се среща с Джон – не е човекът, който разбива брака им, нито пък който публично унижава Синтия; Този човек е Джон.

Но пък какъв контраст само! Хубавата, руса, скромна домакиня – британка срещу прямата, антиконформистка и открито сексуална японска авангардистка. Жълтата преса обича женски бой, особено когато става дума за две жени, които се борят за мъж – дори когато всъщност не го правят. В края на краищата идеята, че жените не могат да се разбират помежду си, подкопава възможността за общи действия, насочени към ефективен феминизъм. Идеята, че си съперничат за мъже подсилва мита, […] че жените нямат, или не би трябвало да имат, живот извън връзките си.

Идеята за конкуренция между жените продължава да е широкоприета; достатъчно е да погледнем казуса Анджелина срещу Дженифър, например. Но поради различността между тях, случаят Йоко срещу Синтия е като от учебник по сексизъм и расизъм. И за всеки, който е запознат с тези теми, отговорът на въпроса коя жена ще спечели в съда на общественото мнение е бил предопределен от самото начало.

В крайна сметка, след вялото задължително цъ-кане срещу мъжа, той е освободен от отговорност за собствените си действия – измамата и предателството спрямо партньора, свързани с изневярата. Вместо това, вината почти винаги пада върху едната от жените (а понякога направо върху двете). И, докато в отделни случаи „вината” е на съпругата, защото „не е ощастливявала мъжа си”, най-често виновна е „другата жена”. Едната е девицата, другата е курвата. Едната е бедната презряна жена, другата е развратната разбивачка на домове. Едната е Синтия, другата е Йоко.

В представите на хората „проблемът” с Йоко не е това, че е била любовница на женения Ленън – със сигурност хората не са били толкова наивни. Проблемът е бил, че е имал истинска връзка с нея и не го е криел. Както и че Йоко не е била правилният тип жена.

Йоко е артист; тя има собствена кариера. И дори по-лошо – не е планирала да се откаже от нея в името на брака. (И въпреки че толкова често е обвинявана за това, че е съсипала кариерата на Джон, никой не е поставял въпроса дали връзката им е имала негативен ефект върху нейната.) Макар обикновено тиха, Йоко същевременно винаги е била пряма. Музиката й е известна със своите ридания и крясъци. Тя е сядала до Джон Ленън по време на интервюта и е имала нахалството да очаква, че има право да каже нещо. И всъщност го е правела. Но каквото и да е кажела, винаги е било твърде много.

Пример за това е редовното охулване на артистичната и работа. От любителя на авангардното изкуство Пол Маккартни, който отказва да посети нейните изложби, до Боб Шпиц, биографът на Битълс, който, измежду различни снизходителни обиди, нарича произведенията й детински, […] повечето мъже отказват да признаят границите, които Йоко престъпва, не приемат ключовата й роля в арт сцената на 60-те. Всъщност, основната разлика между нейната работа и тази на други артисти от онова време е полът й. Когато тя докосва теми, свързани с жените и феминизма, това не се брои за истинско изкуство. Когато говори за „легитимните“ политически въпроси на войната и мира, тя е малкото момиченце, наивно занимаващо се с неща, от които не разбира. А когато проявява чувство за хумор или позитивизъм в работата си, я критикуват, че говори безсмислици или няма реално послание.

Липсата на желание идеите на Йоко да бъдат чути – идеи, идващи от една жена – се разпростира много извън нейните (често брилянтни) артистични начинания. Въпреки че звуковият инженер на Битълс Джеф Емерик в своята чудесна книга Here, There and Everywhere в крайна сметка заема страната на Йоко и споделя, че не тя е виновна за разпадането на групата, той погрешно твърди, че Йоко е нямала музикална подготовка и разказва една особено интересна история, когато Йоко посмява да си отвори устата. Той пише:

Мислех, че нещата не могат да станат по-лоши, но не бях прав. Няколко дни по-късно, четиримата от Битълс, плюс Джордж Мартин и, разбира се, Йоко, бяха в контролната зала и слушаха някакъв плейбек, когато Джон небрежно я попита какво мисли за него. За учудване на всички, тя всъщност беше критична.
„Ами, доста е добро“, каза тя с тихия си глас. „Но мисля, че трябва да бъде изсвирено малко по-бързо.“Човек можеше да чуе как игла пада в стаята. Шок и ужас се бяха изписали върху лицата на всички – дори на Джон. Всички погледнаха към Джон, но той не каза нищо. И дори толкова явно увлечен по Йоко, той вероятно си даде сметка, че да скочи в нейна защита, само би наляло масло в огъня. След кратка пауза, те се върнаха към разговора си, игнорирайки Йоко и това, което беше казала. Но щетата вече беше нанесена и нещата никога нямаше да бъдат същите.

Можете ли да повярвате? Как смее тази жена да натрапва мнението си толкова грубо? Да каже нещо такова! На „Битълс“!
[…]
[А тя просто] е обяснила, че песента ще звучи по-добре, ако бъде изсвирена малко по-бързо. Според мен го е казала по доста учтив начин. Мисля, най-важното е, че е дала мнението си след като Джон Ленън е помолил за него. И въпреки че останалите напълно са я игнорирали, сякаш нищо не е казала, Йоко е тази, чието поведение е представено като неуместно.

Ясно е, че онова, което са очаквали не е било критика. Ясно е, че е трябвало към присъстващите мъже да бъде проявено уважение. Ясно е, че питането към Йоко не е трябвало да бъде възприето като приканване към размисъл, а като възможност за проява на женско възхищение. Знам ли, може би от нея се е очаквало да предложи поздравителна сексуална услуга, но факт е, че според този разказ, Емерик, а и останалата част от присъстващите не са очаквали от нея да каже какво мисли. В края на краищата това не е нещо, което една Битълс-съпруга прави. Това е нещо, запазено за белите пичове.

Йоко не успя да се впише в стандартите на приемливата женственост и по други параграфи, най-вече по отношение на външен вид и сексуалност. Първо, и най-позорно, тя е цветнокожа жена. Обикновено не носи поли, а широки, дори мъжки дрехи. Косата й редовно пада непокорно върху лицето й, нещо, което се отбелязва отрицателно от мнозина. В края на краищата, те не могат да видят добре лицето й. А и все пак – не е ли тя наясно, че тялото на жената трябва да бъде лесно достъпно за зяпане?

Дори когато допуска мъжкия поглед наблизо, тя винаги го прави по грешен начин. Преди да срещне Джон, води безразборен сексуален живот (по нейни думи) и има отворен брак. Правила е многобройни (незаконни) аборти и отказва да се срамува от тях. Включва звуци (вероятно имитация) от достигането си до оргазъм в една от своите песни (Kiss Kiss Kiss). С други думи, тя притежава сексуалността си, вместо да я третира като собственост на бащи и съпрузи.

А после следва голата обложка. Това е най-грешното от всичко. Само я погледнете – там тя е в цялото си голо великолепие. Точно както Джон, който стои до нея, Йоко не се опитва да възбуди зрителя. Тя изобщо не използва голотата си, за да изрази сексуалност. И изглежда също толкова уверена, колкото е и той. Джон веднъж казва, че те нарочно са избрали най-малко ласкателната снимка, и, особено по отношение на днешните мейнстрийм стандарти, Йоко би била счетена за напълно нефотогенична. Тя има косми, целулит по бедрата, талия, която не е достатъчно изящна и най-шокиращо от всичко – големи гърди, които не се преборват с гравитацията, а зърната им сочат надолу.

С други думи, тя изглежда като средностатистическа жена. Тялото й изглежда като такова, което повечето от нас по-често виждат в огледалото, отколкото в списанията. То съществува не за удоволствие на другите, а за нея самата.

И Йоко е считана за грозна.

Това ни казва нещо: „Грозотата” на Йоко е взеизвестна истина, нещо, за което повечето хора дори не се замислят преди да кимнат в съгласие. Абсурдността е очевидна, защото като погледнеш към тази жена, мигновено става ясно, че е била зашеметяваща. Така че това ни казва нещо за стандартите за красота. Разбира се, казва ни нещо за расистките стандарти за красота. Определено ни казва и нещо за това как жените се оценяват като човешки същества на базата на това до колко се придържат към тези стандарти. А също мисля, че говори и за отношението към жените, които не се придържат към тях.

Това, което Джон и Йоко са постигнали, позирайки за снимката, макар и напълно неволно, е било да отворят вратата на всичките сексистки и расистки фанатици на земята, които да попитат на висок глас, той може да има всяка жена, която поиска, какво прави с тази?

Гласовете на тези, които са погледнали кльощавото, бледо тяло на Джон и неговите леко отпуснати гърди и са попитали какво Йоко прави с него са били, несъмнено, относително малко.

Разбира се, когато една жена е цветнокожа, тя трябва да бъде или суперсекси – тип „екзотична“, или супергрозна – поради факта, че не е бяла. […] Отношението към Йоко не е било такова само защото не е успяла да постигне необходимата женственост – критикувана е защото не е постигнала и необходимата белота. Човек просто трябва да сравни отношението към нея с това към другата жена, с която си приличат: Линда Маккартни. Любимата, бяла, първа съпруга на Пол Маккартни.

Също както когато Йоко среща Джон, няколко месеца по-късно, когато Линда среща Пол, тя е разведена жена с дете. Има подобни истории на тези с Йоко за това как е „планирала“ да срещне и да се омъжи за Пол. По същия начин, по който се твърди, че Йоко се е шегувала, че тя „ще се омъжи за Джон Ленън“, Линда се е шегувала, […], че „ще се омъжи за Пол Маккартни.“ […]

Линда също е имала кариера. Била е артист, макар и не толкова нестандартен (фотограф на рок музиканти), който разчупва стереотипите като жена в тази област. Не носела грим. Често обличала широки мъжки дрехи. Косата й стояла непокорно. Въпреки че по мое мнение, тя е била доста хубава, според популярните медийни стандарти е била по-скоро средно ниво. Не държала устата си затворена (и може да се види как реагира саркастично пред журналисти, които я интервюират след сватбата й). Съпругът й изразявал толкова любов и възхищение към нея, колкото и Джон към Йоко. И да, тя много, много редовно […] присъствала на звукозаписни сесии. Освен това въпреки протестите на феновете, Пол също включил съпругата си в своята пост-Битълс група!

Разбира се, Линда е получила своя дял от неприятности, както после и Пол и вече бившата му съпруга Хедър Милс. Тя в крайна сметка е била в светлината на прожекторите, отнемайки един много желан мъж от „пазара“. Хората и за нея са смятали, че „съсипва“ музиката на Пол. Да, Линда а била осмивана, тормозена и обиждана.

Но тя не е архетипът на зла, конспиративна жена, поставила си за цел да унищожи един добър човек. Не, тази титла все пак се пада на Йоко.

И така, поставих пред вас въпроса защо. Защо сходните „грехове“ на Линда толкова бързо са забравени, а тези на Йоко – така преувеличени? Защо амбицията на Линда, нахлуването й в една област, доминирана от мъже, прекарването на безобразно много време със съпруга й – често е отбелязвано, че тя и Пол не са се разделяли и за една нощ до неговия арест за притежание на марихуана през 1980 г. – и отказът й да се прави на кукла в пола и червило за пред медиите, се оказват извинени от историята? Дали това се дължи на щастливия факт, че Линда се появява на сцената няколко месеца след Йоко или пък се дължи на нейната белота?

Отговорът – и липсата на неговото осъзнаване, се отразява върху мисленето на общество и до днес.

Източник тук.

Няма коментари: