сряда, 28 ноември 2012 г.

Изгубената зима



Извън страхотните кадри Изгубената зима (филм за фрийрайдъри, които летят надолу по българските планини, благодарение на ски и бордове с панти, а не с лифтове) е впечатляваща и със своя саундтрак:

Bonobo 'The Keeper' BANKS Remix
The End of Winter by Remote
Sidney York - Dick and Jane
DateMonthYear - Ghost6

петък, 23 ноември 2012 г.

Йоко Оно




Преведох този текст за женския сайт на БХК с помощта на Диана, понеже Йоко Оно винаги ми се е струвала интересна с нейната репутация на безспорно зло. От малка знам, че е разбила Битълс, обсебила е Джон, затворила го е вкъщи да гледа детето и е почнала да му пее в песните вместо него. Същевременно като поотраснах и след тежкия си Спайс гърлс-период започнах да се ровя из албумите на баща ми, соловата кариера на Джон (от времето, когато вече е бил под Йоко-влияние) ми се стори много по-добра от тази му с Битълс, дали защото втората вече ми беше омръзнала, или защото първата звучеше по-улегнало, с повече послания.. Освен това прочетох биография на Битълс. Описваше се една изложба на Йоко - оставена да изгние ябълка; стълба, лупа и миниатюрен надпис: "ДА", картичките, които е пращала на Джон, докато го е сваляла: "ДИШАЙ", "LOOK FOR ME IN THE SKY"... И до днес си ги спомням с подробности. После техните съвместни проекти: The bed revolution, голите им снимки, антивоенните послания. Струваше ми се, че са водели заедно уютен, интелектуален живот, много стъпки над този на гениалните, но сладникави младежи от Битълс. И не виждах какво толкова лошо има човек да обича и да променя живота си.

И все пак. Хората я мразят.

Защо? Ето ви превода на един анализ върху възможните причини, видени през погледа на една феминистка. Не съм съгласна с всичко, което се казва вътре, но със сигурност предлага един любопитен поглед върху историята на Йоко:

Не знам дали Джон Ленън някога е обичал първата си съпруга, Синтия, но според повечето запознати (освен нея самата), той не е искал да се женят. Синтия е забременяла и с Джон са се оженили, защото така се правело в онези дни. Той не бил готов да стане родител и честно казано е бил доста кофти баща на Джулиън, докато не почнали да се помиряват през последните години от живота на Джон. Като съпруг е бил дори по-ненадежден […]. Разбира се, неудовлетворението му изобщо не го извинява за начина, по който е третирал Синтия – за това няма извинение. Но е факт, че въпреки старанието на Джон да е усмихнат по време на публичните им появи, бракът им никога не е бил истински щастлив. Йоко Оно – която също е омъжена, когато започва да се среща с Джон – не е човекът, който разбива брака им, нито пък който публично унижава Синтия; Този човек е Джон.

Но пък какъв контраст само! Хубавата, руса, скромна домакиня – британка срещу прямата, антиконформистка и открито сексуална японска авангардистка. Жълтата преса обича женски бой, особено когато става дума за две жени, които се борят за мъж – дори когато всъщност не го правят. В края на краищата идеята, че жените не могат да се разбират помежду си, подкопава възможността за общи действия, насочени към ефективен феминизъм. Идеята, че си съперничат за мъже подсилва мита, […] че жените нямат, или не би трябвало да имат, живот извън връзките си.

Идеята за конкуренция между жените продължава да е широкоприета; достатъчно е да погледнем казуса Анджелина срещу Дженифър, например. Но поради различността между тях, случаят Йоко срещу Синтия е като от учебник по сексизъм и расизъм. И за всеки, който е запознат с тези теми, отговорът на въпроса коя жена ще спечели в съда на общественото мнение е бил предопределен от самото начало.

В крайна сметка, след вялото задължително цъ-кане срещу мъжа, той е освободен от отговорност за собствените си действия – измамата и предателството спрямо партньора, свързани с изневярата. Вместо това, вината почти винаги пада върху едната от жените (а понякога направо върху двете). И, докато в отделни случаи „вината” е на съпругата, защото „не е ощастливявала мъжа си”, най-често виновна е „другата жена”. Едната е девицата, другата е курвата. Едната е бедната презряна жена, другата е развратната разбивачка на домове. Едната е Синтия, другата е Йоко.

В представите на хората „проблемът” с Йоко не е това, че е била любовница на женения Ленън – със сигурност хората не са били толкова наивни. Проблемът е бил, че е имал истинска връзка с нея и не го е криел. Както и че Йоко не е била правилният тип жена.

Йоко е артист; тя има собствена кариера. И дори по-лошо – не е планирала да се откаже от нея в името на брака. (И въпреки че толкова често е обвинявана за това, че е съсипала кариерата на Джон, никой не е поставял въпроса дали връзката им е имала негативен ефект върху нейната.) Макар обикновено тиха, Йоко същевременно винаги е била пряма. Музиката й е известна със своите ридания и крясъци. Тя е сядала до Джон Ленън по време на интервюта и е имала нахалството да очаква, че има право да каже нещо. И всъщност го е правела. Но каквото и да е кажела, винаги е било твърде много.

Пример за това е редовното охулване на артистичната и работа. От любителя на авангардното изкуство Пол Маккартни, който отказва да посети нейните изложби, до Боб Шпиц, биографът на Битълс, който, измежду различни снизходителни обиди, нарича произведенията й детински, […] повечето мъже отказват да признаят границите, които Йоко престъпва, не приемат ключовата й роля в арт сцената на 60-те. Всъщност, основната разлика между нейната работа и тази на други артисти от онова време е полът й. Когато тя докосва теми, свързани с жените и феминизма, това не се брои за истинско изкуство. Когато говори за „легитимните“ политически въпроси на войната и мира, тя е малкото момиченце, наивно занимаващо се с неща, от които не разбира. А когато проявява чувство за хумор или позитивизъм в работата си, я критикуват, че говори безсмислици или няма реално послание.

Липсата на желание идеите на Йоко да бъдат чути – идеи, идващи от една жена – се разпростира много извън нейните (често брилянтни) артистични начинания. Въпреки че звуковият инженер на Битълс Джеф Емерик в своята чудесна книга Here, There and Everywhere в крайна сметка заема страната на Йоко и споделя, че не тя е виновна за разпадането на групата, той погрешно твърди, че Йоко е нямала музикална подготовка и разказва една особено интересна история, когато Йоко посмява да си отвори устата. Той пише:

Мислех, че нещата не могат да станат по-лоши, но не бях прав. Няколко дни по-късно, четиримата от Битълс, плюс Джордж Мартин и, разбира се, Йоко, бяха в контролната зала и слушаха някакъв плейбек, когато Джон небрежно я попита какво мисли за него. За учудване на всички, тя всъщност беше критична.
„Ами, доста е добро“, каза тя с тихия си глас. „Но мисля, че трябва да бъде изсвирено малко по-бързо.“Човек можеше да чуе как игла пада в стаята. Шок и ужас се бяха изписали върху лицата на всички – дори на Джон. Всички погледнаха към Джон, но той не каза нищо. И дори толкова явно увлечен по Йоко, той вероятно си даде сметка, че да скочи в нейна защита, само би наляло масло в огъня. След кратка пауза, те се върнаха към разговора си, игнорирайки Йоко и това, което беше казала. Но щетата вече беше нанесена и нещата никога нямаше да бъдат същите.

Можете ли да повярвате? Как смее тази жена да натрапва мнението си толкова грубо? Да каже нещо такова! На „Битълс“!
[…]
[А тя просто] е обяснила, че песента ще звучи по-добре, ако бъде изсвирена малко по-бързо. Според мен го е казала по доста учтив начин. Мисля, най-важното е, че е дала мнението си след като Джон Ленън е помолил за него. И въпреки че останалите напълно са я игнорирали, сякаш нищо не е казала, Йоко е тази, чието поведение е представено като неуместно.

Ясно е, че онова, което са очаквали не е било критика. Ясно е, че е трябвало към присъстващите мъже да бъде проявено уважение. Ясно е, че питането към Йоко не е трябвало да бъде възприето като приканване към размисъл, а като възможност за проява на женско възхищение. Знам ли, може би от нея се е очаквало да предложи поздравителна сексуална услуга, но факт е, че според този разказ, Емерик, а и останалата част от присъстващите не са очаквали от нея да каже какво мисли. В края на краищата това не е нещо, което една Битълс-съпруга прави. Това е нещо, запазено за белите пичове.

Йоко не успя да се впише в стандартите на приемливата женственост и по други параграфи, най-вече по отношение на външен вид и сексуалност. Първо, и най-позорно, тя е цветнокожа жена. Обикновено не носи поли, а широки, дори мъжки дрехи. Косата й редовно пада непокорно върху лицето й, нещо, което се отбелязва отрицателно от мнозина. В края на краищата, те не могат да видят добре лицето й. А и все пак – не е ли тя наясно, че тялото на жената трябва да бъде лесно достъпно за зяпане?

Дори когато допуска мъжкия поглед наблизо, тя винаги го прави по грешен начин. Преди да срещне Джон, води безразборен сексуален живот (по нейни думи) и има отворен брак. Правила е многобройни (незаконни) аборти и отказва да се срамува от тях. Включва звуци (вероятно имитация) от достигането си до оргазъм в една от своите песни (Kiss Kiss Kiss). С други думи, тя притежава сексуалността си, вместо да я третира като собственост на бащи и съпрузи.

А после следва голата обложка. Това е най-грешното от всичко. Само я погледнете – там тя е в цялото си голо великолепие. Точно както Джон, който стои до нея, Йоко не се опитва да възбуди зрителя. Тя изобщо не използва голотата си, за да изрази сексуалност. И изглежда също толкова уверена, колкото е и той. Джон веднъж казва, че те нарочно са избрали най-малко ласкателната снимка, и, особено по отношение на днешните мейнстрийм стандарти, Йоко би била счетена за напълно нефотогенична. Тя има косми, целулит по бедрата, талия, която не е достатъчно изящна и най-шокиращо от всичко – големи гърди, които не се преборват с гравитацията, а зърната им сочат надолу.

С други думи, тя изглежда като средностатистическа жена. Тялото й изглежда като такова, което повечето от нас по-често виждат в огледалото, отколкото в списанията. То съществува не за удоволствие на другите, а за нея самата.

И Йоко е считана за грозна.

Това ни казва нещо: „Грозотата” на Йоко е взеизвестна истина, нещо, за което повечето хора дори не се замислят преди да кимнат в съгласие. Абсурдността е очевидна, защото като погледнеш към тази жена, мигновено става ясно, че е била зашеметяваща. Така че това ни казва нещо за стандартите за красота. Разбира се, казва ни нещо за расистките стандарти за красота. Определено ни казва и нещо за това как жените се оценяват като човешки същества на базата на това до колко се придържат към тези стандарти. А също мисля, че говори и за отношението към жените, които не се придържат към тях.

Това, което Джон и Йоко са постигнали, позирайки за снимката, макар и напълно неволно, е било да отворят вратата на всичките сексистки и расистки фанатици на земята, които да попитат на висок глас, той може да има всяка жена, която поиска, какво прави с тази?

Гласовете на тези, които са погледнали кльощавото, бледо тяло на Джон и неговите леко отпуснати гърди и са попитали какво Йоко прави с него са били, несъмнено, относително малко.

Разбира се, когато една жена е цветнокожа, тя трябва да бъде или суперсекси – тип „екзотична“, или супергрозна – поради факта, че не е бяла. […] Отношението към Йоко не е било такова само защото не е успяла да постигне необходимата женственост – критикувана е защото не е постигнала и необходимата белота. Човек просто трябва да сравни отношението към нея с това към другата жена, с която си приличат: Линда Маккартни. Любимата, бяла, първа съпруга на Пол Маккартни.

Също както когато Йоко среща Джон, няколко месеца по-късно, когато Линда среща Пол, тя е разведена жена с дете. Има подобни истории на тези с Йоко за това как е „планирала“ да срещне и да се омъжи за Пол. По същия начин, по който се твърди, че Йоко се е шегувала, че тя „ще се омъжи за Джон Ленън“, Линда се е шегувала, […], че „ще се омъжи за Пол Маккартни.“ […]

Линда също е имала кариера. Била е артист, макар и не толкова нестандартен (фотограф на рок музиканти), който разчупва стереотипите като жена в тази област. Не носела грим. Често обличала широки мъжки дрехи. Косата й стояла непокорно. Въпреки че по мое мнение, тя е била доста хубава, според популярните медийни стандарти е била по-скоро средно ниво. Не държала устата си затворена (и може да се види как реагира саркастично пред журналисти, които я интервюират след сватбата й). Съпругът й изразявал толкова любов и възхищение към нея, колкото и Джон към Йоко. И да, тя много, много редовно […] присъствала на звукозаписни сесии. Освен това въпреки протестите на феновете, Пол също включил съпругата си в своята пост-Битълс група!

Разбира се, Линда е получила своя дял от неприятности, както после и Пол и вече бившата му съпруга Хедър Милс. Тя в крайна сметка е била в светлината на прожекторите, отнемайки един много желан мъж от „пазара“. Хората и за нея са смятали, че „съсипва“ музиката на Пол. Да, Линда а била осмивана, тормозена и обиждана.

Но тя не е архетипът на зла, конспиративна жена, поставила си за цел да унищожи един добър човек. Не, тази титла все пак се пада на Йоко.

И така, поставих пред вас въпроса защо. Защо сходните „грехове“ на Линда толкова бързо са забравени, а тези на Йоко – така преувеличени? Защо амбицията на Линда, нахлуването й в една област, доминирана от мъже, прекарването на безобразно много време със съпруга й – често е отбелязвано, че тя и Пол не са се разделяли и за една нощ до неговия арест за притежание на марихуана през 1980 г. – и отказът й да се прави на кукла в пола и червило за пред медиите, се оказват извинени от историята? Дали това се дължи на щастливия факт, че Линда се появява на сцената няколко месеца след Йоко или пък се дължи на нейната белота?

Отговорът – и липсата на неговото осъзнаване, се отразява върху мисленето на общество и до днес.

Източник тук.

вторник, 20 ноември 2012 г.

Impressions of Gaza



Noam Chomsky
(Чомски е американски лингвист, философ, известен и с левите си политически възгледи. Той е от еврейски произход. Във връзка с Израел казва следното: "I don't think a Jewish or Christian or Islamic state is a proper concept. I would object to the United States as a Christian state." По-надолу е статията му относно Газа, която е посетил между 25-ти и 30-ти октомври тази година.)

chomsky.info, November 4, 2012


Even a single night in jail is enough to give a taste of what it means to be under the total control of some external force. And it hardly takes more than a day in Gaza to begin to appreciate what it must be like to try to survive in the world’s largest open-air prison, where a million and a half people, in the most densely populated area of the world, are constantly subject to random and often savage terror and arbitrary punishment, with no purpose other than to humiliate and degrade, and with the further goal of ensuring that Palestinian hopes for a decent future will be crushed and that the overwhelming global support for a diplomatic settlement that will grant these rights will be nullified.

The intensity of this commitment on the part of the Israeli political leadership has been dramatically illustrated just in the past few days, as they warn that they will “go crazy” if Palestinian rights are given limited recognition at the UN. That is not a new departure. The threat to “go crazy” (“nishtagea”) is deeply rooted, back to the Labor governments of the 1950s, along with the related “Samson Complex”: we will bring down the Temple walls if crossed. It was an idle threat then; not today.

The purposeful humiliation is also not new, though it constantly takes new forms. Thirty years ago political leaders, including some of the most noted hawks, submitted to Prime Minister Begin a shocking and detailed account of how settlers regularly abuse Palestinians in the most depraved manner and with total impunity. The prominent military-political analyst Yoram Peri wrote with disgust that the army’s task is not to defend the state, but “to demolish the rights of innocent people just because they are Araboushim (“niggers,” “kikes”) living in territories that God promised to us.”

Gazans have been selected for particularly cruel punishment. It is almost miraculous that people can sustain such an existence. How they do so was described thirty years ago in an eloquent memoir by Raja Shehadeh (The Third Way), based on his work as a lawyer engaged in the hopeless task of trying to protect elementary rights within a legal system designed to ensure failure, and his personal experience as a Samid, “a steadfast one,” who watches his home turned into a prison by brutal occupiers and can do nothing but somehow “endure.”

Since Shehadeh wrote, the situation has become much worse. The Oslo agreements, celebrated with much pomp in 1993, determined that Gaza and the West Bank are a single territorial entity. By then the US and Israel had already initiated their program of separating them fully from one another, so as to block a diplomatic settlement and punish the Araboushim in both territories.

Punishment of Gazans became still more severe in January 2006, when they committed a major crime: they voted the “wrong way” in the first free election in the Arab world, electing Hamas. Demonstrating their passionate “yearning for democracy,” the US and Israel, backed by the timid European Union, at once imposed a brutal siege, along with intensive military attacks. The US also turned at once to standard operating procedure when some disobedient population elects the wrong government: prepare a military coup to restore order.

Gazans committed a still greater crime a year later by blocking the coup attempt, leading to a sharp escalation of the siege and military attacks. These culminated in winter 2008-9, with Operation Cast Lead, one of the most cowardly and vicious exercises of military force in recent memory, as a defenseless civilian population, trapped with no way to escape, was subjected to relentless attack by one of the world’s most advanced military systems relying on US arms and protected by US diplomacy. An unforgettable eyewitness account of the slaughter — “infanticide” in their words — is given by the two courageous Norwegian doctors who worked at Gaza’s main hospital during the merciless assault, Mads Gilbert and Erik Fosse, in their remarkable book Eyes in Gaza.

President-elect Obama was unable to say a word, apart from reiterating his heartfelt sympathy for children under attack — in the Israeli town Sderot. The carefully planned assault was brought to an end right before his inauguration, so that he could then say that now is the time to look forward, not backward, the standard refuge of criminals.

Of course, there were pretexts — there always are. The usual one, trotted out when needed, is “security”: in this case, home-made rockets from Gaza. As is commonly the case, the pretext lacked any credibility. In 2008 a truce was established between Israel and Hamas. The Israeli government formally recognizes that Hamas observed it fully. Not a single Hamas rocket was fired until Israel broke the truce under cover of the US election on November 4 2008, invading Gaza on ludicrous grounds and killing half a dozen Hamas members. The Israeli government was advised by its highest intelligence officials that the truce could be renewed by easing the criminal blockade and ending military attacks. But the government of Ehud Olmert, reputedly a dove, chose to reject these options, preferring to resort to its huge comparative advantage in violence: Operation Cast Lead. The basic facts are reviewed once again by foreign policy analyst Jerome Slater in the current issue of the Harvard-MIT journal International Security.

The pattern of bombing under Cast Lead was carefully analyzed by the highly informed and internationally respected Gazan human rights advocate Raji Sourani. He points out that the bombing was concentrated in the north, targeting defenseless civilians in the most densely populated areas, with no possible military pretext. The goal, he suggests, may have been to drive the intimidated population to the south, near the Egyptian border. But the Samidin stayed put, despite the avalanche of US-Israeli terror.

A further goal might have been to drive them beyond. Back to the earliest days of the Zionist colonization it was argued across much of the spectrum that Arabs have no real reason to be in Palestine; they can be just as happy somewhere else, and should leave — politely “transferred,” the doves suggested. This is surely no small concern in Egypt, and perhaps a reason why Egypt does not open the border freely to civilians or even to desperately needed materials

Sourani and other knowledgeable sources observe that the discipline of the Samidin conceals a powder keg, which might explode any time, unexpectedly, as the first Intifada did in Gaza in 1989 after years of miserable repression that elicited no notice or concern,

Merely to mention one of innumerable cases, shortly before the outbreak of the Intifada a Palestinian girl, Intissar al-Atar, was shot and killed in a schoolyard by a resident of a nearby Jewish settlement. He was one of the several thousand Israelis settlers brought to Gaza in violation of international law and protected by a huge army presence, taking over much of the land and scarce water of the Strip and living “lavishly in twenty-two settlements in the midst of 1.4 million destitute Palestinians,” as the crime is described by Israeli scholar Avi Raz. The murderer of the schoolgirl, Shimon Yifrah, was arrested, but quickly released on bail when the Court determined that “the offense is not severe enough” to warrant detention. The judge commented that Yifrah only intended to shock the girl by firing his gun at her in a schoolyard, not to kill her, so “this is not a case of a criminal person who has to be punished, deterred, and taught a lesson by imprisoning him.” Yifrah was given a 7-month suspended sentence, while settlers in the courtroom broke out in song and dance. And the usual silence reigned. After all, it is routine.

And so it is. As Yifrah was freed, the Israeli press reported that an army patrol fired into the yard of a school for boys aged 6 to 12 in a West Bank refugee camp, wounding five children, allegedly intending only “to shock them.” There were no charges, and the event again attracted no attention. It was just another episode in the program of “illiteracy as punishment,” the Israeli press reported, including the closing of schools, use of gas bombs, beating of students with rifle butts, barring of medical aid for victims; and beyond the schools a reign of more severe brutality, becoming even more savage during the Intifada, under the orders of Defense Minister Yitzhak Rabin, another admired dove.

My initial impression, after a visit of several days, was amazement, not only at the ability to go on with life, but also at the vibrancy and vitality among young people, particularly at the university, where I spent much of my time at an international conference. But there too one can detect signs that the pressure may become too hard to bear. Reports indicate that among young men there is simmering frustration, recognition that under the US-Israeli occupation the future holds nothing for them. There is only so much that caged animals can endure, and there may be an eruption, perhaps taking ugly forms — offering an opportunity for Israeli and western apologists to self-righteously condemn the people who are culturally backward, as Mitt Romney insightfully explained.

Gaza has the look of a typical third world society, with pockets of wealth surrounded by hideous poverty. It is not, however, “undeveloped.” Rather it is “de-developed,” and very systematically so, to borrow the terms of Sara Roy, the leading academic specialist on Gaza. The Gaza Strip could have become a prosperous Mediterranean region, with rich agriculture and a flourishing fishing industry, marvelous beaches and, as discovered a decade ago, good prospects for extensive natural gas supplies within its territorial waters.

By coincidence or not, that is when Israel intensified its naval blockade, driving fishing boats toward shore, by now to 3 miles or less.

The favorable prospects were aborted in 1948, when the Strip had to absorb a flood of Palestinian refugees who fled in terror or were forcefully expelled from what became Israel, in some cases expelled months after the formal cease-fire.

In fact, they were being expelled even four years later, as reported in Ha’aretz (25.12.2008), in a thoughtful study by Beni Tziper on the history of Israeli Ashkelon back to the Canaanites. In 1953, he reports, there was a “cool calculation that it was necessary to cleanse the region of Arabs.” The original name, Majdal, had already been “Judaized” to today’s Ashkelon, regular practice.

That was in 1953, when there was no hint of military necessity. Tziper himself was born in 1953, and while walking in the remnants of the old Arab sector, he reflects that “it is really difficult for me, really difficult, to realize that while my parents were celebrating my birth, other people were being loaded on trucks and expelled from their homes.”

Israel’s 1967 conquests and their aftermath administered further blows. Then came the terrible crimes already mentioned, continuing to the present day.

The signs are easy to see, even on a brief visit. Sitting in a hotel near the shore, one can hear the machine gun fire of Israeli gunboats driving fishermen out of Gaza’s territorial waters and towards shore, so they are compelled to fish in waters that are heavily polluted because of US-Israeli refusal to allow reconstruction of the sewage and power systems that they destroyed.

The Oslo Accords laid plans for two desalination plants, a necessity in this arid region. One, an advanced facility, was built: in Israel. The second one is in Khan Yunis, in the south of Gaza. The engineer in charge of trying to obtain potable water for the population explained that this plant was designed so that it cannot use sea water, but must rely on underground water, a cheaper process, which further degrades the meager aquifer, guaranteeing severe problems in the future. Even with that, water is severely limited. The United Nations Relief and Works Agency (UNRWA), which cares for refugees (but not other Gazans), recently released a report warning that damage to the aquifer may soon become “irreversible,” and that without remedial action quickly, by 2020 Gaza may not be a “liveable place.”

Israel permits concrete to enter for UNRWA projects, but not for Gazans engaged in the huge reconstruction needs. The limited heavy equipment mostly lies idle, since Israel does not permit materials for repair. All of this is part of the general program described by Israeli official Dov Weisglass, an adviser to Prime Minister Ehud Olmert, after Palestinians failed to follow orders in the 2006 elections: “The idea,” he said, “is to put the Palestinians on a diet, but not to make them die of hunger.” That would not look good.

And the plan is being scrupulously followed. Sara Roy has provided extensive evidence in her scholarly studies. Recently, after several years of effort, the Israeli human rights organization Gisha succeeded to obtain a court order for the government to release its records detailing plans for the diet, and how they are executed. Israel-based journalist Jonathan Cook summarizes them: “Health officials provided calculations of the minimum number of calories needed by Gaza’s 1.5 million inhabitants to avoid malnutrition. Those figures were then translated into truckloads of food Israel was supposed to allow in each day ... an average of only 67 trucks — much less than half of the minimum requirement — entered Gaza daily. This compared to more than 400 trucks before the blockade began.” And even this estimate is overly generous, UN relief officials report.

The result of imposing the diet, Mideast scholar Juan Cole observes, is that “[a]bout ten percent of Palestinian children in Gaza under 5 have had their growth stunted by malnutrition ... in addition, anemia is widespread, affecting over two-thirds of infants, 58.6 percent of schoolchildren, and over a third of pregnant mothers.” The US and Israel want to ensure that nothing more than bare survival is possible.

“What has to be kept in mind,” observes Raji Sourani, “is that the occupation and the absolute closure is an ongoing attack on the human dignity of the people in Gaza in particular and all Palestinians generally. It is systematic degradation, humiliation, isolation and fragmentation of the Palestinian people.” The conclusion is confirmed by many other sources. In one of the world’s leading medical journals, The Lancet, a visiting Stanford physician, appalled by what he witnessed, describes Gaza as “something of a laboratory for observing an absence of dignity,” a condition that has “devastating” effects on physical, mental, and social wellbeing. “The constant surveillance from the sky, collective punishment through blockade and isolation, the intrusion into homes and communications, and restrictions on those trying to travel, or marry, or work make it difficult to live a dignified life in Gaza.” The Araboushim must be taught not to raise their heads.

There were hopes that the new Morsi government in Egypt, less in thrall to Israel than the western-backed Mubarak dictatorship, might open the Rafah crossing, the sole access to the outside for trapped Gazans that is not subject to direct Israeli control. There has been slight opening, but not much. Journalist Laila el-Haddad writes that the re-opening under Morsi, “is simply a return to status quo of years past: only Palestinians carrying an Israeli-approved Gaza ID card can use Rafah Crossing,” excluding a great many Palestinians, including el-Haddad’s family, where only one spouse has a card.

Furthermore, she continues, “the crossing does not lead to the West Bank, nor does it allow for the passage of goods, which are restricted to the Israeli-controlled crossings and subject to prohibitions on construction materials and export.” The restricted Rafah crossing does not change the fact that “Gaza remains under tight maritime and aerial siege, and continues to be closed off to the Palestinians’ cultural, economic, and academic capitals in the rest of the [occupied territories], in violation of US-Israeli obligations under the Oslo Accords.”

The effects are painfully evident. In the Khan Yunis hospital, the director, who is also chief of surgery, describes with anger and passion how even medicines are lacking for relief of suffering patients, as well as simple surgical equipment, leaving doctors helpless and patients in agony. Personal stories add vivid texture to the general disgust one feels at the obscenity of the harsh occupation. One example is the testimony of a young woman who despaired that her father, who would have been proud that she was the first woman in the refugee camp to gain an advanced degree, had “passed away after 6 months of fighting cancer aged 60 years. Israeli occupation denied him a permit to go to Israeli hospitals for treatment. I had to suspend my study, work and life and go to set next to his bed. We all sat including my brother the physician and my sister the pharmacist, all powerless and hopeless watching his suffering. He died during the inhumane blockade of Gaza in summer 2006 with very little access to health service. I think feeling powerless and hopeless is the most killing feeling that human can ever have. It kills the spirit and breaks the heart. You can fight occupation but you cannot fight your feeling of being powerless. You can't even dissolve that feeling.”

Disgust at the obscenity, compounded with guilt: it is within our power to bring the suffering to an end and allow the Samidin to enjoy the lives of peace and dignity that they deserve.
***

“Israeli occupation exposes us very young to the extremes of our emotions, until we cannot feel except in the extreme.”
― Susan Abulhawa, Mornings in Jenin

скрита камера скрита реклама



вчера едно видео обиколи света за часове. улични камери, заснели целуващи се хора, спасяващи се хора, прегръщащи се хора, танцуващи хора, маскирани като риби хора, бягащи от маскирани като водолази с мрежа хора, хора срещу расизма, хора, искащи мир и всякакви други симпатични неща, които хората могат да бъдат или да правят. само последната сценка не я разбирах. оказа се супер скрита реклама на кока кола. тъпо.

и все пак прави ли това заснетите събития по-малко случили се?

понеделник, 19 ноември 2012 г.

No mires para abajo





Сцена от един прекрасен аржентински филм: "Don't Look Down" - много меланхоличен, почти като приятен следобеден сън, по латиноамерикански странен, с мъртви, които навестяват героите, с кокили, сомнамбули, Буенос Айрес, хубава музика, влюбвания... И, да, уроци по тантрически секс.

четвъртък, 8 ноември 2012 г.

Камен Донев онлайн




  • Ами, за разлика от много хора за мен изкуството е неизбежно – ставайки, лягайки, приемайки някакъв въпрос, приемайки някаква своя приумица, отдавайки се на конната езда, стрелбата с лък, най-вече хвърлянето на томахавката и всички мои приятели, които живеят в момента в крайните региони на ивайловград способстват за развитието на този спорт, за който говорим, ние не бива да се притесняваме.
  • Съба – мецо сопран, Върбан – тенор, Атанаска – баритон и Евлоги - чинели… Евлоги е мой брат от друга майка по ребрена линия на дядо ми.
  • Ами то за вас може и да не е толкова любопитно, но предполагам, че за самите зрители ще е интересно...
  • Водеща: Това е едно намигване към изкуството - една ваша така чупка от науката.
  • Гост: Изискванията, които имат санитарните власти отделят едно по-сериозно внимание на детелините.
  • Водеща: Това всъщност се оказва най-сложният въпрос до момента.


Още не ми е съвсем ясно какъв е този сайт http://shvargalo.com/. Но е сигурно, че там може да се гледа Камен Донев - на гости на онлайн ТОКШОУ в магазинен формат, където пред силно заинтересованата водеща говори по общочовешки и актуални теми (за всичко, което е изградено на каучукова основа)!

четвъртък, 1 ноември 2012 г.

Съветника



Съветникът почука на вратата. И изчака за отговор. След като такъв не последва близо минута, тихо я отвори. Сумракът на късния есенен следобед беше превзел цялата стая. В самото й дъно се очертаваше огромното туловище на президента. Стоеше с гръб и гледаше навън през прозореца. В едната си ръка държеше чаша. Съветникът почувства погнуса, но се приближи напред.

- Г-н президент, всички са долу - каза съветникът. - Чакат ви.
- Няма да слизам. Ще допия това питие и ще изляза по задните стълби.
- Но това е абсурд... Точно в този момент това няма как да се случи - с тих, но категоричен глас започна съветникът. - Ще слезете, ще поговорите с тях спокойно, не се налага никой да си тръгва, камо ли по задното стълбище. Всички са настроени мирно, никой не иска повече проблеми.
- Смешно е да наричаш това, което се случи, "проблем".

Настъпи мълчание.

Съветникът се приплъзна по паркета навътре в стаята и застана до президента. Загледа се в движещите се долу чадъри.

- Вижте, демокрация е, вече има свобода на словото. Но не бива да понасяте всяка критика толкова тежко - вие сте силен човек, разчитаме на вас.
- Това не е просто критика, та те ме съсипаха - промълви с треперещ глас президентът, - а в крайна сметка всеки има своите грехове...
- Така е, да, прав сте - рязко го прекъсна съветникът. - Знаете ли какво? Просто ще променим тактиката. Нека им разрешим да говорят каквото си искат. Нека критикуват колкото искат когото искат. Можем да плащаме дори на нашите да говорят против системата, държавата, политиците. Но против политиците изобщо. Против институциите изобщо. Без конкретни имена, без конкретни дела, докато картината не се размие напълно. Колкото повече негативизъм има, толкова по-добре ще бъде за нас. Хората ще се чувстват изначално неудовлетворени и ще загубят връзката между събитията и причините. Ще се научат да говорят само с клишета, общо, наизуст. Тогава ще бъде лесно. Не се безпокойте.

Съветникът се обърна и се запъти към вратата. След минута президентът го последва. По централното стълбище.

you




Halloween



"псевдозабавляващи се хора..."