четвъртък, 29 март 2012 г.

Аве



Няма никакъв смисъл да не гледате Аве! Българското кино наистина е досадно на моменти, но изведнъж изскача нещо неочаквано добро, направо ви хваща за яките, вдига ви от стола и ви обръща надолу с главата. Аве бяга умело от клишето, но разказва познати истории, от излишните драматизми, но ви насълзява очите, от интелектуалното арт перчене, но е красив, изплъзва се от повърхността и навлиза дълбоко. И! Невероятно, но актьорите не преиграват, озвучаването е почти идеално. Ованес го знаем, че е добър от Източни пиеси. Но и тази Анжела е точно такава, каквато трябва да бъде - убедителна, непреиграваща, извън моделските стандарти за красота и все пак адски хубава. А и един елемент, който много ми допадна - режисьорът не приема буквалистично загасените лампи. Сещате ли се всички български филми, в които главните герои решават да си поговорят на загасена лампа? И изведнъж, тресс, цялата стая изгасва и зрителят нищо не вижда. Ами, в Аве светлината остава. Хубав филм, дълго мислен, разбираем и тих.

четвъртък, 15 март 2012 г.

Още нещо за любовта?



За сравнение с предишния пост, искам да предупредя хората за "Още нещо за любовта". От "Дзифт" насам не съм съжалявала толкова за похарчени за кино пари и от "Прогноза" не съм се червяла толкова вместо актьорите заради изкуствените им реплики и роли.

Тук става дума за любовна история, в която някакъв човек е в лодка и гръмва бомба ли, какво става, не е ясно. Ама той е на смъртно легло, когато идва непозната жена, твърди, че му е годеница, омъжва се за него, въпреки че той е в кома, разбираш ли, накрая покрай любовта, той взима, че оздравява. Освен лайтмотива за силата на любовта, има опити за някакъв арменски мистицизъм, стилизирана секс-сцена, миловидни подробности като домашна камила, ретро сцени на селска идилия, разни исторически препратки към времето на комунизма... Но всичко е удавено в някакъв ужасен, неестествен, изсмукан от пръстите сценарий. Лекарят Калин Врачански е безобразно скучен, събирайки в себе си всички качества на един достоен, честен, но все пак решителен и силен мъж (сякаш крещи в ухото на зрителя: "По-у-ка, извади си поука!"). Умиращият Симеон Лютаков (който между другото изглежда сякаш се радва на отлично здраве) е симпатичен и би могло да излезе нещо и от актьорските му способности, ако не беше зает да си гълта корема през цялото време.

Критична съм към българското кино, защото достатъчно евтини филми са доказали, че могат да бъдат страхотни. И не смятам, че трябва да приемам нещо претенциозно и скучно за добро по презумпция само защото идва от държавата, в която живея. Напротив, колкото повече критика отнасят неубедителните филми, толкова по-добре. Харесвали са ми неща от новото българско кино обаче. "Източни пиеси" е един от любимите ми филми въобще. Признавам, че не съм гледала "Стъпки в пясъка" и "Светът е голям". Ще поправя пропуска скоро. Онзи ден гледах и "Love.net" (чак след като изтече в ютюб, защото бях сигурна, че ще е тъп) и ми се стори съвсем ОК, какво! И той, по подобие на "Мисия Лондон", няма да остане в главата ми като филм, който е променил начина ми на мислене, но и няма да остане като такъв, който се е опитвал да го прави, докато аз съм умирала от скука.

сряда, 14 март 2012 г.

Once Upon A Time In Anatolia





Има един сайт за готвене, в който пишеш с какви продукти разполагаш и той ти дава съответстващи рецепти. Така вместо да се ровиш с часове из Гугъл за рецепта, включваща само една зелена чушка и четвърт килограм леща, веднага получаваш някаква рецепта за яхния. Вчера си говорих с един приятел, че трябва да започне да прилага своите енциклопедични знания за независими филми по този начин. Например, във вторник му казвам, че искам да гледам филм за огромно поле, далеч от модерния свят, сниман в преобладаващо жълто, дори златисто, в който образите на наглед скучните герои да са разгърнати така, че до края на филма да придобия усещането, че ги познавам, пък дори и да се почувствам леко влюбена в някой от тях и той ми препоръчва "Имало едно време в Анатолия". Не знам дали бих възприела филма като шедьовър винаги или просто съвпадна с настроението ми в онзи момент, но знам, че не исках да свършва, въпреки 150-те му минути и въпреки, буквално, заспалите хора наоколо. Трябваше да го обсъждаме дълго на другия ден, да четем интервюта с режисьора и дълги ревюта, за да разберем филма и то само донякъде. Дават го още няколко пъти на София филм фест - на 19.03.2012, 23.03.2012, 30.03.2012 и 05.04.2012. Препоръчвам го.

вторник, 13 март 2012 г.

Ръш Лимбо



Мислех, че ние тук имаме много сериозен проблем с отношението към жените. Но като гледам какъв език имат успешните консервативни радиоводещи в Щатите, направо ми призлява:

"What is it with all of these young single white women, overeducated — doesn’t mean intelligent. For example, Tracie McMillan, the author of this book, seems to be just out of college and already she has been showered with awards, including the 2006 James Aronson Award for Social Justice Journalism..."

Ето тук с подробности. У нас май не се чу много по темата. Но ето накратко - преди това (в началото на март) този човек нарекъл студентка "курва", защото подкрепяла идеята на Обама здравните застраховки да покриват и разходи за контрацепция. Той дори казал, че тя и съмишленичките й, ако ще карат данъкоплатците да плащат за разюздания им сексуален живот, то поне да компенсират като качват филмчета в интернет.

Много от рекламодателите му се оттеглили от шоуто, но, доколкото разбирам, далеч не всички, а и сега част от тях се завръщат. Що за абсурд! Независимо че е консервативна икона в САЩ, този чичко има нужда да плати извънземна глоба и да бъде свален от ефир директно. Дано момичето се заеме с него.

четвъртък, 8 март 2012 г.

Сараево



Окъпано в незабравима пъстрота



Сараево е град на крайностите, необичайна смесица от познати гледки. Той е град на църкви и джамии, на китни малки улици, на грозни панелни блокове, на хълмове, обсипани със селски къщички, на величествени сгради, подобни на тези във Виена.

Ухаещ едновременно и на Истанбул, и на комунизъм, и на война. Историята го е направила такъв и неуморно е рисувала отпечатъците си по фасадите на сградите му, по лицата на жителите му, по колите, които кръстосват улиците му, и дори по оживените барове в самото му сърце. Сараево е наистина красив град. И просто няма причина да не идем да го видим.
И заминаваме.

Качваме се на нощния влак за Белград, а оттам планираме да вземем друг за Сараево рано сутринта. Купили сме си билетите преди седмица от бюро „Рила” на "Гурко", където строги, но справедливи лели са направили всичко възможно да ни разубедят. Това все пак е най-лесният начин. Би било по-удобно, ако имахме кола, защото нямаше да има нужда да губим време в напразни обиколки през Сърбия.

Може би щеше да е по-лесно, ако бяхме с автобус, но пък нямаме излишни пари, а той е по-скъп. Нашите два влака отиване и връщане излизат около 200 лв. А и в мига, в който се качваме, вече знаем, че сме направили правилния избор. Оставете разни „Витошки”, разни лъскави офиси и молове в централните части на столиците... Няма друг по-добър начин да опознаем Балканите от този да ги гледаме през някой зацапан прозорец на фона на онова „ту-дум ту-дум”, което вече влаковете „на Запад” дори не предлагат.

Тук е мястото да срещнем онези колоритни кондуктори, като извадени от филм на Кустурица, да се гледаме подозрително с разни граничари, отварящи с отвертки всички хралупки из купето освен онези, в които е скрита контрабандната стока (най-вече сирене в посока Сърбия и цигари наобратно). Да си седим заобиколени от немски туристи с големи раници, пропътували по тези места десетки пъти повече километри от нас, от чичковци, качващи се и слизащи по разни малки гранични гари, говорещи си фамилиарно с нас на всякакви диалекти, езици.

И така, унесени от хипнотизиращите гласове и звуци, заспиваме и сънуваме едни такива хубави сънища. Но изведнъж – „тресс”. Будим се насред някакво поле и усещаме, че влакът не се движи. В купето има двама сръбски дядовци. Единият води другия на лекар в Белград. Двигателят се бил счупил. Намираме се някъде около Ниш, стоим там поне от час. Предстои ни още един, в който кондукторите обикалят със свъсени вежди и навикват чуждите туристи, че ги питали все едно и също.

Туристите продължават да не разбират сръбски и съответно продължават да питат и си въвличат все повече кондукторски гняв. Първо се носи слух, че чакаме нов двигател, после, че ще ни пратят нов влак. Накрая в мрака проблясват светлини и ни нареждат да излезем. До нас спира нощният влак Скопие-Белград, това обаче са само догадки, защото никой не се занимава да ни обяснява много-много.

Около нас бойни майки с бебета и огромни куфари прескачат в калта между двата влака. Влизаме в новия влак и се оказва пълен. Едва намираме достатъчно място на земята в коридора, върху което да седнем. И пак заспиваме. Будим се точно навреме, за да разберем, че и този влак се движи със закъснение. 10 минути преди да стигнем заветната белградска гара, виждаме някакъв влак тържествено да се носи в другата посока. Кондукторът вяло ни махва към него и ни казва, че това е този за Сараево.

На ден тръгва по един влак за там. Предлагат ни да хванем този на следващия ден, но това означава още разходи за спане в Белград, а ние имаме планове и стая в Сараево. Стискаме зъби и купуваме билет за автобус. Гледаме да не се ядосваме. Това е част от очарованието. Рядко някой би имал интересна история от влак, който е тръгнал навреме и е стигнал навреме, пътниците до един са миришели хубаво и местата им са били предварително запазени.

Качваме се в автобуса, пълен е и вътре има само босненски сърби. Отпускаме се в седалката и аха пак да заспим, когато се сепваме от гледката навън. Ако Сърбия е била съвсем плоска, сега изведнъж сме обградени от зелени планини, изваяни във внушителни форми, малки къщурки, отдалечени една от друга, без никаква видима инфраструктура наоколо. Природата е извънредно красива. И човек я обиква моментално. Някои от градовете, през които минаваме, обаче изглеждат тъжно. Особено Зворник.

Искаме да разберем къде точно ще спре автобусът, но никой не говори английски. Проблемът е, че отиваме в Сараево, а по всичко личи, че ще спрем в Източно Сараево. Не, не е едно и също. Източно Сараево се намира на един от хълмовете и хем е част от Сараево, хем не съвсем. То е лицето на Република Српска, макар нейното седалище да се намира в Бяла Лука, и там живеят християните със сръбско самосъзнание.



По всичко личи, че те са твърдо решени да му придадат вид на истинска столица – в момента се строят големи административни сгради, молове и какво ли още не. Комуникацията между хората от двете части е затруднена, разбираме по-късно. Но има напредък. Най-малкото в чисто практическо отношение – по време на Байрам, магазините долу (в, да го наречем, същинското Сараево) не работят с дни, а тези горе са отворени. Така че контактът е неизбежен.

Войната обаче е създала куп куриози, които звучат чудновато за страничен човек. Например, всички решения, които издава съдът, разглеждащ по-леките военни престъпления (сериозните отиват в Хага), се превеждат на четири езика – английски, сръбски, босненски и хърватски. Последните три са почти еднакви и съществуването им е по-скоро плод на политика, отколкото на лингвистична уникалност.

Същевременно говорим за решения от по няколкостотин страници, и то на юридически език, за чиито преводи тази бедна държава е принудена да плаща огромни суми. По същия начин - Босна се управлява от трима президенти, по един избран от босненското, хърватското и сръбското население, всеки от които може да налага вето върху решенията на другите двама. Местните ни казаха, че една от най-трудните задачи за журналистите е да намерят снимка на тримата заедно.
Затова, когато автобусът спира на някакъв прашен площад в Източно Сараево, се чувстваме малко прецакани.

Ще трябва да хванем такси. Попадаме на свестен шофьор, който ни взима около 15 КМ, което е равно на около 15 лв. – много удобна валута. Между другото градският транспорт тук е доста по-скъп от този в София – билетът е 1,80 КМ. Шофьорът ни закарва в Franjevački studentski dom. Май това е най-големият хостел в Сараево. Не е в центъра, но е близо. Стаите са спретнати и удобни, ако човек има късмет, дори хваща безжичен интернет.

Но не ми е за хостела думата. В момента, в който стане 8, хората се отправят към центъра. И се започва една фиеста за чудо и приказ. Малки улички, завиваш и те обгръща миризма на чебапи, завиваш – джамия и вечерна молитва, забрадена жена, завиваш и трип хоп, момиче с расти изскача от някакво мазе, завиваш и петзвезден хотел, жена на високи токчета махва за такси. Завиваш... и свят ти се завива от всичките тези различни хора и места.

През юли не е изключено да завиеш и да се сблъскаш с Вим Вендерс или дори с Брад Пит. Най-голямото културно събитие в града - Сараево филм фестивал, се провежда тогава. Началото му датира от времената на Обсадата и набира все повече авторитет. Безспорен знак за това дадоха споменатият Брад Пит и Анджелина Джоли, които тази година го посетиха изненадващо и предизвикаха истерия по улиците на града.

Градът е заобиколен от всички страни с хълмове, по които е пълно със схлупени къщурки. Хем е красиво, като ги гледаме, хем изтръпваме при мисълта, че именно заради тях е било толкова лесно градът да остане под обсада в продължение на близо 4 години между 1992 и 1996 г. На няколко пъти питахме местни хора дали можем да идем да се разходим там и все ни обясняваха, че е по-добре да не рискуваме да го правим сами, защото все още има минирани зони.

Това, което прави лошо впечатление, е неуважението към пешеходците. Светофарите светват зелено за секунди и дори тогава колите продължават да хвърчат около тях. На пешеходните пътеки също рядко се случва някоя кола да спре, а и самите пешеходци са с толкова подценено самочувствие, че дори не се опитват да си наложат правата. Велосипедите вероятно по тази причина са рядко срещана гледка. Другото е обслужването. Често ни гледат кисело и се държат така, все едно се опитват да се отърват от нас. Звучи познато...




Иначе жителите на Сараево обикновено са симпатични, приветливи хора. Градът се опитва да влезе в нормални релси. Въпреки че на места белезите на войната остават ярки, много от разрушените сгради са напълно възстановени. Въпрос на време е управата на града да си даде сметка, че трябва да се възползва от историческото, природното и архитектурното богатство на града и да стартира някоя агресивна туристическа кампания.
Така че не изпускайте момента да отидете там, преди да се е напълнило с туристи. И не вярвайте, ако някой ви каже, че е опасно.

Ние отидохме и останахме две седмици. Като всеки град, който ни е харесал толкова много, решихме твърдо да се върнем и за повече. Защото когато се загледахме през прозореца на влака за Белград, след дълго чудене дали да седнем в хърватския, в босненския или в сръбския вагон, с по един бюрек и айран в ръка, никой нищо не каза поне час. Само зяпахме величествените зелени планини наоколо и се опитвахме да смелим един куп щастливи спомени.

*** Ако са ви интересни Балканите, ето по нещо и за Косово и Скопие.