вторник, 18 октомври 2011 г.

xx



С огромно закъснение, предвид това, че още миналата година взеха Mercury за албума си xx, пиша за the xx. Лятото свърши прекалено рязко, а ако има нещо, което със сигурност ще остане от него в мен, то това е гореспоменатият албум, звучащ в ушите ми от юли. И няма да е там за кратко.

Защото лятото винаги свършва прекалено рязко и после няма как да го пипна, трудно мога да го помириша пак. A да го видя повече ми пречи, отколкото помага - снимките ми създават изкуствени спомени, натрапват ми отделни непълни моменти, които в крайна сметка изсмукват всички други детайли от главата ми. Музиката обаче е друг случай.

The xx някакси успяват да направят мелодия и да не я развият. Което, предполагам, е голямо изкушение за всеки музикант. А-ха да почнеш да си я тананикаш и тя спира, всички инструменти замлъкват, а гласът на вокалиста се превръща просто в глухо шептене. И не е като да е някакъв контемпорари шит, дето никой не го харесва, а само се прави. Напротив, има си идея. Heart Skipped A Beat, например: в 2:18 тръгва да се развива, в 2:34 започва припевът, повтаря се, в 3:04 почти излита, в 3:36 всичко спира. Но не съвсем, може и да продължи.. разкошен минимализъм, бе! И не само там, ами целия албум.



И така винаги когато чуя Intro, ходя по онзи мост в Сараево, реката под мен е синя и буйна, мирише на водорасли, тревата е обсипана с фасове, виждам небето през дупките от войната в старите сгради наоколо, а навсякъде по него слънцето е оставило отблясъците на някакъв прелестен лилаво-оранжев залез...

Няма коментари: