четвъртък, 30 юни 2011 г.

Дини





Че са ги хванали - ОК, явно са спазили някакви закони. Че се гордеят - общо взето разбираемо, свършили са си работата, примерно съвестно. Обаче е отвратително тъпо, че са викнали фоторепортери на БГНЕС да снимат. Защото, разбираш ли, афганистанци, дини... голям майтап.

четвъртък, 23 юни 2011 г.

Summermood











Малко хипстария за дългите работни дни на тези, които нямат планове за море това лято. От лятната станция на www.stereomood.com.

сряда, 22 юни 2011 г.

Паметника... на кое?



Не мога да повярвам колко много размисли, изпълнени с философия, народопсихология и най-вече политика, предизвика изрисуването на Паметника. Така му казвам, защото никога не съм била сигурна точно как му е името и го бъркам малко с този в Борисовата градина над Езерото с лилиите. Вече запомних, де! След всички статии, които прочетох по темата. Но това е паметник, който отдавна младото поколение не свързва с нещо друго освен със скейтъри, момичета, които си падат по скейтъри и удобни закътани местенца за пиене на бира.

И докато човек си пие бирата, кара скейт или зяпа човек, който кара скейт, няма как да не се сблъска с някакви грозни фигури, гледащи лошо. Според мен просто някой, който наистина дълго е циклил там, една вечер е отишъл и си е изрисувал на живо фантазиите. Без да влага някакъв особен смисъл, освен да си направи бъзик. Сега ще е яко да го хванат. Ще предизвика най-свежите протести в историята на България. Вероятно благотворително ще се съберат парите за глобата. А артистът ще си намери добре платена работа в рекламна агенция. Това първата хипотеза.

Втората е, че не е въобще българин. А проектът е част от някакъв глобален бъзик с ретроградността и сивотата на бившия Съветски блок. Може би артистът отдавна вече се е качил на самолета за родния Ню Йорк или Париж. Така си мисля, защото нищо подобно не съм виждала досега в България, направено е с подчертан професионализъм и имам чувството, че първата статия, която се завъртя онлайн, беше тази в Дейли Мейл, въпреки че ме мързи да проверявам.

Но както и да е. За каквото и да става дума съм сигурна, че авторът не е мислил за Бойко, Дянков и Трайчо Трайков като го е рисувал, нито за братята-руси, нито го е правил, понеже "българите не са си изградили ясна равносметка относно комунистическото си минало" и всякакви там сложни глупости, бурно нападащи се и отричащи се взаимно, които изчетох последните три дни.

Единствената концепция, която би могла да съществува, е изрисуването да е част от София Дизайн Уик, удобно съвпадащ по време със закриването й, както и по място - с крайната точка на гей парада...


(Снимката е на Светла Гюрова)

вторник, 21 юни 2011 г.

неделя, 19 юни 2011 г.

Море





Онова болезнено желание за море, на малък закътан къмпинг, със стари бунгала наоколо, миризма на цаца, чичковци с моряшки тениски, жени с червени лица, онези отвяни усмивки, причинени от тоталната липса на точки за взиране, само пространство, без време и с пясък навсякъде... Става все по-силно.

Обучение по Пъстрота



Преди



По време



Докато се движех по Левски, закъсняваща за София прайд, мисля, че разбрах как се чувства човек по време на война. Празни дълги улици, стотици полицаи, облечени почти като космонавти, в огромни ванове, гледащи те втренчено, никакви хора, освен разни случайно проблясващи лица по прозорците и тишина... тишина. Представях си как парадът няма да се състои изобщо и някъде нагоре по улицата е станал бой между скинари и гейове. Чудех се защо не чувам нищичко. И точно в момента, в който реших, че съм объркала часа, деня, града и тръгнах да завивам по Фритьоф Нансен ги чух, а след малко и видях. Беше яко парти. Силна музика, комерсиална музика - Мадона, Кайли Миноуг, Лейди Гага и около хиляда танцуващи по улицата хора. Много хомосексуални, много хетеросексуални хора. Все тая. Всички изглеждаха щастливи и определено забавляващи се. Хората, които се занимаваха с организацията, казаха, че очаквали повече хора. Но за мен си беше прилично и наистина забавно.

Парадът свърши пред Паметника на Съветската армия, където чакаше супермен:



Сега, аз мисля, че не е българин. Но това не променя факта, че нещо толкова свежо се е случило в София. После продължих към "София диша" на Шишман, който беше пешеходен и пълен с артисти:





И накрая - зелената Борисова.





И така - вчера беше голям ден за пъстротата в един град, който в момента се учи да живее шарено. И ние не можем да не се радваме, че сме свидетели на този процес на опъстротяване. :)

вторник, 14 юни 2011 г.

Плъзгане по заглавия



Една статия се завъртя вчера из фейсбук и бе прехвърляна от стена на стена, предизвикваща бурно недоволство и коментари против държавата и в частност съдебната система. Стигна се дотам, че вече има организиран и протест пред съдебната палата. "Осъдиха Мануела Горсова да плати на Стависки 21 000 лева" крещяха някакви жълти сайтове, обичайно преписващи дума по дума от агенциите и слагащи просто по-гръмки думи. А това, което потресе мен, беше силата, която заглавията притежават. Защото тази статия (и особено заглавието й) е написана тъпо, некоректно и с цел манипулиране на масите. Ако едната страна е вляво, а другата вдясно, то съдебните разноски са по средата и Мануела Горсова не е "осъдена да плати на Стависки", а да поеме разноските по делото, което е загубено (Законът казва това в чл. 78 (3) от ГПК: Ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска.) И подобна некомпетентност у някакви журналисти ме навежда на мисълта, че и фактите, предоставени от тях, са силно изкривени и едностранно гледани.

http://www.blitz.bg/news/article/110907

http://pravda.bg/обрат-съдът-осъди-мануела-горсова-да-п/

http://news.ibox.bg/news/id_205865034

Сега какво следва? Съдът няма да си промени решението заради фейсбук коментари, нито Парламентът ще промени законите, нито нещо кой знае какво ще стане. Подобни безумни статии обаче постигат само едно - разклащане на вярата в съдебната система, дори какво ти разклащане - постигат пълното й отрицание от хората, чиито очи само се плъзгат между заглавията всеки ден. А повечето хора са такива.

неделя, 5 юни 2011 г.

Този огромен блок




Пътуващите днес с вечерния влак от Калофер за Кръстец навярно се учудиха на този огромен блок, разположен насред плоското поле наглед в нищото. Учудиха се впрочем, както и тези от вчерашния. Kакто са се учудвали изобщо всички наблюдателни пътници от всички влакове, които някога са минавали с този влак през това поле. Защото то е далеч от всеки път, от всяка рекичка, от всичко, което би могло да доведе по тези места очите на някой потенциален учудващ се пътник.
Железопътната линия беше единствената връзка на това поле със света. И тя все повече отслабваше, защото беше стара и влаковете все по-често бяха пренасочвани към други, по-блестящи релси, които минаваха през светове, където блоковете не предизвикваха учудване. Вече само бавният вечерен влак пресичаше тези места и спираше на всяка гара във всяко селце по пътя, провокирайки досада в погледите на пътниците, които не слизаха на точно тази гара, а на някоя друга, също толкова загубена, но все пак друга. Досадата беше толкова старателно изписана на лицата им, че дори очите им изглеждаха просто като черни кръгли петна върху лицата, като някакви замръкнали дупки.
Значи малко несправедливо говорех за учудване в началото. Надали учудване би могло да се изпише в очите на тези мрачни пътници, изобщо - някакво чувство трудно би могло да се намери дори след дълго вглеждане, детайло и търпеливо, така както се вглеждаше в тях Борис в този момент, докато пътуваше към едно село, за да го снима… за да направи Най-Убийствената Фотосесия в живота си и да прибере една награда. Тези хора бяха вероятно миньори, чистачи, просяци, жалка паплач, отдавна забравила какво е да се живее. Напуснати от децата си, напуснати от жените си, потънали в ежедневие и пиене, едва позволяващи си петдесетте стотинки за влак от едното село до другото, където още имаше някакъв КООП, в който те работеха като хамали или някакъв завод за кашкавал и грозна дамска конфекция, някоя долна сергия за праскови на магистралата, по която понякога минават коли на софийски бизнесдами с афинитет към органични праскови. Устите им миришеха, както и пожълтелите под мишниците и омазнени около вратовете им ризи, почти толкова жълтите им показалци издайнически доказваха причината за нервните им движения, засукванията на пръстите, пукането на ставите. В БДЖ не се пушеше от около година, а от около месец това се спазваше дори във вечерния влак от Калофер до Кръстец. Накратко – заобикалящите Борис господа бяха нервни, мрачни и миришеха.
Но не е нужно да обсъждаме повече тези хора и да изпадаме в излишни подробности – Борис не ги познаваше добре и би било несправедливо от негова страна да приписва етикети на техните лица. И все пак, можете да си представите нуждата му в този момент да изучава случващото се пред прозореца. Слушаше музика от свръхновия си айпод и гледаше някакво безкрайно поле пред себе си, което не свършваше вече от половин час, когато изведнъж някакъв огромен блок се изпречи пред погледа му. Остана като втрещен и може би е подсвирнал леко с уста, защото мъжът със сламената шапка до него, който така свойски си беше събул преди малко ботушите и протегнал морни крака на перваза до Борис, му заяви важно:
„Изоставен е, някаква глупава идея на партията отпреди 30 години”.
Искали да създадат изкуствен град в самия център на България в подножието на Стара планина, където да заселят хора, които са им неудобни по някакъв начин, но не дотолкова, че да бъдат пратени в лагер и все пак достатъчно, за да се съгласят сами да се преселят насред пустошта. Партията сметнала, че страната има нужда от голям град в самия си център, чиито основи да бъдат положени на чисто, да се създаде един комунистически рай за чудо и приказ с идеалната инфраструктура под прави ъгли, с големи чисти улици, с димящи фабрики, с малки деца, ритащи по стадионите наоколо. Полето било огромно, градът можел да се разраства, колкото се налага. Един ден щял да измести София и да стане столица, която да заема най-доброто от геополитическа гледна точка място, да бъде на равно разстояние от всичко случващо се в страната.
Замислили проекта в началото на 70-те и започнали строеж на първия блок през 1974 г. За първата копка дошъл лично Тодор Живков, произнесъл реч и отворил шампанско. Решили първият блок да е най-големият и да прави конкуренция на американското строителство. Имал 24 входа и 24 етажа. Числото не било случайно, символизирало нещо. Но никой в купето вече не си спомняше какво. Еуфорията била огромна. За месец вдигнали първите три етажа на този огромен блок. Година по-късно всичките 24 етажа били готови и почнали да го боядисват. Скоро прокарали и електричество. В следващата година обзавели с мебели, направили детска площадка с желязно кълбо, две люлки, ракета, пластмасова пързалка.
И така, животът кипял там до третата година, когато изведнъж партията престанала да налива пари. Никой никога не се нанесъл официално в блока. Никаква друга сграда не била построена. Сякаш внезапно всички забравили за блестящите планове. Вече никой не произнасял речи, никой не отварял шампанско, никой не говорел на висок глас за бъдещето. Фургоните на строителите почнали да изчезват един по един. Останал само един дядо – архитект. Той просто нямал къде да се върне. Нанесъл се на последния етаж на блока, събрал най-хубавите мебели и боядисал тях и стените в черно. По цял ден лежал на огромната си спалня и втренчено гледал през прозореца към пустошта отпред. Хората от близкото село го съжалявали и отвреме навреме му носели хляб и мляко. На него не му трябвало много, почти не се хранел, само гледал през прозореца, драскал нещо в тефтера си. Един ден го намерили на 20 метра от блока, познали го само по тъмно синия гащеризон. Нямало какво друго да е освен самоубийство. Погребали го в селото и забравили. След неговата смърт вече никой не стъпвал в мъртвия някогашен бъдещ град. Полето опустяло напълно. Прозорците на блока изчезнали, заедно с всичко, което би имало някаква цена. В селата наоколо се разпространила мълва от уста на уста, страшна история за странни, необясними случки около блока и вече той не привличал дори най-палавите деца. Животът замрял по тези места.
Борис не беше сигурен кое му разказаха и кое дорисува в съня си, упоен от юлската жега. Знаеше само, че изведнъж се сепна, отвори очи и се оказа в празно купе. Излезе и тръгна да търси кондуктора. Наоколо нямаше никой. Влакът не се движеше, беше спрял в пустошта. Свечеряваше се и нощта беше надвиснала над Борис, навън едва се виждаше. Извика, но не последва отговор, обикаляше от купе на купе. Слизаше и се качваше, викаше и мълчеше, усещаше, че никой не го чува. Беше сам, единственият.

Възможно ли е да имаш такъв глас?






Страсбург



Страсбург е хубав, но доста скучен град. Всичко е на пеша разстояние. Хората са мили. Рядко говорят английски. Почти нищо не предразполага да бъде снимано. Има една огромна катедрала в центъра. Местните казват, че била най-ужасно грозното нещо в града. На мен ми хареса. Обичам разни огромни неща, обаче грам не ми влезе във фотоапарата. Няма забавляващи се хора по улиците. Изглеждаше ми по-немски, отколкото френски град. Не, не съм била в Германия. Това беше тъпо. Пускам няколко снимки, колкото да се направя на интересна, че съм била там. Започват със старата, централна част, обградена от реки (както впрочем целия град) и изпълнена с подвижни мостчета и досадни туристи, преминават през хостела ми (беше ми голям проблем да намеря нещо евтино и затова сега го препоръчвам тук, ако на някого му се наложи - казва се Ciarus, много приятен в съвсем централна, спокойна част, пълен с младежи и ученици, строго контролиран срещу шум, с приятна закуска, общи стаи, разделени на мъжки и женски, безжичен нет срещу евро на ден или съвсем безплатен в зависимост от настроението на мъжа на рецепцията, със семпла баня и тоалетна във всяка стая, топла вода, огледало и бюро и всичко това за около 25 евро на ден, което май наистина беше най-добрият вариант в целия град), продължават през малко улично изкуство, някаква картинка в сградата на Европейския съд по правата на човека, стигат до сградата на ЕП и куп деца, които карат кану пред същата тази сграда и свършват с хилядите колелета, паркирани навсякъде. Приятен град. Аххъм.














Книжарницата



Забранено е да се снима. Видях обаче табелката след като вече бях снимала. Първоначално ужасно се смутих, защото по никакъв начин не исках да нарушавам правилата на това приказно място. После реших, че си заслужава да покажа снимките, след като така и така съм ги направила. Беше ужасно топъл следобед, в който се лутах между Градината на Люксембург, фонтана Сан Мишел, Айфеловата кула и обратно. Два дни в Париж, в които бях сама, а вечер се виждах с приятели, които през деня работеха и учеха. Стигнах една уличка и трябваше да избера дали да завия наляво към Нотр Дам или надясно. Избрах второто и последвах група английски туристи. Влязоха в книжарницата. Влязох и аз. Те подминаха рафтовете на първия етаж, изпълнени с хиляди книги на английски и необезпокоено поеха нагоре по стъпалата, водещи към втория етаж. И аз се качих горе. Вторият етаж на "Shakespeare and company" мирише на стари книги. Пълен е със столчета, диванчета, дори легла. Всеки може да грабне книга, да се сгуши в някой ъгъл и да остане там, колкото прецени. Има хора, които изглеждат сякаш живеят там. Атмосферата е изпълнена с тотална ненатрапчивост. Никой не те гледа и не се интересува от теб. Ти си само ти и книгата, която си избрал. Идеалното място за човек, който няма къде да отиде в един непознат град, в който всички говорят език, който не разбира.



37 rue de la Bûcherie
75005 Paris





Собственикът е американец на име Джордж Уитман, изминал в младостта си пеша хиляди километри из Латинска Америка...

le départ saint michel



Площад Сан Мишел в Париж и разнообразие от обувки:












































четвъртък, 2 юни 2011 г.



They don't see each other. They only see what they want to see. They don't even know they're alive.

сряда, 1 юни 2011 г.

Юни





Честит юни месец! Време е вече да пътуваме към морето! С простряни извън колата крака, с полета от слънчогледи, с мини кроасанчета с шоколад, със сок от моркови и фалшиви рейбанки! Време е! Не се издържа вече това толкова дълго продължило непътуване към морето...

Относно песента: излитането м/у 3:36-4:25 и китарата на 5:03 (!)