вторник, 31 май 2011 г.

Алпийска екипировка







Нямам представа защо, ама тази правописна грешка ми се стори извънредно смешна. Представих си някакви буйстващи планинари, усмирявани с въжета около устата...

понеделник, 30 май 2011 г.

Project Implicit



Интересен тест, обединил работата на изследователи от Харвард, Вирджинския и Вашингтонския университет, изледващ съзнателните и подсъзнателните нагласи на хората да дискриминират на основата на цвят на кожа, раса, религия, възраст, пол, националност, сексуална ориентация и т.н. В края на всеки тест излиза резултатът на участника. Аз направих теста за цвят на кожата - тъмен-светъл и ми каза, че осезаемо предпочитам светли пред тъмни хора, заради грешките, които съм допуснала, правейки теста и заради това, че съм губела повече време за някои отговори. А тръгнах да го правя толкова уверена в отговора..



"Psychologists understand that people may not say what's on their minds either because they are unwilling or because they are unable to do so. For example, if asked "How much do you smoke?" a smoker who smokes 4 packs a day may purposely report smoking only 2 packs a day because they are embarrassed to admit the correct number. Or, the smoker may simply not answer the question, regarding it as a private matter. (These are examples of being unwilling to report a known answer.) But it is also possible that a smoker who smokes 4 packs a day may report smoking only 2 packs because they honestly believe they only smoke about 2 packs a day. (Unknowingly giving an incorrect answer is sometimes called self-deception; this illustrates being unable to give the desired answer).




The unwilling-unable distinction is like the difference between purposely hiding something from others and unconsciously hiding something from yourself. The Implicit Association Test makes it possible to penetrate both of these types of hiding. The IAT measures implicit attitudes and beliefs that people are either unwilling or unable to report."

Последвай лидера си



Из улиците на София, откраднато от Благой.

сряда, 25 май 2011 г.




Само мога да се радвам за Волен Сидеров, че не се е родил парижанин. Впечатляващ с разнообразието си от хора, Париж, както и голяма част от Франция, отдавна не са на французите и наш Волен би имал много работа при връщането им обратно на тези, на които принадлежат...

На снимката: Изложба на снимки в огромни размери в Парижкото метро, посветена на арабската култура и история.

събота, 21 май 2011 г.

Маргаритки срещу Волен



Оставих маргаритки днес пред джамията срещу Халите. Защото националисти като Волен Сидеров ме карат да се срамувам, че съм българка.

Вратата



Вратата на Ива пред една кооперация срещу бившата Пожарна на Раковска!

четвъртък, 19 май 2011 г.

100 км. Родопи



Маратонът "Алеко" или "100 км. Родопи", или "100 км. за 24 часа" е един маратон без състезателен характер, който прекосява Западните Родопи в рида, притежаващ звучното име Каркария. Километрите всъщност са по-малко от 100 - около 90 и се навъртат над Пазарджик за около 20 часа. Прави се един кръг, защото се тръгва от хижа "Добра вода" към 16 ч. и се стига обратно там на другия ден към 12 ч. Тази година действието се развива на 14 и 15 май.


Поради обективни обстоятелства на маратона има доста хора от Пазарджик, предимно ученици и то вероятно най-атлетичните в училище. Някои от тях си махат обувките в началото на похода и ходят боси през поляни, камъни, кал, реки, пясък, дори картонени шпули. Не се отказват, докато не се стъмни напълно и стане съвсем невъзможно да си виждат в краката. В почивките правят лицеви опори на една ръка или сборни такива, качени един върху друг. Въобще... не оставят никакъв шанс на редовия участник да не ги забележи.
Друга голяма част от хората се познават от походите Ком-Емине през годините. Но има и много, които просто обичат да ходят в планината и да измерват границите на способностите си, без да са професионални спортисти.

Тук не се бяга, ходи се спокойно, с равномерна крачка, почти без почивки, които всъщност уморяват много повече. Теренът е приятен - горички и полянки. Не са нужни туристически обувки. Дори за предпочитане са кецове или маратонки.

През нощта идва най-романтичната част. Всички си пускат челниците и си проправят път през гората. Всъщност има два варианта - да се мине през нея или по пътя. Тук и настъпва известно неразбирателство между участниците - откъде точно да се мине. Изкушаващо е да се върви по пътя, понеже през нощта видимостта е по-добра. Но пък няма нищо по-омагьосващо от Родопите на тъмно. Гората надвисва над теб с огромните си клони и ако се загледаш дълго време в тях, имаш чувството, че накрая ще те погълнат. Нощта минава обаче сравнително бързо и скоро идва моментът да се изключат челниците. Хората наоколо си казват "добро утро" и... продължават да ходят.

За маратона се заплаща такса-участие 5 лв. И тук идва най-якото. Срещу тези 5 лв. получаваш придружаваща кола, която те причаква на всеки 2 часа. Хората ти дават чай, кафе, кола, сандвичи, вафли и разни други страхотни неща, които в този момент ти се струват извънредно вкусни. Носят ти багажа, така че няма нужда да мъкнеш каквото и да било със себе си. Единственото, което ти е нужно, е да не спираш да си мърдаш краката. Оп - една крачка, оп - още една, и така - до края. Въобще напоследък си давам сметка, че и най-дългите преходи са изградени от крачки, а всеки може да направи една крачка...

В края те чакат хората от хижата и куп непознати, които ти се радват като на собствено дете, носят ти цветя и те снимат. А самият хижар ти сервира зелена салата и кюфтета. Въобще... обичам Българската федерация по туризъм!



вторник, 10 май 2011 г.

Чанта за лаптоп





Чанта за лаптоп с възглавница от блога "Не мога да повярвам, че са го измислили".


Препоръчвам също - изкуствен нос за Айфон:


понеделник, 9 май 2011 г.

Tango al borde del camino



Срещите понякога бяха толкова невероятни, че Оливейра отново си задаваше въпроса за вероятностите и го разглеждаше от всички страни, с недоверие. Как беше възможно Мага да реши да завие на този ъгъл на улица "Вожирар" точно в мига, когато той, пет пресечки по-надолу, решаваше да не се изкачи по "Бюси" и се насочваше към "Мосю льо Пренс" без някаква причина, оставил се на течението, и внезапно да я съзре, спряла се пред някаква витрина, потънала в съзерцание на една препарирана маймуна.

Los encuentos eran a veces tan increíbles que Oliveira se planteaba una vez más el problema de las probalidades y le daba vueltas pod todos lados, desconfiadamente. No podía ser que la Maga decidiera doblar en esa esquina de la rue de Vaugirard exactamente en el moment en que él, cinco cuadras más abajo, renunciaba a subir por la rue de Buci y se orientaba hacia la rue Monsieur le Prince sin razón alguna, dejándose llevar hasta distinguirla de golpe, parada delante de una vidriera, absorta en la contemplación de un mono embalsado.


(Из "Игра на Дама", Хулио Кортасар)


Снимка: Виктор Маринов

неделя, 8 май 2011 г.

Руй рай



Тук съм една точка в горната част на снимката. Намирам се някъде между небето и земята. Стъпила съм върху планината. Ходя и слушам музиката в ушите си и... хем съзнавам, че скоро ще бъда просто малката точка от нечия снимка, хем се чувствам огромна.

Тръгнала съм рано сутринта в посока една планина на българо-сръбската граница, наречена Руй. Била съм уморена и задъхана по пътя към едноименната хижа, ядосвала съм се тихомълком на тези най-отпред, които са ходели прекалено бързо и не съм можела да почина, била съм жадна и ми е било топло, потяла съм се и съм усещала пулсирането на бузите си, изпържени под лъчите на силното обедно слънце, говорела съм на пресекулки от задъхване и съм мразела безсмислено тежката раница върху раменете си, боцкал ме е някакъв трън в обувката, а десният нокът се е набивал в кожата ми, докато съм спускала някое склонче между изкачванията. После сме спрели за малко, пила съм вода, плискала съм си лицето, яла съм лютеница, галила съм куче, лежала съм в тревата и с нови сили съм потеглила нагоре към върха.

И ето ме на него! Вървя и знам, че след секунда ще достигна края на билото и ще седна на една скала над пропастта, ще дочакам другите да дойдат и, докато го правя, ще гледам надолу и ще усещам, че ме е страх все по-малко и ще знам, че ако имах стол, който да занеса на най-щастливите места, това тук със сигурност щеше да бъде едно от тях.

Тайните пътеки на Априлци




Априлци е малко градче в Стара планина, обединено от 4 села. Това го прави ужасно дълго и, на пръв поглед, изглежда като просто една улица с къщи от двете страни. Ако отидеш там на почивка, нямаш вътрешен човек и си предразположен към туризъм тип "маса", лесно можеш да забравиш къде точно си бил и да ти се стори просто поредното провинциално градче. Априлци обаче е уникално с тайните пътечки, които предлага на хората, които са готови да ги търсят. В края на Острец тръгва маркираната пътека към Марагидик. В края на Видима - пътят към хижа Плевен и оттам - към Ботев и Райското пръскало или към пещерата Водните дупки, или Видимското пръскало. Но, сгушени под възвишенията над четирите села, се намират куп немаркирани пътеки, които свързват кварталите далеч от асфалтирания път... на "високо равнище".

По едната от тях минахме миналата седмица. Тръгва се от квартал Острец, минава се покрай хотел Тихия кът и нагоре - към Параклиса. Всички местни знаят къде е малката постройка, построена с личните средства на хората, в чиито двор се намира. Под него върви пътечка, която води към махалата Маришница. Това са 30-тина къщи, отделени от останалите квартали и радващи се на пълна тишина. Ако Параклисът е на хълма, Маришница е долу, а от другата й страна се пада друг хълм, под който се намира гореспоменатият квартал Видима и който е на около 15 км. от Острец по официалния път и на 30-40 минути бърз ход по склоновете наоколо. Всички любезни дядовци в Маришница биха могли да ви насочат към кратките пътеки, които водят към Видима, ако не успеете да се ориентирате сами.
Ние бяхме решили да намерим Краткия път към Видимското пръскало, но, подобно на един испано-италиански колега, само си мислехме, че вървим по него, а всъщност намерихме Новия път към Марагидик. Да стигнем до там нямахме време обаче пък след 3 часа ходене си направихме един страшен пикник в подножието на върха и се върнахме обратно, губейки се и намирайки се постоянно. В крайна сметка разходката се оказа без крайна цел, но пък красотата на гледките наоколо компенсираха нашата липса на ориентация.

понеделник, 2 май 2011 г.

Hurts



Откакто се чу за пръв път за Elevation Fest, се чудя дали да ходя. Някакси така и не ме обзе онова усещане за отиване "на живот и смърт". И напоследък общо взето се примирих, че ще изпусна фестивала за сметка на някакви други хубави и изискващи финанси събития през юни. И да ви кажа честно - не ме е яд. Не съжалявам за Morcheeba, нито за Parov Stelar, защото не ми звучат като музика за концерт. Първите си ги представям като пръсти с червен лак, пристъпващи самотно по зелена трева, а вторите - като домашно парти, без килими, изпълнено с къси рокли и опити за привличане на внимание. Stereo MC's съм ги слушала и са ми в топ 10 на най-готини концерти, но пък не виждам смисъл да ги повтарям. Cypress Hill наистина не са моята музика. 30 Seconds to Mars, признавам - нямам никакви наблюдения. Jamiroquai... уф, да, за тях съжалявам. Но хем "This Corner of the World" е от най-любимите ми песни, хем на Jamiroquai не държа толкова.

Истината е, че тези, за които бих си дала парите отвсякъде, са Hurts. Критиката, поне в България, е доста внимателна спрямо тях. След топлото посрещане на "Wonderful Life" никой не ги е хвалил шумно. (А аз обичам да се влияя от чуждите напътствия за музика, когато имам доверие в хората, от които идват.)

Hurts си имат страшно въздействащо звучене за лайв изпълнения. Понякога ми се иска да се гмурна в музиката им и да плувам, докато не изгубя всичките си сили и не се удавя напълно в нея. В Happiness откривам ужасно силно влияние на Depeche Mode, особено от последния им албум - Sounds of the Universe. А нямаше да им обърна никакво внимание, ако случайно не си бях качила миналата седмица албума на плейъра и днес не бях попаднала на Unspoken. И това определено е песента на деня ми с моя пръст, заседнал на "рипийт" бутона (особено след 3:40). А по всичко личи, че ще остане там и утре. Музиката им е поглъщаща. И някакси под това разбирам "звучене като за концерт".





Харесва ми и вокалистът, не му знам името, но има нещо адски хипнотизиращо в погледа му в "Wonderful Life", както всъщност и в цялостната естетика на клипа. Но пък, мисля, именно той е повод за отдръпването на разбирачите. Сладникав му е гласът, хълца и леко преиграва и макар че на мен ми допада този засилен драматизъм, понякога имам чувството, че а-ха и ще премине в звучене тип бой-група от 90-те.

Така че ако трябва да обобщя - Hurts могат да станат много големи. Направили са обаче  погрешен избор с името.

неделя, 1 май 2011 г.

излишни сълзи



Кой е Иван Славков и защо новините на БНТ днес започват с новината за неговата смърт? Какво прави там лигавият репортаж, изтъкващ неговите хубави качества и нахвърлящ минусите му, но с един всеопрощаващ тон като към палаво, но симпатично дете? Всички ли са забравили международния корупционен скандал, в който този човек въвлече името на България? Всички ли са забравили потулването на делото срещу сина му за бруталното изнасилване на Мила Гешева? Ами дебелашките шеги, излъчвани в телевизионен ефир, далеч от всякаква етика? Забравили ли сме, че Славков е рожба на един режим, който съсипа България за сметка на банковите сметки на такива като него? Чувството му за хумор може ли да бъде извинение за всичките му издънки?

Не, не можем да си позволим сълзливи репортажи по повод на такъв човек. Защото това не е просто учтив начин едно общество да се сбогува с един популярен човек. По този начин БНТ легитимира лицето на един начин на живот, изпълнен с безплатно уиски и сексистки лафове за сметка на режим, погубил хиляди хора и продължаващ да дава отражение върху всеки един от нас...