неделя, 27 февруари 2011 г.

д-р Хаус bg



(В подлеза под ЦУМ) България и д-р Хаус над всичко!

четвъртък, 10 февруари 2011 г.

Взрив



Тази нощ се събудих от взрив. Такава съм си - като има земетресение, като експлодират складове в Челопечене, като някакви посредствени вестници си гърмят сами редакциите... винаги се будя. Просто съм си чувствителна.

понеделник, 7 февруари 2011 г.

Колите - so 90's




"Пешеходците трябва да бъдат обичани. Те са преобладаващата част от човечеството. Нещо повече дори - те са по-добрата му част. Пешеходците са създали света. Тъкмо те са направили градовете, построили са многоетажните сгради, прокарали са канализацията и водопровода, павирали са улиците и са ги осветили с електричество (...) И когато всичко било готово, когато милата ни планета добила сравнително благоустроен вид, дошли автомобилистите.

Трябва да отбележим, че автомобилът също е изобретен от пешеходците. Но автомобилистите някак изведнъж забравили за това. Те взели да газят кротките и умни пешеходци. Улиците, създадени от пешеходците, станали владение на автомобилистите. Пътните платна се разширили двойно, тротоарите се стеснили до размерите на цигарен бандерол. И пешеходците започнали плахо да се движат плътно край стените на къщите."
По този готин начин с цитат на Илф и Петров започва една статия в Капитал за колите в София, която слага ударение на проблем, разделящ приятелите ми на две. Дотолкова, че една приятелка ми заяви, че не може да се вози в метро, защото й е под нивото и се страхува някой да не я засече там. Тя е убедена, че ако си без кола в града, значи социалният ти статус е нисък. Всички изключения за нея са просто прищявка, ексцентрична приумица, каприз... не знам.
Колите са една от темите-табу в закостенялото ни общество, в което всяка промяна изглежда като опит някой да те прецака. Да забранят колите в центъра на града е голяма, непопулярна и неизбежна стъпка за управляващите. Дали сега или след 10 години, това трябва да се случи, защото паркираните навсякъде по тротоарите автомобили са недопустима гледка в един толкова голям град. Трудно и бавно накрая все пак хората ще свикнат с липсата им. Ще се създадат успешни бизнес практики. Например "Паркирай твоята кола в моя двор в покрайнините на града срещу 50 лв. месечно". Така живеещият в центъра софиянец, ще има кола, ще може да си я ползва, но само когато наистина му трябва - да пренесе нещо тежко срещу заплащане в града или да отиде на разходка извън него.
Струва ми се, че темата има много общо и със забраната на цигарите в затворени помещения. Трудно се отвиква от дълго подхранвания навик. Но нека не забравяме, че придвижването с кола в центъра, както и пушенето на цигари в затворено помещение, са си просто навик. А от навиците човек може да се отказва и да си създава нови - да ходи пеша/с метро или да излиза да пуши пред затвореното помещение. И не бързайте да си мислите за хората от Левски, Дружба и Овча купел, където транспортът куца. Наистина е така. Обаче с по-високи такси, Общината би могла да финансира обществения транспорт и на тези места. Просто концепцията за придвижване би се променила. И евентуално биха се създали паркинги в периферията на Центъра. А и да не говорим, че ако няма коли и въздухът не е толкова мръсен, карането на колело и от най-затънтения квартал би се превърнало в супер полезна загрявка преди и след работа. (Евентуално трябва да отворят пак Обществените бани).
Та така, да затворят дано целия център в участъка между Орлов мост, НДК(-ту), Съдебната палата, Софийския университет! Само за изключително спешни случаи да се допуска, като когато става дума за бизнес случаи, таксата да е много солена. Аз съм пешеходец, но баща ми е шофьор, има частен бизнес и твърди, че предпочита да плаща много, но да знае, че ще свърши работата си бързо. Останалите да се движат с качествен обществен транспорт, подпомаган от солените такси. А по-подготвените физически - пеша и на колелета.

Готините градове са готини, заради пешеходците, не заради автомобилите. Автомобилите са демоде в града и удобство извън него.

събота, 5 февруари 2011 г.

Мариус Куркински





Гледала съм Мариус на сцена два пъти. Веднъж в "Сътресение", и втори път, този четвъртък - в "Български разкази". Изпуснала съм голямата еуфория по него през 90-те, спомням си слабо музикалната му кариера и шумът, който предизвика само с три песнички, нямам ясна представа и за това как е реагирало тогавашното общество на потвърждението за хомосексуалността му, нито пък мога да си представя какво точно е ставало в "Спартакус" в негово присъствие - електронната музика, наркотиците, пълната сексуална разкрепостеност, ярките цветове. Но съм сигурна, че много промени са настъпили в него оттогава. Всъщност дори не мога да свържа някогашния му образ с този от тези две постановки. Едно нещо не се е променило - гениалността му. Това е ясно. Обаче как е станал преходът от софийската клубна култура към разказите на Хайтов и Каралийчев, ми е трудно да си обясня.

Бях толкова впечатлена от "Сътресение" преди няколко години, че сега побързах да си взема билети и за новия моноспектакъл. За първия нямах очаквания и затова бях изумена. Сега обратното - очакванията ми бяха прекалено високи. И всичко гледах под лупа. Например, не ми хареса засиленото театралничене, прекалената жестикулация, винаги са ми се стрували излишни. Миналия път бях назад и не им обърнах внимание, сега ме подразниха. Стори ми се, че драматизмът на последния разказ идва в повече. Изобщо бях на тръни, да не би хората, които съм довела и които седмици наред съм убеждавала, че ще е уникално, да останат разочаровани. И заради това пропуснах част от очарованието на постановката. В излишни разсъждения. Защото, когато говорим за Мариус, конкретните детайли нямат никакво значение. Това, което остава в теб, след края, много дълго време след края, е единственото, заради което си заслужава да го гледаш.

Стоях втренчена в една точка, докато чаках да ми дойде редът за гардероба и не можех да повярвам, че е възможно един човек да запълни цялата сцена по такъв начин. И не само нея, ами и цялата ми душа. Слабо е да кажа, че бях разтърсена. И дори не знам защо. Българската тема, историята, старият бит и култура на нашия народ, не могат да ме трогнат кой знае колко. Познавам се. Причината е другаде. И от първата постановка не спирам да я търся. Знам само, че се изпълвам с тъга, когато си помисля за Мариус. Неопределена тъга, все едно геният му не е достатъчно признат, все едно нещо страшно му липсва, все едно никой никога няма да го разбере напълно. Все едно той крие нещо от нас. Нещо страшно тежко, което не му позволява дори да се усмихне, когато цялата публика на крака го вика за трети бис. Може би просто е добър актьор, който трудно излиза от роля. Може би не... По-скоро - не.

четвъртък, 3 февруари 2011 г.

Moon Walk



Пред Районния съд в София.




(Тъй като се оказва, че съм възмутила някого с този пост, искам само да уточня, че надписът осмива не хората, които се придвижват с инвалидни колички, а тези, които са сложили табелата. Поставена по този начин, според нея излиза, че човекът в инвалидна количка трябва да се движи назад, за да стигне входа. Moon Walk пък, или лунна походка, се нарича най-известният танц на Майкъл Джексън, в който той се плъзга назад по сцената.)

сряда, 2 февруари 2011 г.

Руска салата




Ядох руска салата сега. Имаше прекалено много картофи. И първо се почувствах разочарована. После се замислих, че бих могла да си представя, че това е картофена салата. Обаче с моркови, кисели краставички и майонеза (соева). Прибавих оцет и зехтин. И така ми се стори ужасно вкусна. Оттам се сетих за историята на Елена. Двама будисти отишли при гуруто си. И двамата били пушачи и се притеснявали да не им се скара. Първият излязъл доволен. Вторият - не. И питал първия откъде накъде на него му разрешава да пуши. Тогава първият казал: "Зависи как представиш нещата, ти какво поиска?" Вторият казал: "Ами аз питах дали мога да пуша докато медитирам." Вторият се захилил и му казал: "(Ми много си тъп.) Аз пък питах дали може всеки път като запаля цигара да медитирам. И той каза: "Да, разбира се."