неделя, 30 януари 2011 г.

Приказки



Има един конкурс - Пощенската кутия за приказки се казва. Пратих на майтап два разказа по темата този месец с два различни псевдонима - Бианка и Мая. Едната е малка пикла, втората е досадна романтичка. И двата разказа нямат общо с реални истории и персонажи, а са обобщаващ образ на момичета, които съм срещала последните 20 години.


Мая

Спомняш ли си трамвай 18, онзи прекрасен жълт трамвай, който тръгва от най-скъпия квартал в града и стига до най-мизерния? След спирката на Семинарията се гмурва в един парк и плува из него още две спирки. Точно след първата - на която има самотна къщичка с дървени капаци, с издълбани в тях сърца и с чешма отдясно - там го видях!
Някой беше захвърлил истински хубаво надуваемо легло. Като онова, което ти имаше и постоянно се пукаше на различни места, така че си лягахме в легло, а се будехме на пода и ти се ядосваше и го лепеше със силикон, и на другата вечер пак си лягахме, и пак се пукаше. Точно такова легло беше и това, което видях там от прозореца на трамвая. Зачудих се какво да го правя, защото не можех да го отмина просто ей така. Слязох на следващата спирка и бавно се върнах назад.
И без това беше неделя сутрин и за никъде не бързах. От отсрещната улица долиташе шум от тупане на килими, от пискащи деца, от жени, разговарящи през прозорците на отсрещни блокове. Времето беше свежо, от онези пролетни сутрини, в които зимата рязко свършва. Дори ако кажа, че се прокрадваше мирис на люляк, няма да те излъжа.
Стигнах къщичката, там при пейките, където веднъж, в началото на една дълга есен, си мазахме филии с лютеница и пихме бира. Искахме да си върнем вкуса на къмпинг в устата и пак да живеем по клошарски, но беше доста мръсно всъщност, някакъв човек се миеше под мишниците на чешмата до нас, мен ме хвана гнус и май малко се скарахме.
Както и да е, леглото беше там. Огледах го - досущ като твоето, и се опитах да го вдигна. Не тежеше много. Проблемът му беше, че е много голямо. Като го държах пред себе си, не виждах нищо. Отстрани се препъвах. Само на гърба ми беше що годе удобно - доколкото удобно можеше да ми бъде нещо два метра широко и два метра дълго. Изчаках следващия трамвай наобратно. Понесох всичките вперени в мен погледи и изчаках търпеливо предпоследната спирка.
Сетих се за онази баба в трамвая, която веднъж ми се разкрещя защо й дъвча фъстъци над главата. Аз бях гладна и много внимавах да не правя трохи. А тя ми се развика все едно съм я настъпила по кутрето. Тогава ти застана на нейна страна, аз не можах да го понеса, разплаках се от предателството ти и слязох тъкмо на тази спирка.
Тя е странно разположена насред нищото. До нея се намира Телевизионната кула и няма абсолютно нито една друга сграда. Сигурно това е причината за 20-те години, в които се движех с трамвай 18, да не бях видяла нито един човек да слиза там, нито да се качва, въпреки че той продължаваше да упорства и никога не пропускаше да отвори вратите си там. Странна работа.
Тогава обаче аз точно на тази самотна спирка слязох. Трябваше да остана сама и да измисля какво да правя с това легло. Вкъщи нямах нужда от него. Имах си истинско дървено, а и без това всичко беше толкова претрупано, че се задушавах от усърдността, с която вещите превземаха тази тясна квартирка. Реших да навляза в парка.
Минах покрай мястото, където бяхте открили веднъж с момчетата една тоалетна чиния. Помниш ли я? Точно си беше купил големия апарат и правеше художествена фотография с него. Имаше цяла сесия около тоалетната чиния, която, миличката, толкова беше ненамясто в огромния парк, че и без голям фотоапарат, пак щеше да изглежда арт.
Ходех из гората и си носех леглото на гърба, загубена из пътечките. Толкова го обичах този парк, че дори забравих колко ми е неудобно. Хем е Борисовата градина, хем не е. Булевардът, който го разделя от същинската Борисова, го изолира някакси и затова е толкова безлюден. С часове можех да карам колело из него и да се засилвам напълно сигурна, че няма кого да блъсна, няма кого да уплаша или мен някой да уплаши.
Продължих да ходя и неусетно стигнах до самия му край. Там - до гара „Пионер”. Не може да не си спомняш старата почти неизползваема гара. Времето беше замряло в соца и обичахме да пием бира по залез слънце, вторачени в златните релси, губещи се някъде в безкрая, замислени за важните ни светове, почти като рокзвезди от 60-те. Стигнах там, може би, защото знаех, че има импровизирано клошарско село някъде отзад из храстите. Не, че съм чак такъв хуманист, но не знаех какво да го правя всъщност това легло. А на онова миниобщество, със сигурност щеше да му върши повече работа, отколкото на къщичката в Лозенец или пък на моята квартира. Изпитвах удоволствие като си представях как някой клошар го открива вечерта пред кашона си. Ей така - най-неочаквано.
Ти ми беше разказвал за един клошар там, който преди бил режисьор. Не знам защо, но си представях, че и моят клошар - който открива леглото, е режисьор с мургаво красиво лице, с издълбани белези по него и горделива усмивка в ъгъла на устата.
Опитвах се да си спомня къде бях виждала струпаните кашони, найлони и одеала. Лутах се из храстите и не можех да ги открия. В един момент ми писна. И реших да спра да почина. Свалих леглото от гърба си. И, какво да видя – беше спукано, също като твойто, смалило се беше наполовина и продължавах да чувам някъде някоя дупчица как диша, усещах го как се стопява в ръцете ми.
Ядосах се. Много се ядосах. Захвърлих го. И тръгнах назад. Сетих се за всичките ти гадни постъпки. Сетих се как ми се сърдеше за всичко накрая, а се правеше, че не се сърдиш и аз не знаех за какво се сърдиш, защото не можех да те попитам, понеже ти се правеше, че не се сърдиш. Сетих се колко глупаво провалихме всичко, премълчавайки най-важните неща. Лутах се из парка. И, без да се усетя, обърках пътя и стигнах подлеза. Реших да мина през него.
И... стигнах пак Семинарията. Видях, че отдолу се задава трамвай и се затичах към него. Хванах го в последния момент, поблагодарих на ватманката. И се строполих на най-последната седалка. Бях доста изморена. До Славейков ми мина. Слязох и отидох в Библиотеката. Цял ден четох и се опитвах да забравя за леглото, което сега беше просто един боклук в любимия ми парк.
Да бях го оставила край кофата, по-добре щеше да е. Но не исках да се връщам назад. Радвам се, че отдавна и двамата не живеем в този град, пълен със спомени.


Бианка
"И тя се помъчи да си спомни как изглежда пламъкът, когато свещта угасне, защото не можеше да си спомни дали е виждала подбно нещо.” Алиса
Отидох у тях към 10.30. Тогава техните си лягаха и не се налагаше да водя досадни разговори за времето и новия цвят на косата на майка му. В 10.30 ни предстояха около 20 минути да вечеряме, 20 минути да си поговорим, 10 минути да се съблечем, да си легнем голи един до друг в леглото, да се целунем и към 11.30 да започнем по-съществената част от нашата връзка. Все пак бяхме на 18 и нямахме време за губене в чакане техните да заспят дълбоко.
Тази вечер само той отиде да се изкъпе, аз се направих на заспала и изчаках да излезе, за да се вмъкна в спомените му. Исках да разгледам писмата на бившата му приятелка, с която ходеха в 11ти клас. Реших да бръкна под леглото. Беше старо желязно легло, с нарисувана картинка на таблата. Изобразяваше мъж и момиче в гората, ловящи риба в някаква зелена локва. Мъжът се смееше, върху лицето на момичето падаше сянка. Не се виждаха хора наоколо и всичко беше адски тъмно. За пореден път изтръпнах, гледайки тази сцена. Представих си продължението.
Знаех, че нямам време, бързо зарязах картината и се наведох надолу с главата към пода. Погледнах под леглото. Беше прашно. Имаше десетина книги с научна фантастика, една метла, някакви кецове и една кутия. Кутията, за това бях дошла. Не ме разбирайте погрешно, не ревнувах или някакви такива глупости. Просто исках да се убедя колко е била глупава предишната. Чувах, че му викала „бебчо” и му пишела любовни писма. Мразя такива неща, искам да кажа, на мъжете не трябва да им викаш „бебчо”. Вече 4 години излизам с всякакви и не съм видяла никой, който поне малко да прилича на бебе. Всички се правят на голямата работа, всеки иска респект и да се оставиш на някаква пикла да те нарича „бебчо”, след като си се борил за уважение в училище цяла година... Абе не знам, но тази предишната е била глупава. Исках да се убедя. И тази кутия ми приличаше точно на такава, каквато би имала любовни писма вътре.
Ослушах се, чух течащата вода в банята и нервно отворих капака. Както подозирах. Копелето пазеше всичко. Имаше някакви напарфюмирани писъмца, написани със странен код. Имаше снимки. Вбесих се не защото го взимах насериозно. На всички освен на него и на скапаната му майка с безвкусния червен цвят на косата им беше ясно, че съм с него само заради секса. Учудваш ли се? Нали ти казах, че съм на 18. Да чакам да стана на 30, за да почна да правя секс ли? Всички на 30 изглеждат смешни, когато правят безразборен секс, дори като са мъже. С такива колко съм излизала... Вбесяваше ме идеята, че на него през ум може да му мине, че си заслужава да пази нещо, дадено му от друг, докато аз съм в ръцете му. Аз. Аз и моята дълга къдрава коса, аз и моите огромни стегнати гърди, моето гордо, красиво тяло. Аз съм вселената и всеки, който е с мен, трябва да ме обожава, да ме изпива с очи, за да има какво да помни, когато си тръгна. Не, не се ядосах. Изобщо не. Просто тази никаквица нямаше право да е под леглото му, докато аз се чуках с него отгоре. Докато ровех нервно из писмата, нещо просветна в ръцете ми.
Банкнота. И още една. Бяха скрити между страниците. 20 новички банкноти от по 100 лв. В този момент водата в банята спря. Бях с къса рокля. Всичко, което трябваше да направя, беше да си я облека. Търсех си сандалите из стаята, докато го слушах да се секне в мивката. Ключалката на банята превъртя, вратата се отвори, видях светлината зад врата си, но вече тичах боса по стълбите във входа. Тичах и набирах номера на някакво такси, без да осъзнавам, че нямам адрес. Стигнах до осветен площад. Спрях за малко. Още бях боса. Предполагам, изглеждах странно за хората наоколо. Трябваше да се освежа. Извадих червило от чантата си. Никога не го ползвах. Беше за спешни случаи. Определих този като такъв и се намазах с ярко червената боя. Стоеше ми страхотно, защото имах бяло лице и прекрасна кожа. Също като това на майка ми, което познавах от снимките. Червилото беше нейно. Намерих го в нещата й, баща ми дори не забелязваше, като се ровех в тях.
Червилото обаче не беше достатъчно, за да си възвърна самочувствието. Влязох в съседния магазин и си купих Джак. С наслада изчаках да ме попитат дали имам 18 и им тикнах личната си карта в лицето. Излязох отпред и на екс изпих около 100 грама. Бях на площад „Журналист”. Бях успяла да изтичам огромно разстояние и сега утолявах жаждата си. Планът ми за действие имаше само една точка и включваше Сашо от бара. Знаех със сигурност, че е на смяна, защото тази вечер, както впрочем всяка друга през последния месец, ме беше поканил. Хубаво. Ще дойда, Сашо. И без това си красив, макар и глупав.
Таксиджията слушаше чалга и пушеше цигара. Накарах го да се откаже и от двете за петте минути, в които бях там. Това не му се хареса. И ми хвърляше враждебни погледи през огледалото за обратно виждане, докато аз утолявах жаждата си. Остави ме обаче точно пред бара на Витошка. Дупка. Едно време е било свърталище на травестити. Мисля, че провидението ме доведе тук. Сашо отиде в мазето и не след дълго се върна с почти нови ботуши. 42 номер, но пък розови. Аз съм 39, почти идеално паснаха.
Заявих му важно, че утре заминавам за Ибиса. Той ме погали по главата и ми наля някакъв коктейл. Време беше партито да започне сега. Имам малко време до полета си, не трябва да ме караш да скучая. Той изсвири с уста на някакъв тип пред бара. И след 10 минути вече слизахме хванати ръка за ръка към мазето. Моят хубав, хубав Сашо ми каза, че има изненада за мен. Както ми беше обещал преди няколко дни, беше ми намерил елесди. Знаете какво е това. Слизах надолу по стълбите, препъвах се в себе си и се опирах у тялото на Сашо. Усещах какво иска и знаех какво трябва да направя, за да взема това, което ми трябва. Щях да стана поетеса. Щях да бъда Джон Ленън и Джим Морисън едновременно тази вечер.
Аз, Пепеляшката, загубила и двете си пантофки, аз, Кралицата на Вселената и, ебаси - самата Вселена.
Аз, тази вечер щях да правя любов с Рибаря, насред зелената кал. Щях да го освободя от заклинанието на Мрачната гора. Само да можех да го намеря сред всичките тези клони под леглото...

Няма коментари: