неделя, 30 януари 2011 г.

Sunday Smile



С тази американска банда, която си оспорва френски и албански села, за да ме пренесе там, докато я слушам и бродя нагоре надолу из софийските улички между Раковска и Мария Луиза, завършвам най-ползотворния месец на блога. Наистина, 7 от постовете са статии, които съм писала отдавна, но пък са съвсем новички за това пространство тук. И така, доволна съм тази Неделя. Усмихната :)


Приказки



Има един конкурс - Пощенската кутия за приказки се казва. Пратих на майтап два разказа по темата този месец с два различни псевдонима - Бианка и Мая. Едната е малка пикла, втората е досадна романтичка. И двата разказа нямат общо с реални истории и персонажи, а са обобщаващ образ на момичета, които съм срещала последните 20 години.


Мая

Спомняш ли си трамвай 18, онзи прекрасен жълт трамвай, който тръгва от най-скъпия квартал в града и стига до най-мизерния? След спирката на Семинарията се гмурва в един парк и плува из него още две спирки. Точно след първата - на която има самотна къщичка с дървени капаци, с издълбани в тях сърца и с чешма отдясно - там го видях!
Някой беше захвърлил истински хубаво надуваемо легло. Като онова, което ти имаше и постоянно се пукаше на различни места, така че си лягахме в легло, а се будехме на пода и ти се ядосваше и го лепеше със силикон, и на другата вечер пак си лягахме, и пак се пукаше. Точно такова легло беше и това, което видях там от прозореца на трамвая. Зачудих се какво да го правя, защото не можех да го отмина просто ей така. Слязох на следващата спирка и бавно се върнах назад.
И без това беше неделя сутрин и за никъде не бързах. От отсрещната улица долиташе шум от тупане на килими, от пискащи деца, от жени, разговарящи през прозорците на отсрещни блокове. Времето беше свежо, от онези пролетни сутрини, в които зимата рязко свършва. Дори ако кажа, че се прокрадваше мирис на люляк, няма да те излъжа.
Стигнах къщичката, там при пейките, където веднъж, в началото на една дълга есен, си мазахме филии с лютеница и пихме бира. Искахме да си върнем вкуса на къмпинг в устата и пак да живеем по клошарски, но беше доста мръсно всъщност, някакъв човек се миеше под мишниците на чешмата до нас, мен ме хвана гнус и май малко се скарахме.
Както и да е, леглото беше там. Огледах го - досущ като твоето, и се опитах да го вдигна. Не тежеше много. Проблемът му беше, че е много голямо. Като го държах пред себе си, не виждах нищо. Отстрани се препъвах. Само на гърба ми беше що годе удобно - доколкото удобно можеше да ми бъде нещо два метра широко и два метра дълго. Изчаках следващия трамвай наобратно. Понесох всичките вперени в мен погледи и изчаках търпеливо предпоследната спирка.
Сетих се за онази баба в трамвая, която веднъж ми се разкрещя защо й дъвча фъстъци над главата. Аз бях гладна и много внимавах да не правя трохи. А тя ми се развика все едно съм я настъпила по кутрето. Тогава ти застана на нейна страна, аз не можах да го понеса, разплаках се от предателството ти и слязох тъкмо на тази спирка.
Тя е странно разположена насред нищото. До нея се намира Телевизионната кула и няма абсолютно нито една друга сграда. Сигурно това е причината за 20-те години, в които се движех с трамвай 18, да не бях видяла нито един човек да слиза там, нито да се качва, въпреки че той продължаваше да упорства и никога не пропускаше да отвори вратите си там. Странна работа.
Тогава обаче аз точно на тази самотна спирка слязох. Трябваше да остана сама и да измисля какво да правя с това легло. Вкъщи нямах нужда от него. Имах си истинско дървено, а и без това всичко беше толкова претрупано, че се задушавах от усърдността, с която вещите превземаха тази тясна квартирка. Реших да навляза в парка.
Минах покрай мястото, където бяхте открили веднъж с момчетата една тоалетна чиния. Помниш ли я? Точно си беше купил големия апарат и правеше художествена фотография с него. Имаше цяла сесия около тоалетната чиния, която, миличката, толкова беше ненамясто в огромния парк, че и без голям фотоапарат, пак щеше да изглежда арт.
Ходех из гората и си носех леглото на гърба, загубена из пътечките. Толкова го обичах този парк, че дори забравих колко ми е неудобно. Хем е Борисовата градина, хем не е. Булевардът, който го разделя от същинската Борисова, го изолира някакси и затова е толкова безлюден. С часове можех да карам колело из него и да се засилвам напълно сигурна, че няма кого да блъсна, няма кого да уплаша или мен някой да уплаши.
Продължих да ходя и неусетно стигнах до самия му край. Там - до гара „Пионер”. Не може да не си спомняш старата почти неизползваема гара. Времето беше замряло в соца и обичахме да пием бира по залез слънце, вторачени в златните релси, губещи се някъде в безкрая, замислени за важните ни светове, почти като рокзвезди от 60-те. Стигнах там, може би, защото знаех, че има импровизирано клошарско село някъде отзад из храстите. Не, че съм чак такъв хуманист, но не знаех какво да го правя всъщност това легло. А на онова миниобщество, със сигурност щеше да му върши повече работа, отколкото на къщичката в Лозенец или пък на моята квартира. Изпитвах удоволствие като си представях как някой клошар го открива вечерта пред кашона си. Ей така - най-неочаквано.
Ти ми беше разказвал за един клошар там, който преди бил режисьор. Не знам защо, но си представях, че и моят клошар - който открива леглото, е режисьор с мургаво красиво лице, с издълбани белези по него и горделива усмивка в ъгъла на устата.
Опитвах се да си спомня къде бях виждала струпаните кашони, найлони и одеала. Лутах се из храстите и не можех да ги открия. В един момент ми писна. И реших да спра да почина. Свалих леглото от гърба си. И, какво да видя – беше спукано, също като твойто, смалило се беше наполовина и продължавах да чувам някъде някоя дупчица как диша, усещах го как се стопява в ръцете ми.
Ядосах се. Много се ядосах. Захвърлих го. И тръгнах назад. Сетих се за всичките ти гадни постъпки. Сетих се как ми се сърдеше за всичко накрая, а се правеше, че не се сърдиш и аз не знаех за какво се сърдиш, защото не можех да те попитам, понеже ти се правеше, че не се сърдиш. Сетих се колко глупаво провалихме всичко, премълчавайки най-важните неща. Лутах се из парка. И, без да се усетя, обърках пътя и стигнах подлеза. Реших да мина през него.
И... стигнах пак Семинарията. Видях, че отдолу се задава трамвай и се затичах към него. Хванах го в последния момент, поблагодарих на ватманката. И се строполих на най-последната седалка. Бях доста изморена. До Славейков ми мина. Слязох и отидох в Библиотеката. Цял ден четох и се опитвах да забравя за леглото, което сега беше просто един боклук в любимия ми парк.
Да бях го оставила край кофата, по-добре щеше да е. Но не исках да се връщам назад. Радвам се, че отдавна и двамата не живеем в този град, пълен със спомени.


Бианка
"И тя се помъчи да си спомни как изглежда пламъкът, когато свещта угасне, защото не можеше да си спомни дали е виждала подбно нещо.” Алиса
Отидох у тях към 10.30. Тогава техните си лягаха и не се налагаше да водя досадни разговори за времето и новия цвят на косата на майка му. В 10.30 ни предстояха около 20 минути да вечеряме, 20 минути да си поговорим, 10 минути да се съблечем, да си легнем голи един до друг в леглото, да се целунем и към 11.30 да започнем по-съществената част от нашата връзка. Все пак бяхме на 18 и нямахме време за губене в чакане техните да заспят дълбоко.
Тази вечер само той отиде да се изкъпе, аз се направих на заспала и изчаках да излезе, за да се вмъкна в спомените му. Исках да разгледам писмата на бившата му приятелка, с която ходеха в 11ти клас. Реших да бръкна под леглото. Беше старо желязно легло, с нарисувана картинка на таблата. Изобразяваше мъж и момиче в гората, ловящи риба в някаква зелена локва. Мъжът се смееше, върху лицето на момичето падаше сянка. Не се виждаха хора наоколо и всичко беше адски тъмно. За пореден път изтръпнах, гледайки тази сцена. Представих си продължението.
Знаех, че нямам време, бързо зарязах картината и се наведох надолу с главата към пода. Погледнах под леглото. Беше прашно. Имаше десетина книги с научна фантастика, една метла, някакви кецове и една кутия. Кутията, за това бях дошла. Не ме разбирайте погрешно, не ревнувах или някакви такива глупости. Просто исках да се убедя колко е била глупава предишната. Чувах, че му викала „бебчо” и му пишела любовни писма. Мразя такива неща, искам да кажа, на мъжете не трябва да им викаш „бебчо”. Вече 4 години излизам с всякакви и не съм видяла никой, който поне малко да прилича на бебе. Всички се правят на голямата работа, всеки иска респект и да се оставиш на някаква пикла да те нарича „бебчо”, след като си се борил за уважение в училище цяла година... Абе не знам, но тази предишната е била глупава. Исках да се убедя. И тази кутия ми приличаше точно на такава, каквато би имала любовни писма вътре.
Ослушах се, чух течащата вода в банята и нервно отворих капака. Както подозирах. Копелето пазеше всичко. Имаше някакви напарфюмирани писъмца, написани със странен код. Имаше снимки. Вбесих се не защото го взимах насериозно. На всички освен на него и на скапаната му майка с безвкусния червен цвят на косата им беше ясно, че съм с него само заради секса. Учудваш ли се? Нали ти казах, че съм на 18. Да чакам да стана на 30, за да почна да правя секс ли? Всички на 30 изглеждат смешни, когато правят безразборен секс, дори като са мъже. С такива колко съм излизала... Вбесяваше ме идеята, че на него през ум може да му мине, че си заслужава да пази нещо, дадено му от друг, докато аз съм в ръцете му. Аз. Аз и моята дълга къдрава коса, аз и моите огромни стегнати гърди, моето гордо, красиво тяло. Аз съм вселената и всеки, който е с мен, трябва да ме обожава, да ме изпива с очи, за да има какво да помни, когато си тръгна. Не, не се ядосах. Изобщо не. Просто тази никаквица нямаше право да е под леглото му, докато аз се чуках с него отгоре. Докато ровех нервно из писмата, нещо просветна в ръцете ми.
Банкнота. И още една. Бяха скрити между страниците. 20 новички банкноти от по 100 лв. В този момент водата в банята спря. Бях с къса рокля. Всичко, което трябваше да направя, беше да си я облека. Търсех си сандалите из стаята, докато го слушах да се секне в мивката. Ключалката на банята превъртя, вратата се отвори, видях светлината зад врата си, но вече тичах боса по стълбите във входа. Тичах и набирах номера на някакво такси, без да осъзнавам, че нямам адрес. Стигнах до осветен площад. Спрях за малко. Още бях боса. Предполагам, изглеждах странно за хората наоколо. Трябваше да се освежа. Извадих червило от чантата си. Никога не го ползвах. Беше за спешни случаи. Определих този като такъв и се намазах с ярко червената боя. Стоеше ми страхотно, защото имах бяло лице и прекрасна кожа. Също като това на майка ми, което познавах от снимките. Червилото беше нейно. Намерих го в нещата й, баща ми дори не забелязваше, като се ровех в тях.
Червилото обаче не беше достатъчно, за да си възвърна самочувствието. Влязох в съседния магазин и си купих Джак. С наслада изчаках да ме попитат дали имам 18 и им тикнах личната си карта в лицето. Излязох отпред и на екс изпих около 100 грама. Бях на площад „Журналист”. Бях успяла да изтичам огромно разстояние и сега утолявах жаждата си. Планът ми за действие имаше само една точка и включваше Сашо от бара. Знаех със сигурност, че е на смяна, защото тази вечер, както впрочем всяка друга през последния месец, ме беше поканил. Хубаво. Ще дойда, Сашо. И без това си красив, макар и глупав.
Таксиджията слушаше чалга и пушеше цигара. Накарах го да се откаже и от двете за петте минути, в които бях там. Това не му се хареса. И ми хвърляше враждебни погледи през огледалото за обратно виждане, докато аз утолявах жаждата си. Остави ме обаче точно пред бара на Витошка. Дупка. Едно време е било свърталище на травестити. Мисля, че провидението ме доведе тук. Сашо отиде в мазето и не след дълго се върна с почти нови ботуши. 42 номер, но пък розови. Аз съм 39, почти идеално паснаха.
Заявих му важно, че утре заминавам за Ибиса. Той ме погали по главата и ми наля някакъв коктейл. Време беше партито да започне сега. Имам малко време до полета си, не трябва да ме караш да скучая. Той изсвири с уста на някакъв тип пред бара. И след 10 минути вече слизахме хванати ръка за ръка към мазето. Моят хубав, хубав Сашо ми каза, че има изненада за мен. Както ми беше обещал преди няколко дни, беше ми намерил елесди. Знаете какво е това. Слизах надолу по стълбите, препъвах се в себе си и се опирах у тялото на Сашо. Усещах какво иска и знаех какво трябва да направя, за да взема това, което ми трябва. Щях да стана поетеса. Щях да бъда Джон Ленън и Джим Морисън едновременно тази вечер.
Аз, Пепеляшката, загубила и двете си пантофки, аз, Кралицата на Вселената и, ебаси - самата Вселена.
Аз, тази вечер щях да правя любов с Рибаря, насред зелената кал. Щях да го освободя от заклинанието на Мрачната гора. Само да можех да го намеря сред всичките тези клони под леглото...

събота, 29 януари 2011 г.

За-дъл-жи-тел-но актуална снимка



Следя обявите за работа за юристи вече от 3 години. И не спират да ме изненадват с изискванията си за снимка. Тези тук обаче съвсем ме ядосаха.

"При проявен интерес, моля, изпращайте подробна автобиография, придружена задължително с актуална снимка, мотивационно писмо и посочен референтен номер на обявата. Приложете описание или копие от дипломи за завършени езикови или компютърни курсове.

ЩЕ СЕ СВЪРЖЕМ САМО С ОДОБРЕНИТЕ КАНДИДАТИ, ОТГОВАРЯЩИ НА ИЗИСКВАНИЯТА И ПРЕДСТАВИЛИ ПОСОЧЕНИТЕ ДОКУМЕНТИ!"

Не ми е ясно кои от следните задължения са пряко свързани с външния вид на служителя: юридически консултации по правни въпроси; решаване на казуси; изготвяне на становища; подготовка и провеждане на процедури за възлагане на обществени поръчки; кореспонденция по електронна поща с клиенти на български и английски език...?

Дали съм ниска и дебела или висока и слаба е все тая при положение, че работата е изцяло зад бюро. Не съм крайна в позицията си и наистина смятам, че външният вид е водещ за някои професии, не само манекен, ами примерно сервитьор, продавач, дори секретар или нещо като мениджър връзка с клиенти. Обаче това да седиш в офиса и да отговаряш на запитвания, просто не ми се връзва с външен вид. Освен това така или иначе на самото интервю ще видиш ''грозния'' адвокат, който не те кефи да работи за теб, за какво да го унижаваш още от първата стъпка?

Ако аз съм работодател за такъв тип работа, бих дискриминирала хората за някакви много по-важни неща, примерно ¨да представи неопровержими доказателства, че не мирише, не яде лук в обедната почивка, слага правилно пълен член, не се облича селски. На интервю ще бъдат повикани само шортлистнатите кандидати, ДОКАЗАЛИ ГОРНИТЕ ИЗИСКВАНИЯ."

петък, 28 януари 2011 г.

Enter The Void





Когато Боби ми каже задължително да гледам някой филм, знам, че е важно. И обикновено оставам доволна. Той си ги има личните критерии и знае кое на кого ще хареса. Затова се учудих в началото на този "В бездната". Стори ми се прекалено алтернативен. Някакси рядко гледаме филми, в които надрусаната с халюциногени душа на мъртвец обикаля над Токио в търсене на покой. Филмът обаче оставя дълбоока следа зад себе си. И разбива всички клишета в правенето на съвременно кино. Малко е протяжен на моменти, но това остава незабелязано, защото бавно те омагьосва с образите, които циклично се появяват на екрана. Спомням си едно време, точно бяха почнали да излъчват "Нова телевизия", тогава само в София, беше със странен статут, вероятно е била бедна телевизия и е нямала пари за филми. Та, тогава пускаха изтрещели нискобюджетни продукции и аз не знам по каква причина ги гледах сама. Веднъж имаше филм за някакъв мъж, облечен в бяло в бяла стая, който се въртеше на един бял стол и отвреме навреме при него влизаха други бели хора и го разпитваха някакви неща. Тогава съм била малка и тъпа и понятие съм си нямала от символи, препратки, авангардно изкуство и като цяло се чудех защо по дяволите не идва някоя жена да се влюбят накрая и да се свършва. Много ме беше потиснал този филм. Даже го сънувах дълго време след това. Сега изведнъж се сетих за него като гледах "Enter he Void" и самият факт, че се сетих, явно значи, че си е свършил работата. Загнездил се е някъде като усещане в съзнанието ми, не като история. И с този филм - снощния, ще е така. Режисьорът е бил толкова смел, докато го е снимал.. А идеята за опознаването на Вселената, ме преследва напоследък, защото чета едни разкази на Борхес и само ги мисля после. Днес в тролея, например: "Едно кресло загатва човешкото тяло, ставите и крайниците му; ножиците предполагат действието рязане; погледът на дивака не може да възприеме Библията на мисионера; пасажерът на кораба не вижда такелажа му така, както го вижда екипажът. Ако действително виждахме Вселената, навярно щяхме да я разберем.". Оскар я видя Вселената и накрая намери покой на едно място.

понеделник, 24 януари 2011 г.

Чичко Тревичко




Чичко Тревичко ми е спомен от детството, ама такова каквото исках да имам, а нямах. Наш'те го отричат, обаче бяха строги. Примерно не ми даваха да си взема куче, не ми даваха да имам уокмен, нито синя рокля с огромна бяла яка като другите момиченца, нито несесер с барби, нито ми даваха да правя рождени дни, на които с гостите ми да чупим цялата къща, играейки на Сляпа баба, караха ми се като тичам в кръг из ресторантите, и особено като седя на земята в тези ресторанти и мажа другите деца с торта, освен това така и не ми купиха Чичко Тревичко. Въпреки че последното не съм сигурна дали съм поискала. Но пък те трябваше да се сещат за тези работи, абсолютно всяко дете в класа имаше Чичко Тревичко... и кактус /но това е една друга тема/. Та, днес като минах покрай съдебната и ги видях така наредени пред една цветарница, нещо ме накара да се замисля, че бих била същия родител като наш'те...:)

петък, 21 януари 2011 г.

You know, with the prison and all



Някъде из фейсбук... какво да очаквате от човек с татуировка примерно там:

сряда, 19 януари 2011 г.

Borges



...защото всяка монета в действителност съдържа цял репертоар от възможни варианти за бъдещето. (Заир)

...ya que cualquier moneda es, en rigor, un repertorio de futuros posibles. (Zahir)

понеделник, 17 януари 2011 г.

Купена



Начи преди като трябваше да изкачвам Черни връх, правех следното - лифт до Алеко и оттам нагоре. И после обратно по същия път. Това беше максимално разнообразният маршрут на Витоша, който можех да си представя. Защото не съм добре с ориентацията, а там е маркирано перфектно. Скоро /скоро скоро - септември/ обаче направихме нещо ново - лифт от Драгалевци до Голи връх, после по желоните до Черни връх и после от хижата надясно /като си с гръб към входа/ към Златните мостове, Морените и накрая - Княжево. Въобще не е тежък, защото през цялото време е слизане, а и лифтът до Голи връх е доста по-евтин.




Друг, по-тежък маршут направихме точно преди Коледа - Железница-Черни връх. Слиза се от автобуса на Чешмата - нещо като площадче. И после се тръгва право нагоре, покрай едно мостче, отляво лае куче, после наляво и само нагоре. После се излиза на един път, пресича се. И се продължава по нещо като огромно красиво поле, влиза се в една гора и оттам става гадното. Стига се накрая хижата на НСА. Яде се евентуално. После излиза силен вятър, времето се обръща. Май има зимна маркировка. Ама е много тежко през зимата, честно:) Аз не мога май да го мина сама, без някой да ми казва къде е пътят.

Третият вариант е същият като втория - в началото само обаче. Просто след като се излезе на пътя и се тръгне по пътеката, не се отива към полето, а се завива вляво. Това го направихме миналата седмица. Няма маркировка, но пък е толкова красиво, че си заслужава да се загубиш по тези места. Стига се два малки, съвсем като на шега направени, заслончета - "Синята стрела".




През деня са пълни с лелички и чичовци, които пеят планинарски песни и издават странни звуци с уста, предлагат ти от ракията си и въобще са много мили. Падне ли нощта обаче, натам се насочват млади хора с огромни раници за зимно бивакуване и тъй като на връщане засякохме две различни такива компании, само можехме да предполагаме каква ли война се е разразила за оскъдното място в заслончетата. Ние не останахме да спим. Продължихме нагоре. Хванахме най-кристално чистия въздух и виждахме Рила и Средна гора, и Стара планина, и даже планини, които вероятно не са в България. Минахме през връх Шаро.



И оттам изкачвахме... изкачвахме... изкачвахме... и стигнахме един смешен на пръв поглед връх, на име Купена /или Голям, или Ярловски Купен - имаше известен спор между водачите ни/. Смешен е, защото се намира в самия край на едно съвсем плоско пространство и не изглежда хм... особено величествено. Горе си има обаче тетрадка. Пишеш глупости през май и после ги четеш през декември. Тази тетрадка е там от поне десет години и е забавно да я разгръщаш, ако не са ти замръзнали пръстите от студ, разбира се.



Нямахме време да продължаваме към Черни връх и затова бързо слязохме долу. Пихме една бира на спирката. Автобусът дойде. И така. Връх Шаро и Връх Купена рул. Гледката е божествена. Ако имате опитен планинар наоколо си, който знае пътя до там, не се колебайте и тръгвайте.:)

Боси



Поствам една интересна статия, която ми даде Виктор за свръхиздръжливото индианско племе Тараумара, съдържащо и кратко описание на ракия, наречена лечугила, която се приготвя от труповете на гърмящи змии и смола от кактуси. А тук пък излиза и статия за бягането на бос крак. Въобще идеята на статиите и на Виктор е, че трябва да ходим боси, колкото се може повече. Ето, примерно сега в офиса, аз си събувам ботушите...

Узана

















Узана е симпатична хижа в центъра на Стара планина от онези, които са близо до всичко. Става за начинаещи планинари, защото изкачването не е трудно, а при липса на желание може да се стигне до нея дори с кола.

Най-лесният път минава през Габрово. От там трябва да се стигне до село Зелено дърво, което е на няколко километра - примерно 10. Ние наехме автобус до селото, но и такситата са адски евтини и много. Има и пътека от Габрово до там, по която минахме на връщане. Но аз не бих се навила да минавам през нея, ако не бях с хората, с които бях и които постоянно ходеха на „експедиции”, когато се появеше кръстопът, защото нямаше добра маркировка. Затова пък от селото до хижата, маркировката е супер. Малко след като се излезе от него, се продължава по пътя нагоре и отвреме навреме има отбивки вдясно право нагоре. После пак се излиза на пътя, и после пак в пътечка, и така.. накрая си горе.

Горе не е само хижата. Има и хотели, и писта. Хижата е сгушена зад вълшебна борова гора, нощувката е около 10 лв. И е стартова позиция за разни маршрути. Намира се много близо до георграфския център на България, който представлява една кръгла червена топка с нещо като паметник. На около 40 минути от нея има връх – Исполин. Само около 1500 м. е, но разкрива ужасно хубава гледка. Ние го качвахме на челници, доста препили, защото беше на връх Нова година и въпреки или благодарение на това въобще не го усетихме. Третото яко нещо наблизо е Шипка.

Тя е на около 4 часа, в сняг обаче. Маркировката е супер. Върви се по билото. Има доста слизания и изкачвания, но пък си заслужава. Това, което не направихме, но също си заслужава, и също е добре маркирано, е разходка до хижа „Мазалат”. Въобще човек веднъж качи ли се на билото на Стара планина, няма да остане недоволен.

Мусала през зимата



(Оранжев кот-арак)

Преди да тръгнем към Мусала в средата на декември пуснах търсене „мусала през зимата” в гугъл и нищо не ми излезе. Поне нищо съществено. Понеже ходя на планина сериозно някъде от май миналата година и това щеше да ми е първото истинско изкачване при зимни условия, липсата на достатъчно резултати, ме обезвери. Зимни условия бях виждала през октомври, когато качвахме Мальовица, но въобще не можеха да се сравняват с това, което предвещаваха синоптиците от бТВ. Там бяха обявили код оранжево, плашеха с минус 20 в градовете, забраняваха да се пътува с коли, а за планините дори не говореха. Едва ли не код оранжево ще отвори голямата си оранжева уста и ще те погълне със все гетите, ако посмееш да излезеш от вкъщи. Та доста обезверена тръгнах. Но тръгнах. Както винаги правя, когато от бТВ казват да не се ходи на планина. Не защото се правя на голямата работа, обявила, а защото нямам достатъчно приятели, които ходят на планина, а тези, които ходят, са заети и когато се разберем за нещо, никаква прогноза не може да ни разубеди. София – Самоков с маршрутката в 7.30. Самоков – Боровец с някакъв шофьор, който ни каза, че не сме в ред. В Боровец нахлузихме грейки, гети и допълнителен чифт терлици и тръгнахме да се борим с атмосферните условия, но бързо се оказа, че не е било нужно. Някъде около половин час по-късно вече бях по тениска и така като се замисля, е трябвало да я пратя за „аз, репортерът”. Времето беше кристално ясно, дори вятър нямаше. Маркировка по принцип има, но тогава много и не внимавах. По едно време малко се объркахме, но мисля, че се наложи, за да избегнем клековете. В крайна сметка след нас вървеше едно момче, което си изпусна влака и се наложи да мине всичко сам, така че явно е било добре маркирано. Стигнахме хижата „Мусала” по залез слънце. Вътре хижарят си седеше сам и си гледаше някакви филмчета по Булсатком. Нощувката там е 15 лв., бирата – 4, кафето -2, тоалетната е навън.

Въобще, ако мислите да се задържате, това не е хижата. Оказа се, че е станало доста студено и водата е замръзнала. Нашата и без това вече почти беше свършила, така че се наложи момчетата да разбият езерото отпред. (Въобще, ако някой ми разправя, че не са останали истински мъже на тоя свят, да отиде бързо на планина).

Та пихме ние вода, ракия, ядохме супа, праз лук, яйца, хляб, лютеница и шоколад. И безславно се прибрахме в стаята в 8 полузаспали. Ако не друго, то поне парното на хижата няма грешка. Беше супер топло и приятно.

На другата сутрин се събудихме към 6-7. Някой правеше чай. Слязохме, облякохме се. И тръгнахме към върха. Времето днес вече се беше скофтило, колкото може да се скофти само времето нависоко. Виелица, минус 20 сутринта. И тук се намеси липсата на резултати от гугъл и прогнозата за времето. Чудех се какво да правя. В крайна сметка тръгнах. Зверска мъгла и въпреки че там е желон до желона, пак се обърквах на моменти. Ту затъвахме в сняг до кръста, ту се оказвахме на лед. Отвреме навреме малко като се отдръпнеше мъглата и виждах несвършващата огромна Рила. Отказах се около 10 пъти. Първият път на около 10 минути от хижата. После нагоре. Накрая имах чувството, че от бързото темпо, голямата денивелация и силния вятър не мога да дишам. Класическа паник атака. Не си усещах ръцете изобщо. В един момент, около 2 часа след хижата, стигнахме заслона – Еверест или Леденото езеро.

Беше затрупан от сняг и нямаше никой. Момчетата проправиха път с пикел. И, точно когато си мислех, че е заключен, се оказа, че не е. Вътре има одеала, дърва и печка. За спешни случаи е направен. Доколкото знам през лятото има хора. Пихме ром, ядохме шоколад и се разделихме на две – три момчета се качиха до горе с котки, ние, другите трима се прибрахме надолу, защото нямахме.

Но вероятно можеше и да успеем. Пиша това, защото Мусала звучи ужасно страшно за аматьори като мен. Но щом аз стигнах почти до там при такива условия, значи не е трудно. Обективно Мальовица, а може би дори Черни връх са по-сложни за изкачване. В планината не искам повече да се водя от предчувствия, защото си преча и се отказвам преди да съм опитала. Нямам търпение да стане малко по-хубаво времето. И наистина да кача този връх..

петък, 14 януари 2011 г.

Кой кого изяде?



Любезно предоставена от Яна:

Buskers play in





Buskers на английки било уличен музикант. И затова вчера в Софийския имаше фестивал, който се казва 'Buskers play in', демек не на улицата, а на топло. Беше 4 часа - между 7 и 11. Отидох към 8 с много хора, които бързо избягаха. Беше супер пълно, задушно, нямаше къде да си оставиш нещата, хората се настъпваха и блъскаха, системата с купуването на бира беше сложна и скъпа, защото включваше някакви талони. И така - тръгнаха си. Ми хубаво. Добре, че аз останах обаче. Излязоха някакви супер силни артисти - примерно Хаха Импро Театър, които вече са супер известни, но това не им пречи да са добри, вчера всъщност ги гледах за пръв път, преди само бях чувала, Дарио, който свири на кларинет и съм влюбена в музиката му след някаква случайност пред Народния, когато присъствах на негов лайв там:), Миленита, която беше мислена за гвоздея, но беше засенчена малко от Оратница, които излязоха накрая и разцепиха. Особено момчето на кахона Бъни, който направо ме уби. Накрая останаха съвсем малко хора, малко бях не на себе си и се огледах наоколо и ми се стори, че съм в роман на Дикенз. Видях жена с мъжка шапка, разстояние между зъбите и много тънки вежди, видях момиче със стъклена топка, която се плъзгаше в ръцете й, все едно никога няма да падне, видях друго момиче с червена коса, което крещеше, видях жонгльор, видях стар дядо с изпокъсано палто, видях момче на плитки, което се върти като пумпал в кръг, видях момче и момиче, които танцуваха и се биеха едновременно, видях фокусник с карти, който ми направи фокус и картата в моята ръка се оказа в неговата, а неговата в моята с моето име, написано на нея. После ми я подари. Сега си я потърсих в палтото, а я няма. Много странно.

вторник, 11 януари 2011 г.

this band changed my life



Мисионерите















Реших да си подредя няколко статии, които съм писала едно време, за да си ги имам накуп тук. Не се чудете - иначе въобще не са актуални.

Мисионерите

Мисионерите в търсене на различен свят

Българи разказват за опасностите и красотата на Перу и Уганда

В Сомалия на 5 ноември тази година беше отвлечена българската доброволка Данка Панчова. Оттогава за нея и за другите похитени – двама французи, двама кенийци и един белгиец, няма никаква информация. Извършителите не са се свързали нито с роднините на отвлечените, за да поискат подкуп, нито с тези, които са ги изпратили на мисия - хуманитарната организация “Действие срещу глада”. Българският посланик в Етиопия държи връзка с посланика на Франция там, но и той не знае нищо повече за случая, увериха от МВнР. Данка се е занимавала с изхранване на гладуващи хора в Африка и пътува с различни мисии от седем години. Тя далеч не е първият случай на отвлечен българин в опасна държава.

Какво кара хората да се занимават с доброволческа дейност в толкова опасни райони на света – желанието да се помогне на ближния, тръпката от непознатото или стремежа към бягство от модерния свят? Срещнахме се с двама младежи, идващи от мисии в различни краища на света – Перу, Южна Америка и Уганда, Африка. И отговорът се оказа нееднозначен.

Милен Райков е завършил Френската гимназия в София, в момента учи музика в Нов български университет. Миналата година се запознава с един американец, който е бил в Уганда. Той му разказва историята на едно малко момиченце сираче, осиновено от негови приятели. Детето е умирало и всички, включително и баба му, са мислели, че е заразено с вируса на СПИН и болестта е в много напреднала фаза. На прост език - били са го „отписали”.

Американското семейство, което също живее в Уганда, го взима при себе си, за да го дари с хубав живот в последните му дни. Хранят го, къпят го, говорят си с него, прегръщат го – дават му това, което всяко дете получава при нормални условия. След няколко месеца детето не само че не умира, но и състоянието му значително се подобрява. Лекарят казва, че болестта не е била свързана със СПИН, а е причинена от глада и мръсотията на лагера, в който е живяло. Снимката на усмихнатото, вече пораснало момиче пленява 20-годишния Милен и той разбира, че също би могъл да помогне.

Решението вече е взето и нито родителите, нито приятелите успяват и за момент да го разколебаят. Свързва се с хората от „Чайлд Войс”, малка и не особено богата американска организация. И съвсем скоро заминава. С лични спестени пари, почти без помощ от организацията, той си купува билет, заминава за Истанбул, лети до Дубай и оттам до Уганда. По време на пътуването е съвсем сам, чак в последните дни от престоя му пристигат и още двама българи.

Когато пристигнах, след две денонощия път, се запознах с Нейтън (Нейтън Мендсегър е син на създателя на „Чайлд Войс”), той беше канен на вечеря в близкия град и ме взе със себе си, разказва Милен. По залез слънце влязохме в дома на местния Саймън, цялото семейство бе насядало около масата, всички ме целуваха и прегръщаха, сякаш съм техен близък приятел, след края на вечерята дъщерите на Саймън изпяха песен в моя чест. Подобна топлота не бях срещал никъде, говори Милен и очите му блестят при всеки спомен за Африка.

Жени и деца - войници

Още от следващия ден трудната работа започва. Уганда е държава, разкъсана от гражданска война, но не такъв тип, каквато познаваме в Европа и САЩ. 20 години там е убивал и изнасилвал генерал Джоузеф Кони, самопровъзгласил се в Уганда като Посланика на Бога на Земята. Първоначално кротък и набожен религиозен водач, който привлича около себе си много поддръжници, той в един момент рязко се променя и решава, че иска да подчини Уганда на себе си.

Създава собствена армия през 1987 г., съставена предимно от деца. С нея той обикаля от село в село, предимно в Северна Уганда, опожарява всичко по пътя си и със себе си взима още деца, както и най-красивите жени, и ги превръща в идеални „машини за убиване”, поддържани от наркотици и алкохол.

От около две години армията му е разбита. В Северна Уганда е спокойно. Но децата и жените от армията, наброяващи близо 2 млн. души, са изтикани и изолирани в лагери. Голяма част от тях са жертви на целенасоченото промиване на мозъци от Кони, не познават друго изкуство освен това да убиват, не знаят как да си омесят хляб, не могат да пишат и четат, нямат телефони, интернет, телевизори, нямат дори вода. 35 години е най-високата възраст в лагера.

Именно при тези хора отива Милен. Той не смята, че има разлика между мястото, където те живеят, и хитлеристките концлагери от времето на Втората световна война. Различното е, че светът не знае нищо за тях, а там живеят толкова хора, колкото в цяла София, казва Милен.

СПИН, туберкулоза и малария

Работата му включва доброволческа дейност в болницата в един от лагерите, населен предимно с жените на Кони. Там той прави тестове за различни болести на хората. Няма да забрави първия ден, когато един 35-годишен мъж получава три положителни проби – оказва се болен едновременно от СПИН, туберкулоза и малария. Мъжът не реагира. Там болестите и смъртта са просто част от всекидневието.

Другото, което Милен прави, е да преподава в училището английски език, който макар и официален в Уганда, е непознат в лагерите. Помага и при строителството на къща за жените на Кони. Това е хубавото там – от първия момент, в който стъпиш в Уганда, има с какво да си полезен. Хората не те приемат като чужд, допускат те бързо до себе си, защото ти си човекът, който им дава хляб, а те умират от глад, казва Милен.

Опасностите

Опасностите за един доброволец в Африка не са толкова много. Човек не може да влезе в Уганда без хапчета за малария и без необходимите ваксини, които предпазват от най-опасните болести. Ако си миеш ръцете преди ядене и нямаш сексуални контакти с абсолютно никого, всичко ще е наред, убеден е Милен. С местните също никога не е имал проблеми. Той отбелязва и една опасност за психиката – човек може да се отчае, като види толкова много мъка около себе си, като види 4-годишното момиченце в лагера, което само отглежда двете си 6-месечни сестри близначета, защото няма живи роднини. Но и това не е реална опасност според Милен.

Африка е много повече от глада

Защото за него Африка е много повече от глада, от смъртта, там отношенията между хората са специални, а чувството, което прекрасната природа създава у човек, е незаменимо. Според Милен, колкото и парадоксално да звучи, африканците са много по-доволни и щастливи от българите. Докато върви към Софийския университет и слуша изнервените шофьори, които не спират да натискат клаксоните, той се сеща за още една опасност.

Най-голямата опасност е вероятността да останеш там завинаги. Възможно е дотолкова да се влюбиш в Африка, че да не се завърнеш никога. Така той превръща последния въпрос в излишен. Да, би се върнал в Уганда. Ще го направи още това лято. Събира доброволци, търси спонсори. Смята, че е длъжен да участва в каузата като „мост” между България и Уганда. И за край на разговора цитира мисълта на Нейтън:

Да промениш света

„Хората ми се подиграваха, че няма да мога да променя света, заминавайки като доброволец в Африка, но аз смятам, че е достатъчно да променя света на един-единствен човек, за да съм постигнал целта си.”

Мила Банкова е на 25 години, учила е в Милано, специалност културен медиатор. Малко преди да завърша, си дадох сметка, че напълно ми е писнало от всичко, което правех в Милано, от капитализма там и в България, обяснява Мила. Зарязах всичко и заминах за Южна Америка с идеята да обикалям света и да се прехранвам от бижутата, които умея да правя. Така Мила пристига в Перу, има обратен билет за след 6 месеца. Амазония я покорява, хората там стават нейно второ семейство.

Малко преди да дойде време за прибиране, самолетната компания, с която е пристигнала - „Еър Мадрид”, фалира. Реших, че това е знак, и останах за две години, казва Мила. Тя не пътува с някаква голяма благотворителна организация. Почти всичко, което върши, е плод на нейните лични усилия. Големите американски организации крадат ужасно много пари, превеждат Библията на сума ти езици и строят катерушки за деца насред джунглата, с което не постигат нищо, смята Мила.

Нахлуване в чужда култура

Според доброволката работата с хора в Перу не е нещо лесно. Перуанците имат различна ценностна система от тази на европейците, не можеш да им нахлуеш в културата и да им кажеш: „Ето това е правилно”, заявява Мила. За тях домът например не е от голямо значение – това е една дървена постройка с покрив от листа и бамбук, в която те просто спят и готвят. Истинският живот тече около реката.

Ако един чужденец отиде и започне да се мръщи на факта, че къщата не е достатъчно подредена и чиста, напълно ще загуби доверието на местните. Те не възприемат това място като сакрална част от живота си, както правим ние, в Европа, обяснява Мила. Благодарение на наученото в университета тя се е опитвала да промени живота на хората по река Амазонка към по-добро, а не самите тях. И все пак смята, че безценните уроци, които е научила в Перу, не се преподават в нито един университет по света.

Мила помага на бедни семейства в Пуерто Малдонадо, столица на района Мадре де Диос. Основният й проект е изграждането на стол за хранене, в който се хранят 80 деца. Той се ръководи от 22 безработни майки. Първоначално столът се поддържа с пари от благотворителни организации. Но идеята е постепенно жените да престанат да получават пари, а сами да ги печелят, като докарват постоянен и стабилен доход за семействата си.

Другата дейност на Мила е била обучаването на испански на деца, които не могат да пишат, както и игри, развиващи мозъка им, спорт. Дори на 13-14 години голям процент от децата там не могат да смятат, четат трудно и разбират с усилие, а много от родителите са напълно неграмотни. Перу, след Хаити, е на последно място по образователна система в испаноезична Америка и е с най-голям брой неграмотни хора, като не се забравя, че е една от най-богатите на ресурси държави в света, отбелязва Мила.

Проблемите по Амазонка, с които се сблъсква, са много. През 70-те години по тези земи настъпва златна треска и до ден днешен златото е значима част от икономиката на Мадре де Диос. Поради използването на вредния живак обаче, който е задължителен в златодобивния процес, днес реките са тежко замърсени. От друга страна, риболовът винаги е бил поминък на стотици хора там. Рибата е пълна с живак и е токсична. Непрепоръчително за избор, ако отидете на ресторант в джyнглата, съветва Мила в личния си блог. Използването на мини, търсенето на петрол и отсичането на дърва са други проблеми в Перу.

Да те бутнат в Амазонка

Според Мила мисионерите трябва да следят внимателно всяка своя стъпка. От една страна, има контрабандисти, които отглеждат кока в джунглата, от друга - има много петролни интереси на богатите олигарси, има и златотърсачи – трябва да се внимава с всички тези хора. Не можеш да отидеш в Перу и да започнеш да критикуваш правителството и мафията, защото най-лесното нещо за тях е да те закарат до реката и да те бутнат в нея, казва Мила. Ако си чужденец, ще стане международен скандал, но бързо ще отшуми, ако си местен, дори властите няма да разберат, допълва тя.

В момента Мила пише детска книга, която според нея би се харесала и на възрастните хора. Усамотила се е в малко българско селце и разказва приказките и легендите, които е научила по Амазонка, описва билките, които е видяла, животните. Иска ми се да бъде хем като приказка, хем да има много конкретни данни за живота там, с познавателна цел, казва младата мисионерка. С приходите от книгата ще финансира следващото си пътуване дотам, както и проектите си. Надява се, че скоро ще я публикува и не отказва помощта на никого.

И Мила, и Милен са убедени в едно – че ще се върнат. Не се интересуват от мнението на околните за това, че тези места са опасни, а те са прекалено малки, за да променят света. Там са намерили незабравими приятели и прекрасна природа, чувствали са се полезни и са зарязали един изнервен пренаситен свят, за да намерят нещо, което не може да бъде описано с думи, а само преживяно.

Трафик



Реших да си подредя няколко статии, които съм писала едно време, за да си ги имам накуп тук. Не се чудете - иначе въобще не са актуални.

Трафик

Публикувано и в кафене.нет

Робство и извращения в 21-и век

Проблемът за трафика на хора с цел сексуална експлоатация от България към Европа се задълбочава, а бъдещето на страната ни е да се превърне от страна на произход в крайна дестинация. Това обясниха за „Новинар” източници от МВР.

Печалбата

Сексуалната експлоатация на хора се очертава като един от най-печелившите бизнеси в света наред с продажбата на наркотици и оръжие. 50 евро струва да останеш 10 минути зад витрината с някоя млада дама в Белгия, като в цената на „услугата” не се включва докосване, нито събличане. В други части на Европа цените са по-ниски, но рядко падат под 20 евро за 15 минути. Продължителността на работния ден на една проститутка в Белгия е 12 часа, като през тях рядко има почивка за момичетата. „Рекордът” е на Т., която за това време успява да обслужи 60 човека – средно по един мъж на всеки 20 минути, разказват от МВР.

„Набиране”, „износ” и разделяне на територията

Момичетата се „набират” по различен начин. Най-разпространени са два способа, представени в доклада на Центъра за изследване на демокрацията за пазарите и тенденциите на организираната престъпност в България. В някои ромски фамилии има традиция да се продават деца за проститутки.

После сводниците ги препродават на цена между 500 и 1000 лв. Другият начин е отвличането на млади жени и момичета – най-вече от разбити семейства, от сиропиталища, които са безпомощни и не могат да очакват помощ от роднини и близки. Следващият етап е „износът” в чужбина. По данни на Международната организация по миграцията все по-често жертвите на трафика на хора преминават границите през официални контролно-пропускателни пунктове с редовни документи.

Интересен факт за българския трафик е обвързаността на определени региони в България с държави от ЕС. Така например трафикантите от Сливен „изнасят” жени и деца в Белгия и Холандия. Тези от Пловдив и Пазарджик са ориентирани към пазара на плът в Италия и Испания, регионът на Добрич – към Полша, Кърджали и Хасково – към Австрия и Германия. Това не е случайност, а плод на дългогодишни традиции, считат криминалистите.

Сливен – столицата на България

Клиентите на холандската улица с червените фенери масово смятат, че Сливен е столицата на България, защото огромен процент от проститутките, както и контролиращите ги – мадам дьо компани, са от български произход.

Закони и реалност

Различна е законовата уредба в страните, непреследващи проституцията. Така в Белгия тя не е легализирана, но не се и преследва. Момичетата плащат наем за витрините, които ползват, както и такса на мадам дьо компани. Но лекарските прегледи не са задължителни.

В Австрия действат еротик барове – места, където клиентите отиват да изпият по едно много скъпо питие, преди да се качат на горния етаж с някое момиче. Само във Виена има 250 такива бара. За да се работи там, трябва да се извади специална виза за проституция. Във Франция проституцията не е нито разрешена, нито забранена.

В Испания пък законът не прави разлика между незаконно преминаване на граница и трафик на хора. След като България стана член на ЕС, българите имат право да преминават границите само срещу показване на лична карта. Това е и причината да липсват данни за много българки, жертви на трафик там.

Така се връзват и ръцете на криминалистите, които не могат да помогнат на подобни момичета, освен ако те сами не подадат сигнал. В Холандия професията е напълно законна – момичето се регистрира като едноличен търговец, заплаща наем за работно помещение, плаща данък върху печалбата си.

Основните аргументи в подкрепа на непреследването на проституцията са финансовата изгода за държавата – проститутките извършват легална дейност и затова плащат данъци, заради задължителните прегледи се повишава тяхното здравословно и хигиенно състояние, освен това се регулира техният брой и местата, където се предлагат подобни „услуги”.

Не винаги обаче добрите намерения се потвърждават на практика. Рядко момичето получава това, което само е заработило. Зад законовата фасада прозират лицата на дълга верига от трафиканти, сутеньори, контрольори и добре облечени бизнесмени. Въпреки че наглед имат всички документи и са дали съгласието си, често жените са насилвани да проституират.

Извращения

Освен това рядко става въпрос за традиционен секс, разказват от МВР. В повечето случаи клиентите искат извращения – искат да им се нанася побой или да се изхождат върху главите им. Холандия се е превърнала в клоаката на ЕС – хората отиват там, за да правят секс и да взимат наркотици, смятат криминалисти. Улица „Арскот” в Брюксел пък е една опикана, мръсна улица.

Не можете да си представите в какви условия работят момичетата там – рядко ползват презервативи, зад витрините няма тоалетни, няма дори течаща вода, в общи линии – карат я на мокри носни кърпички. А говорим за столицата на Европейския съюз, на цивилизования свят, възмущават се от МВР.

Пътят на парите

Често легализацията подхранва сивия сектор на държави като България и рядко допринася за излизането на доходите на светло. Холандците например са изненадани от факта, че много малка част от парите, изкарани чрез древната професия, се вливат в тяхната икономика.

В повечето случаи парите се връщат обратно в държавите „износителки” на жива плът. Това е много характерна особеност за търговията с български проститутки. Най-често парите се връщат чрез системата за международно разплащане „Уестърн Юнион”, при която изпращачът остава анонимен, а в повечето случаи получателят използва услугите на финансови къщи и обменни бюра, които не записват лични данни.

По този начин всички участващи лица остават неизвестни, описва се в доклада на Центъра за изследване на демокрацията. От интервюта в рамките на изследването на центъра става ясно, че много от сенчестите лидери в трафика имат легален бизнес у нас, а трафикът е само част от дейността им.

Това е причината държавите, които са легализирали проституцията, да не жънат планираните финансови изгоди, от друга страна, хигиената и здравето на проститутките не винаги се контролират, а дейността на сутеньорите не се неутрализира. Съвсем скоро холандското правителство много ще ограничи предлагането на сексуслуги, защото опитът не показа добри резултати, прогнозират наши криминалисти.

„Против” легализация

Българските магистрати и държавници са категорични, че не трябва да следваме примера на Холандия и че ЕС трябва да провежда единна и целенасочена политика срещу проституцията. Представители и на трите власти се изказват срещу легализацията. Продажбата на човешка плът в 21-ви век е обидна за човечеството, смята бившият вътрешен министър Румен Петков.

Зам.- председателят на парламента Надежда Михайлова също не приема аргументите „за”. Според главния прокурор Борис Велчев легализирането е една голяма подмяна на проблема. Когато се говори за разрешаване на проституцията, се пропускат дейностите, съпътстващи тази човешка експлоатация – така би се легализирал и бизнесът на организираните престъпни групи, изтъква Велчев.

85 лица са получили присъди за трафик на хора само за миналата година, но дори българските криминалисти да спрат всички известни канали, това далеч не би било достатъчно, смята Велчев. Превенция чрез обучение в училищата и последваща грижа за жените, пострадали от трафика на хора, са пътят към цялостно решаване на проблема, счита американският посланик у нас Нанси Макълдауни.

Завръщане към живота

В някои случаи жертвите на трафик на хора успяват да избягат и да се свържат с местната полиция или пък съобщават за положението си на клиент, който им помага впоследствие. Какъв обаче е пътят назад към родните места? Работата с жертвите е трудна, защото те често са наплашени и объркани, казва Улрике Гацке от Координационния център против трафик на жени в Хамбург, Германия.

В този център се работи предимно с жени от Източна Европа – Молдова, България, Румъния, Албания, Сърбия, Македония и Косово. Случвало ни се е да видим полуголо момиче на улицата, със следи от бой по лицето и тялото, питаме я дали всичко е наред, дали има нужда от помощ, но тя измърморва нещо и тръгва в другата посока, обяснява Гацке.

Дори когато успеем да ги настаним в центъра, те отказват да останат с нас за дълго, за да получат медицинска помощ. Искат да се върнат възможно най-бързо по родните си места, където възможността да попаднат отново в подобна мрежа, е голяма, добавя Гацке.
"Бях дезориентирана. Нямах търпение да се прибера вкъщи. Когато трябваше да говоря за нещата, които са ми се случили, аз се затварях в себе си, блокирах.

Мисля, че в идеалния случай би следвало да ни оставят сами за няколко дни, за да ни дадат време да се успокоим малко". Така една жертва на трафик описва престоя си в кризисен център в книгата „Да се вслушаме в жертвите”, издадена от Международния център за развитие на миграционната политика и разказваща личните истории на трафикирани жени, мъже и деца от Югоизточна Европа.

Страх и срам

Родното място не винаги посреща жертвите с отворени обятия. Често те изпитват срам от положението, в което се намират – дори се чувстват виновни за това, че са били в чужбина, а се връщат без пари. Жена, трафикирана от своя бивш любовник, разказва колко жестоко е била пребита, след като е успяла да избяга и да се върне в родния си град: „Била съм бита и преди, измъчвана. Но този път той почти ме довърши. Имах ужасни болки и краткотрайна загуба на паметта”.

Подобен е случаят на г-жа Петрова, която попада в кризисния център на българската фондация „Анимус”. Тя е настанена там след дълга експлоатация и е в шок. След два дни започва да се възстановява психически, разказва Мария Чомарова, директор на фондацията. Тогава обаче пристигат трафикантите заедно със собствения й баща и заявяват, че я взимат със себе си. Момичето е от турски произход, а думата на бащата е закон. И тя тръгва с него. Бяхме напълно безсилни, не можехме да помогнем, казва Чомарова.

Расизъм



Реших да си подредя няколко статии, които съм писала едно време, за да си ги имам накуп тук. Не се чудете - иначе въобще не са актуални.

Расизъм

Расизъм - начин на живот или проста предубеденост

Маймуна или дилър, това са вариантите за чернокожите у нас

Расизъм е дискриминация спрямо личности, обществени групи, части от населението или групи хора, политика на преследване, унижаване, опозоряване, насилие, подстрекаване към вражда и омраза, разпространяване на опорочаващи сведения и нанасяне на вреди според цвета на кожата, етническата, религиозната или националната принадлежност.

На 20 януари 2007 г. група скинари нападат в подлеза на НДК 20-годишния нигерийски футболист Муайуа Колауоле (Майк), който се връща от тренировка. С пет дълбоки прорезни рани, две от които в корема, множество удари и наранявания по тялото и главата, той успява да се добере до входа на дискотека „Амор”.В „Пирогов” докараха жив труп, казват лекарите.

Само спортната форма на футболиста и високият професионализъм на медиците спасяват живота му. Но следват два дни в кома, две тежки операции на корема и продължително възстановяване, които прекъсват за дълъг период футболната кариера на Майк, по това време състезаващ се в „Спортист" (Своге). Днес Майк все още живее в България и играе в Пазарджик. Дълбоко в себе си той отдавна е простил на нападателите си. Аз съм християнин и също не съм безгрешен, човек не трябва да мрази, независимо от обстоятелствата, споделя той.

След две години нападателят получава присъда

Софийският градски съд наложи на 31 октомври пет години затвор на 18-годишния Александър Гинчев, който е признат за виновен в опит за предумишлено убийство. За пръв път в България наказателно дело, заведено в резултат на акт на насилие над чернокож чужденец, е финализирано в съда и участник в него получава присъда за деянието си, казва Елена Дянкова, координатор на гражданска инициатива „Справедливост 21” към християнския център „Прелом”.

Хората от центъра са помагали на Майк през най-тежкия му период. Представете си колко е трудно за един чужденец, който е болен, който не знае български, не е запознат с българските институции и с българските закони, да се справи с живота тук, обяснява Дянкова. Доброволците подпомагат Майк и по време на делото, намират му адвокат, преводач и го подкрепят в съда.

Въпреки че според нашата конституция не се допускат никакви ограничения на правата, основани на раса, народност, етническа принадлежност, произход или религия в границите на България, това безспорно право, признато във всяка демократична страна, не се потвърждава от много хора по улиците у нас.

Обвиняват ни, че учим чужденците на самозащита, а не обществото на демократичност

казва Анна Андреева, шеф на дирекция „Социални дейности” в Държавната агенция за бежанците. И наистина, когато един африканец пристигне в България, първото, на което се научава, не е нито българският език, нито българската история и култура, а как да не предизвиква агресия върху себе си. Избягвам района около НДК, парковете. Ако излизам късно, е само на места, където има и други чужденци – латино клубове, пиано барове, разказва Пакуан Джордж Куланг от Судан. Когато се движа по улиците в група с българи, нямам никакви проблеми, споделя пък Сейфе Арегай от Етиопия. Той не обича да излиза късно вечер.

Африканците имат проблем и с намирането на квартира, на работа. Собствениците предпочитат наемателят да прилича на тях. Когато е с различна прическа, начин на обличане и особено различен цвят на кожата, те се плашат. Все още обществото ни е затворено, консервативно, защото няма достатъчно различни хора, смята Анна Андреева.

Българското здравеопазване не работи за чужденци

Колкото и парадоксално да звучи, се оказва, че софтуерът на Националната здравноосигурителна каза (НЗОК) и Националната агенция по приходите (НАП) има проблеми с отчитането на хора, които живеят в България отскоро. Бежанците плащат осигуровките си, но когато лекарят натисне копчето на компютъра, името на пациента не излиза и той отказва да го обслужи, обяснява Андреева.

И все пак в комисията за защита от дискриминация не са постъпвали жалби за двоен стандарт на базата на расов или етнически признак въпреки всички трудности, които срещат чужденците и факта, че за 15 години в България убежище са потърсили 17 хиляди души от целия свят. Има само няколко жалби от страна на неправителствени организации за отношението към ромите, казва Любомир Панев от комисията. Той не смята, че проблемът е в изискването жалбите да се попълват на български език.

Досега избягвахме българските институции заради бюрокрацията, царяща там, но в бъдеще смятаме да работим усилено с тях, заявява Сейфе Арегай. Той е председател на Етиопското земляческо дружество в България, което подпомага африканците у нас. Преди няколко месеца го е фрапирала една случка - етиопец е нападнат в кв. "Надежда" от 5-6 скинари и едва успява да избяга без сериозни наранявания. Първият въпрос на полицаите към него бил: „Ти да не продаваш наркотици?”.

Пакуан, който в момента работи в отдела за бежанци към Българския червен кръст, също смята, че най-много проблеми имат хората от Африка заради цвета на кожата им. Младежите по улиците на София са най-агресивни, според него те се опитват да имитират Запада. Най-опасни са тези, които се движат в организирани групи, т. нар. скинхедс, те не просто се заяждат, често и нападат без причина, без да питат, без да обясняват.

Май преди промените беше по-добре, замисля се Пакуан. Той пристига в София в началото на 80-те, за да учи химия в ХТИ. Тогава го посрещнали на летището, настанили го в Студентски град, получавал стипендия в университета. След като завършва, се връща в Судан, но скоро се налага да бяга оттам. Идва отново в София, защото знае български, и се сдобива със статут на бежанец.



След промените сякаш хората са станали по-студени, явно имат повече проблеми, по-забързани са, смята Пакуан. Преди е можел спокойно да отиде на мач на любимия си „Левски”, сега вече за чернокож е прекалено рисковано. Заплахите по улицата, подвикванията „маймуна” са всекидневие. Но

от втренчените погледи в трамвая боли не по-малко

защото са отправени от наглед съвсем възпитани хора. Чернокожите подминават всички обиди сякаш нищо не се е случило, за да избегнат конфликта, описва живота тук суданецът. Според него с тях се свиква, но неминуемо самочувствието на африканците се понижава в България, смята Пакуан и дава за пример новодошлите, които не знаят езика, все още нямат познати и приятели и остават с впечатление, че всички тук са враждебни към тях. Време е обществото да разбере, че бежанците не застрашават нашето здраве, пазар на труда или националната ни идентичност, заключава Анна Андреева.

А и за доста от африканците път назад към родните им страни няма. Майк заявява, че остава в България, стига да има договор. Улиците на София не са го уплашили. Тук има много приятели, които биха му липсвали. Пакуан също е оптимист. Според него нещата ще се променят с времето, защото няма човек, който да е роден агресивен. Все пак се замисля и казва, че ако беше по-млад, би заминал за Великобритания или САЩ. Иска му се да отиде и в Судан. Там ситуацията вече е по-спокойна – след 22 години гражданска война между Севера и Юга в момента има мир.

Но със статут на бежанец излизането от България е почти невъзможно. Арегай също иска да се върне в родното си място – Етиопия, но след като получи българско гражданство. Има само един етиопец, който е постигнал заветната цел, но той е женен за българка. Въпреки че Пакуан е бил тук 19 години, а Арегай 20, знаят български и не са криминално проявени, гражданство им се отказва. И те живеят с висящото положение на бежанци за неограничено бъдеще.

Обратно към корените
















Реших да си подредя няколко статии, които съм писала едно време, за да си ги имам накуп тук. Не се чудете - иначе въобще не са актуални.

Обратно към корените

Обратно към корените

Доброволци от цял свят се борят „за” природата в българското село Желен

Във време на световна икономическа криза – във време на фалити, съкращения, потъване в кредити, хората са уплашени, но все още не са готови да променят начина си на живот. Посоката на движение продължава да бъде към мегаполисите, независимо че животът там е свързан с все повече въпросителни. С особена сила това важи за младите хора, които са готови на всичко, за да останат в големия град, където са забавленията и приятелите. И все пак – изключения има, като в страните от ЕС тези изключения се превръщат в мода.

Ако цял живот си в Париж, дишаш мръсен въздух, тютюнев дим, работиш по 10 часа на ден в малък офис, след това излизаш да пиеш, харчиш ужасно много пари за ресторанти, барове, квартира, дрехи и същевременно срещу тях получаваш генномодифицирана, претоплена храна, стая метър на метър и пуловер, чиято единствена стойност е марката, съществува огромна вероятност в един момент от този начин на живот да ти писне.

Вариантите за промяна не са много – например отиваш за месец при баба си на село. Ами ако си потомък на стара парижанска фамилия и баба ти живее насред „Шанз-елизе”? Има обаче и друга възможност. Европейският съюз отпуска пари по проекти, свързани с устойчиво развитие по програма „Младежта в действие”. Набира и доброволци чрез мрежата WWOOF (Околосветски възможности за органично земеделие) и ги изпраща в приемни центрове в различни райони на Европа, нуждаещи се от помощ, като поема разходите им.

Дългият път към устойчивото развитие

Възможно е така парижанинът да бъде изпратен в село Желен при хората от българското сдружение „Тринога”. Той ще кацне в София, оттам ще пътува 55 километра до Своге, впоследствие ще намери някакъв начин да стигне и до самото село, което е на около 10 км от града. Ще попита Мария магазинерката къде се намира къщата и от ръкомаханията разочаровано ще разбере, че има още път – 3-4 км изкачване извън селото.

Най-накрая ще стигне подновената керпичена къща на върха на хълма и с изненада ще открие двор, пълен с млади хора, пристигнали от цял свят, за да поживеят в хармония с природата и същевременно да се грижат за нея. Около тях ще се разхождат кокошки, пъдпъдъци, кучета и каракачански коне.

В Желен всеки участва с каквото има – не само с пари, но и с енергия, с работа, с храна, с материали. Всеки може да дойде в двете къщи на сдружението, независимо от социалното си положение, стига да може да отговаря сам за себе си, да е трудолюбив и честен и да е готов да помага за каузата на устойчивото развитие.

Устойчивото развитие представлява начин на живот, при който оставяш на бъдещите поколения поне толкова здрава и изобилна среда, колкото ти самият имаш, дори повече. Дейността на сдружение „Тринога” цели възстановяването на правилните връзки и правилния обмен между индивида, обществото и околната среда. Защото днес обществото притиска индивида, внушава му тип поведение и така той живее, без да е щастлив, като едновременно с това обществото експлоатира свръхмного и околната среда, обяснява Филип Кирилов, учредител на сдружение „Тринога”.

Той е в Желен от 3 години, на пръв поглед – странен избор, като се има предвид предишният му начин на живот. Завършва Френската езикова гимназия в София през 2001 г., заминава за Тулуза, за да учи биология, но се отказва след две години. И отива на о. Реюниюн, най-южния френски департамент, до о. Мадагаскар, там остава още 2 години и учи скално катерене. Впоследствие заминава за Англия. През 2006 г. обаче се завръща в България и оттогава е в Желен.

На Реюниюн е срещнал човека, който е дал форма на мечтите му за начин на живот – ирландеца Йън Уинклес, учредил френската организация “Association des Trois Salazes”. Така Филип започва да прилага наученото от острова в България. И се превръща в двигателя на проекта за устойчиво развитие, човека, който събира съмишленици около себе си, кандидатства по проекти и се бори за природата. "Майка ми искаше да стана юрист, защото всичките ми роднини са такива.

Но направи грешката да ме пусне да живея в Желен през първите ми 7 години. Ако искаш да правиш юрист, не го пускай 7 години на село", смее се Филип. В момента в Желен има само четирима души. Част от чужденците са се върнали вкъщи, други обикалят България, трети са на екскурзия в Монголия. Зимата тук няма толкова работа, колкото през лятото, така че той има време да разкаже за смисъла на това, което прави.

Околна среда, традиции и икономика

При устойчивото развитие съществуват три области на отговорност – първата е околната среда, втората обхваща културата, традициите и знанията, и третата е свързана с икономическия аспект. Всяка от тях изисква много работа. Грижата за околната среда включва борбата с ерозията, обезлесяването, пресъхването на изворите, както и нуждата от максимално рециклиране на боклуците. В екологията всичко е свързано помежду си, така че не може да се работи само върху едното и да се забравя другото.

В момента „Тринога” води и обществена кампания за спасяване на старата българска порода „каракачански” коне, от които са останали само около 600 животни в цялата страна. Те са застрашени от изчезване, защото месото им се използва за домашен суджук.
По отношение на традициите - те трябва да се търсят от младите и да им се предават дословно от старите. Що се отнася до третия аспект – икономическия - парите са буквално навсякъде в природата, казва Филип.

Той си припомня история от острова. Ирландецът Уинклес ги накарал да построят стена против ерозията. Тази стена след две седмици ще почне да изкарва пари, заявил той. Така и станало, защото в нея насадил растения, чиито корен се вари и от него става много вкусно кремче. Почнахме да го предлагаме на минаващите туристи и те го изяждаха, като ни даваха дарение, спомня си Филип. При сдруженията с нестопанска цел няма фиксирани цени – можеш да дадеш 10 лв., може и 5 лв. и кило ягоди.

Органични храни

Във времето на бързата, нездравословна храна все повече хора търсят т.нар. органични или биопродукти, независимо от цената, на която се предлагат. У нас голяма част от тях са внос от чужбина, а качеството не винаги е сигурно. За Филип органичните храни са не просто нещо, от което се печелят пари. Първо в тях няма химия. Продуктите, които произвеждат, отговарят на определени условия - произведени са от суровини, създадени чрез устойчиво земеделие.

Почвата се обогатява, вместо да се изтощава, и не се слагат никакви химикали, никакви пестициди - нито относно обогатяване на почвата, нито при борбата с насекомите. Всичко, което ползват, е на растителна или животинска основа. Освен това продуктът е произведен по някаква традиционна рецепта, независимо дали става въпрос за ябълки, яйца, мехлеми против мускулна треска и т.н.

Например кокошките на Филип се хранят със специална смес от жито, овес, сърнели, печена яйчена черупка, царевица, пепел от широколистна дървесина, гасена вар и коприва. Най-важна е копривата, отбелязва Филип - колкото повече коприва им даваш, толкова повече яйца получаваш и системата действа безотказно. Скоро младежите ще вземат 130 кокошки, за да даряват пресни яйца на повече софиянци.

Друга важна черта на органичните продукти е, че парите трябва да отиват при този, който работи. Намираш хора, настаняваш ги, показваш им как да работят, какви продукти да правят, как да изкарват пари от тях. Но печалбата си остава при тях – ти примерно получаваш едни 5%, казва Филип.

Тук обаче всичко опира до етика, защото големият бизнес често експлоатира хората, които реално най-много са допринесли за създаването на органичния продукт. Филип иска продуктите на „Тринога” да стигат по най-краткия път до самия консуматор - обикновено само чрез един посредник. Така вегетарианска концепция „Слънце-Луна” свързва желаещите столичани с дейността на „Тринога”.

Договори за партньорство

Освен това „Тринога” разработва договори за партньорство с местните жители - желенците. Договорът е за 10 години. Човекът си дава земята, а хората от сдружението инсталират растителна покривка – овощни дървета, малиноплодни растения и билки. Задължението на собственика е да не поврежда или разрушава растителната покривка, а на доброволците – да се грижат за земята му.

Докато те отглеждат растенията, собственикът не може да продаде земята, а в замяна на това получава процент от продукцията, който варира в зависимост от ангажираността му - ако той помага, ако охранява мястото или го полива, получава до 50%. Така необработваните с години земи се превръщат в нещо доходоносно за желенци.

Желен – глобалното село

През лятото в Желен идват доброволците, около 80% от тях са чужденци - англичани, французи, американци, австралийци. Последното лято е имало постоянен екип от 20 човека, но общият брой на чужденците, минали през къщата, надвишава 200. Къщата е малка и няма място за всички, а решението е едно – през лятото просто се живее под небето – в палатки или дори само в спални чували.

Освен купона в Желен се и работи здраво - от „Тринога” организират работата и са съветници. Не им заповядвам, а се опитвам да им обясня, например - ако не издоиш козата рано сутрин, ще хване мастит, казва Филип. Доброволците не се отопляват с отсечени дървета. Те обикалят цяло лято и търсят изсъхнали дървета.

Повечето от тях остават няколко месеца и се прибират по домовете си, обикновено в същите тези мегаполиси. Но в мирогледа им е настъпила разлика. Едно лято живот с Филип е достатъчно, за да се пропиеш с екопринципи и да работиш за каузата цял живот, макар и живеейки на старото място. Ние тук промиваме мозъци, смее се той. Някои от доброволците впоследствие се свързват с него и му разказват, че са се изселили от градовете.

Екоживот

Природният начин на живот никога не е възможен на 100% - и на Антарктида е мръсен въздухът, всеки си има малки пороци – например пуши, обяснява Филип. Но всички можем да направим една стъпка към него – т.е. живееш си в София, но за няколко дни идваш тук и прекарваш време в хармонична среда, добавя той.

Всяка година между 5 и 15 юли „Тринога” заедно с няколко други сдружения правят 9-дневен събор. В Желен идват лекари, ориентирани към природно лечение, кинезитерапевти, специалисти от чужбина. Те съчетават уроци на теория и практика – сутрин се бъркат биодинамични торове, после се правят преходи в планината, описва се правилният начин за събиране на лечебни средства, на билки.

Грънчарят Слав от сдружение „Номад” е учителят по рециклиране на доброволците от „Тринога”. Той рециклира всичко, например от пластмасови шишета за минерална вода прави самополиващи се вази. Преди няколко години имало парти в Желен с над 1000 човека, той взел целия боклук и с камион си го закарал в двора. Запазил съм си няколко чувала в дългите зимни вечери да си ги отворя, да си разделям отпадъците, обяснявал Слав.

Другата страна на планината

Доброволците живеят в кирпичена къща – много по-стабилна от съвременните, с несравнимо по-добра топлоизолация. През лятото държи хладно, а през зимата – топло. Такава къща може да бъде построена в планината с материал в радиус от 100 м, казва Филип. Нужни са дърво, камък, кал, като дори не се хаби излишен транспорт. Но знанията, необходими за построяването й, не могат да се научат в нито един университет, нито да се прочетат в книга – тях ги знае само дядо. Това е една от причините за Филип да остане там.

Много пъти съм искал да се откажа, защото е трудно. Преди да намерим субсидии, ние си се самофинансирахме – буквално си садяхме картофите и си ги ядяхме, а продавахме коприва в София срещу жълти стотинки, за да си купуваме брашно, разказва Филип. Той добавя, че в планината парите изведнъж стават много скъпи. На него обаче му е ясно, че ако не го прави, специфичните знания и умения ще умрат със старите хора на село – шладисването, обяздването на диви каракачански коне, строежът на къщи от кирпич.

Ако до десет години никой не приеме това знание - плод на хилядолетен опит, то ще бъде безвъзвратно загубено, смята Филип. Според него този процес на забравяне е следствие на световните войни и последвалия в България режим. Този режим е превърнал селянина в гражданин, след като му е отнел земята. Хората днес не са лоши, казва Филип - те са невъзпитани, отрасли без баба и дядо. Защото знаем, че мама и татко са тези, които се грижат да има храна, които заповядват, които казват какво ще се прави, но баба и дядо са тези, които казват как ще се направи.

Затова Филип остава в Желен, приема и изпраща доброволци от цял свят, не просто „раздава” еко-принципи, а ги учи на уважение към природата и продължава да се бори за каузата на устойчивото развитие, но не „против”, а „за”. Не „против” машините, които изсичат дърветата, а „за” гората.

Около света
















Реших да си подредя няколко статии, които съм писала едно време, за да си ги имам накуп тук. Не се чудете - иначе въобще не са актуални.

Около света

Как един финансист заряза Лондон, за да намери света


Два тънки панталона, няколко тениски, едно яке, чифт туристически обувки, четка за зъби, минигребен, слънцезащитен крем, препарат против комари, един телефон (само за спокойствие на родителите), лаптоп и фотоапарат - това е всичко, което се намира в раницата на Виктория Оризарска, когато през септември 2007 г. тя се отправя в посока... света, за да осъществи дългогодишната си мечта – околосветско пътешествие за година.

Не взима нищо повече, защото знае, че това ще бъде върху гърба й, докато върви пеша с километри. Заминава само месец след като напуска работата си като финансов анализатор в инвестиционна фирма в Лондон - достатъчно време, за да си купи билети, да си направи имунизации и да раздаде всичките си вещи на познати и приятели в Лондон, защото е „икономически неизгодно” да ги прати до София. Виктория тръгва от Европа, минава през Азия, Австралия, Нова Зеландия, Южна Америка, Северна Америка и се връща в Европа.

Обиколката на света е детската й мечта. Като малка е живяла с родителите си в Либия, години след това се мести в САЩ, после в Лондон. Пътувала е в Северна и Южна Америка и Европа, но явно никога престоят не е бил достатъчно дълъг. През юли 2007 г. решава, че моментът е или сега, или никога - предлагат й повишение, но условието е да не напуска компанията в следващите 2 години. Прецених, че до края на живота си ще работя, но времето за подобно пътуване изтича с нарастващите ангажименти на човек, и затова просто си тръгнах, казва Вики.

Освен това, когато Виктория решава да напусне работа, всичко вървяло много добре. Пазарите се движели нагоре. За нея предстояла просто една поредна хубава година с добро заплащане. Малко след като си тръгва, започват първите сериозни сътресения на пазарите. Шест месеца по-късно всички от отдела на Виктория са освободени, дванадесет месеца след това цялата фирма вече е затворила. Ако бях отложила заминаването си, щях да съм работила много, да съм преживяла съкращенията, да съм без работа и по-вероятно нямаше да имам смелостта да направя това пътуване, замисля се тя.

Представата на хората за човек, който може да си позволи една година около света, е по-скоро за някакъв богат човек без работа. Нищо такова не се отнася за Виктория. Тя завършва висшето си образование в УНСС в София, после прави магистратура в САЩ със стипендия от университета, работила е 5 години за американската компания „Мудис” в Ню Йорк, впоследствие се преместила в Лондон. Не съм богата, през последните години просто спестих, предвиждайки пътуването, и вложих в него всичко, държи да отбележи Виктория.

Другите пътешественици, които среща по пътя си, също са най-обикновени хора. В Нова Зеландия например съществува и вариант за пътешественици, които нямат достатъчно средства. Отделят 2-3 месеца, работейки в селското стопанство, и впоследствие обикалят красивата държава, харчейки спечеленото.

Въпреки че Виктория тръгва съвсем сама, тя постоянно се запознава с нови хора. Понякога пътуват заедно за известно време. После пътищата им се разделят. Когато човек стои в един офис по цял ден, той остава с впечатлението, че подобно пътешествие е много опасно, почти невъзможно. Но когато тръгнеш, обстановката е суперсоциална, понеже много хора пътуват сами и имат желание да се запознаят с други. Струва ми се, че в центъра на София е много по-трудно да си поговориш с непознати, отколкото по улиците на Китай и Сингапур, смята Виктория.

Билет в посока "само на изток"

Организирането на пътуването не е прекалено сложно. Около 5000 долара излиза специален билет, предлаган от големите авиокомпании на хора, които планират пътешествие около целия свят. Просто човек трябва да каже откъде иска да мине. Единственото условие е да се движиш само на изток или само на запад и веднъж като си излязъл, да не се връщаш повече на същия континент.

Има малък проблем с визите, въпреки че много по-малко държави искат визи на българи, откакто страната ни е член на ЕС. За Израел и Нова Зеландия не е нужна, за Австралия се вади по интернет, китайската виза е безплатна за българите. Виктория не е запазвала хотели, а търсела на място, в повечето случаи изискването било просто да е евтино и безопасно. Единственият хотел, който резервирала по време на пътуването, бил в самото начало - в Делхи, Индия, защото приятели я предупредили, че няма да се оправи сама там в началото.

Поръчала си дори такси предварително. Шофьорът обаче се оказал измамник и работел със собствениците на друг хотел, затова я закарал там. Така тя попаднала в другия край на Делхи посред нощ и нямала избор, освен да остане да спи там. Впоследствие се оказало, че и другите туристи в хотела са излъгани от същия таксиметров шофьор.

Кунг фу с монасите в Китай

Виктория е пълна със случки от пътешествието, които звучат като разкази за друг свят. В Китай отседнала за седмица в манастир, където всяка сутрин се будела от молитвите на монасите в 5,30 ч. Тренирала кунг фу с тях по цял ден. Ядяла само ориз и зеленчуци, както всички останали. Вечер си лягала със залез слънце, прочитала по две-три страници от книгата си на светлината от свещта, докато не се струполявала в леглото. Не само тя била чужденката там – имало германка, японец, израелци.

Най-краткото време, за което можеш да останеш там, е седмица. Но имало пътешественици, които оставали с месеци, дори с години. Отново само ориз и спагети е включвало и менюто й по време на изкачването до Еверест базов лагер. Хигиенните условия не били много добри по пътя и не искала да рискува с месо. Наела гид, но смята, че би могла и сама да се справи – пътеката била само една и на всеки 6 до 8 часа имало по някоя хижичка, където можело да се подслони и да похапне.

По-голямото предизвикателство била височинната болест. Някои хора се разболявали и не можели да продължат нагоре. Виктория останала здрава през цялото време, но когато се върнали в Катманду с няколко руснаци, с които се запознали по пътя, решили да изпият по няколко бири, за да отпразнуват оцеляването си. Само две малки бири и две цигари ми бяха достатъчни, за да се разболея и една седмица да се влача като парцал. Два месеца след това не поглеждах алкохол, мислех, че никога повече няма да вкуся, смее се пътешественичката. Няколко месеца по-късно Вики пък почти щяла да се удави, гмуркайки се в кораловия риф край бреговете на Австралия.

Но все пак тя продължава да твърди, че не се е сблъскала с истински опасности по пътя си и е изцяло позитивно настроена към цялото пътуване. Няма си любима част на света от местата, които е обиколила, но много е харесала китайците. По думите й те са много грижовни хора, приятелски настроени. Когато я питаме къде иска да се върне, тя казва, че навсякъде е хубаво, но веднага посочва Китай. В цяла Азия хората са много меки – големи душички, смее се Виктория. Обожава и Перу – държава, която има много разнообразна природа, и високи планини, и джунгла, и море.

В Аржентина остава най-дълго - за два месеца и половина, когато вече е смазана от пътуване. Наема си апартамент в Буенос Айрес и започва да учи испански. Дотогава животът й е бил много активен – почти не е оставала на едно място за повече от седмица. Не бях дотолкова уморена физически, колкото емоционално. През няколко дни хващах автобус, лодка, самолет и заминавах за следващото място, а човек все пак има нужда да се спре за малко и да се опита да смели цялата тази информация, която му е влязла в главата.

Чужденците плащат малко по-висока сметка в бедните райони, но бившата финансистка има собствена теория по въпроса. В Индия като ти кажат вместо 25 цента да платиш 50, разликата за европееца е минимална, а за този човек огромна, защото работи за долар на ден. Трябва да има баланс, смята тя – хем да гледаш да не те мамят навсякъде, хем да се съобразяваш. Все пак тя отбелязва, че подобни проблеми е имала основно в туристическите места, където чужденецът носи основното препитание на местните.

Синът ми ще продължи училище, дъщеря ми остава вкъщи

Знаех, че, пътувайки, ще мина през много бедни държави, имах желание да не съм просто един турист, който отива там, за да пие евтина бира, а около мен невръстни деца да работят денонощно, за да изкарат за храна, казва Виктория. Исках да се гмурна в културата на чужди държави и същевременно да бъда полезна. Още преди да замине, идва идеята за благотворителността на пътуването.

В Латинска Америка се е сблъсквала с много голямата бедност и преди – видяла е децата, които на 5-6 години работят, младите момичета, които проституират. Обикновено, когато си в такава ситуация и го виждаш, се чувстваш безсилен да помогнеш, казва Вики. Първата книга, която прочела, след като напуснала работа, била „Да напуснеш Майкрософт, за да промениш света”, написана от основателя на организацията Room to Read (Стая за четене) Джон Уудс.

Неговата цел е да помага на бедни деца от отдалечени райони, да им се осигури достъп до образование. Уудс започва да прави библиотеки, впоследствие строи училища. Прави му впечатление, че по тези места момичетата са тези, които много по-често отпадат от училище поради икономически и социални причини. Образованието на една жена не се цени толкова много, защото традиционно тя е тази, която остава вкъщи да гледа децата.

Ако имате пари да пратите само едно от децата си на училище - момчето или момичето ще бъде то? Това е въпросът, който често се задава на хората от бедните региони и отговорът, който следва, неизменно е „Синът ми”. Като една жена с образование, която е взела живота си в собствените си ръце, не мога да не се вбеся от подобна несправедливост и смятам, че момичетата имат право на равен шанс, категорична е Виктория.

Изложбата

Тя се заема да организира фотографски изложби със снимките от околосветското пътешествие. Първите две – в Сидни и Ню Йорк, минават под знака на успеха. Следва тази в София, която ще се проведе в центъра за култура и дебати Червената къща от 16 до 30 април. Откриването е на 16-и, четвъртък, от 19,30 ч. Входът е 1 лев, който ще отиде за каузата. Ще има около 60 фотографии от 15 държави – Израел, Индия, Непал, Китай (включително Тибет), Сингапур, Нова Зеландия, Австралия, Виетнам, Лаос, Тайланд, Венецуела, Перу, Аржентина и Чили.

Ще се прожектира и слайдшоу с много повече снимки на фона на интересна музика от различните региони, през които е минала – като тибетски поп, класическа музика от щата Тамил Наду в Индия, боливудски песни. Целта на Виктория е 100 момичета от Лаос, зарязали образованието си поради липса на средства, да се върнат в училище. И като се има предвид, че само 250 долара са нужни на едно дете от развиваща се страна, за да остане в училище една година, каузата на Виктория няма как да не бъде успешна, ако се съберат достатъчно добри хора.

Сумата ще бъде удвоена от семейство Брюле от Ню Йорк, като част от тяхната глобална инициатива да удвоят средствата (до 1 милион долара), събрани в световен мащаб за бедната държава Лаос до 30 юни 2009 г.Така година и половина след заминаването си Виктория не просто е завършила едно дълго бленувано пътуване, тя знае, че то не е било полезно само за нея.

Сбъднах мечтата си. Изпитах екстремни температурни и височинни разлики, научих за различни култури и усетих безтегловното състояние да не живееш никъде и да си нищо друго освен себе си. Ще продължавам да събирам средства, с които да подпомогна обучението на момичета от бедните райони на света, за да могат и те един ден да имат шанс да сбъднат мечтите си, завършва Виктория с усмивка, загледана пред себе си.

Монблан















Реших да си подредя няколко статии, които съм писала едно време, за да си ги имам накуп тук. Не се чудете - иначе въобще не са актуални.

Монблан

Как един парализиран българин изкачи Алпите

За приятелството, всеотдайността и екипното покоряване на върхове

На 8 септември 2009 г. 35 български алпинисти забиват националното знаме на връх Монблан, разделящ Франция от Италия. В тази новина няма нищо необичайно – върхът е висок 4810 м, климатът през това време от годината е благоприятен и покоряването на върха не е прекалено сложно изпитание за професионалните алпинисти. Пропуснатата подробност обаче е, че в групата присъства и парализираният Иван Кожухаров. След тежък инцидент някогашният опитен планинар се придвижва в инвалидна количка и все пак това не го спира да покори най-високия връх в Алпите с помощта на верните си приятели.


Иван пострадва на 1 август 1990 г., когато заедно с група алпинисти изкачват Алпите. Катерейки западната стена на връх Пти-Дрю, групата попада под огромен каменопад. Иван е тежко засегнат и остава инвалид за цял живот, придвижва се с инвалиден стол и не може да говори, а само шепти.


Подобен фатален инцидент би сломил почти всекиго. Иван обаче не се поддава на самосъжалението. Планината продължава да го вдъхновява, а приятелите му остават до него. Само 10 години по-късно той прави немислимото – успява да изкачи връх Мальовица (2729 м) в инвалидната си количка с помощта на другите алпинисти. Две години по-късно групата изкачва и Вихрен (2914 м), а през 2003 г. Иван лети с парапланер. През цялото време той не спира да планира покоряването на Монблан. Първият опит е направен на 23 септември 2007 г. Тогава обаче алпинистите успяват да стигнат само до Монблан дю Такюл (4248 м). Все още приятелите му не са наясно кой ще бъде най-удачният вариант за придвижването на Иван, срещат трудности с изкачването и се отказват да продължат до Монблан. Това обаче не спира Иван и той поема инициативата да намери спонсори, които да подпомогнат финансово начинанието.

Тренировките в България

Тренировките в България продължават. През януари тази година той покорява Мусала и преспива на открито. Температурата е минус 19 градуса. Иван няма усещане за студ и тогава направихме голяма грешка, от която се поучихме за следващото изкачване – преекипирахме го, навлякохме го с прекалено много дрехи и се оказа, че той всъщност няма усещане и за топлина, разказва неговият приятел Александър Шопов. Освен това става ясно, че инвалидната количка, оборудвана с леген отпред, който да предпазва Иван от снега, е подходяща за по-ниските върхове, но е неприложима за по-сериозните височини.
Групата се поучава от грешките си и започва да се подготвя за своята заветна цел – Монблан. Иван движи цялата организация. Свърза се с най-големия мобилен оператор в България и успява да договори спонсорство. В инициативата се включват и още много големи български фирми. Решава се, че той ще бъде придвижен догоре със спасителна шейна, която не е напълно подходяща, но пък върши много повече работа от инвалидната количка. Готовност да помогнат изявяват много млади алпинисти, някои от които изобщо не познават Иван. Дори се наложи селекция и много от желаещите трябваше да останат в България, разказва Шопов. Един от доброволците - Георги Георгиев, обяснява, че за рискованото пътешествие са използвани 1600 м въжета, които да подкрепят Иван по време на похода, изградени са 200 м парапети. Малко преди изкачването обаче пада лавина и част от парапетите са напълно разрушени. Доброволците бързо ги възстановяват и групата тръгва нагоре.


Шейната се тегли с противотежест – Иван е от едната страна на опорната точка, а от другата въжетата се дърпат от двама, трима или петима алпинисти в зависимост от стръмността на наклона. Част от групата се изкачва първа, за да изгради бивак на 4350 м височина, в който алпинистите ще спят, след като слязат от върха. Това се налага, защото след покоряването на върха групата няма да има време да слезе обратно по светло.

Рискът на приключението

През цялото време алпинистите са притиснати от времето, защото нито един лекар не може да каже дали Иван ще оцелее навън повече от 35 часа. Във всеки един момент можеше да се развали времето или да се влоши здравословното състояние на Иван, разказват алпинистите. Те отчитат риска от подхлъзване или скъсване на основното въже. Съществува и опасност от обезводняване, измръзване, преуморяване и изгаряне. За щастие това не се случва, Иван се чувства добре, а времето е благоприятно. Не случайно през цялото време в шейната с Иван се вози и иконата на Дева Мария.


Походът към върха е заснет от „Другата България”. Операторът обаче не е професионален алпинист и на един от планинарите – Петко Дотев, се налага да се преквалифицира в такъв, когато започва същинското изкачване. Той заснема колкото се може повече кадри от най-високата част. През цялото време се чудех дали да снимам или да помагам, защото в това начинание беше нужна помощ от всекиго, разказва Дотев.

Не безсмислено начинание, а сбъдната мечта

Някой би могъл да нарече това начинание напълно безсмислено, но всъщност то се гради на съвсем простички ценности като приятелство, като всеотдайност, казва Иван щастливо. Не е най-важното, че човек в количка се изкачи толкова високо, а че това беше едно колективно предизвикателство, с което дружно се справихме, добавя той. Според приятелите му е хубаво, когато хората с подобни проблеми покажат, че са способни на неща, които обикновеният човек не си е и представял.

Международното признание

След завръщането си от Монблан Иван получава изненадващ подарък - писмо от ООН. „Спортът позволява на хората с увреждания да постигат неща, които по-рано обществото е смятало за невъзможни. За да се подобрят условията в тази област, е важно да се повиши информираността и образованието, особено сред младежите по целия свят. За тази цел са необходими модели за подражание. Такъв модел за подражание е Иван Кожухаров.” Това пише в своето писмо Вилфред Лемке, специален съветник на ООН за „Спорта за развитие и мир”. Алпинистите са първите български спортисти, които получават такова високо признание от ООН.


Иван все още не е планирал следващото си приключение. Докато разказва историята си в пресклуба на БТА, вдъхновява един от присъстващите. Георги Василев, който от години живее на Хавайските острови, му предлага заедно да покорят нещо ново – вулканите на острова. Все още не е ясно кога ще се случи това. Засега Иван ще се върне обратно към обичайния си ритъм на живот. От инцидента насам той живее и работи в Швейцария и по собствените му думи по цял ден „тича” по задачи.