понеделник, 10 май 2010 г.

Стоп




След дребно объркване на посоката и неразрешено прескачане от другата страна взимаме RER (ероер) от Vitry Sur Seine до Antony, парижко предградие или нещо такова. Много рано сутрин. Правилата ни са железни – трябва да си лягаме рано предишната нощ, да ставаме рано, да сме в широки дрехи и никой да не заспива по време на стопа. С изключение на първото всичко останало спазваме. Носим 6 сандвича и една минерална вода.

През прозореца гледаме колко бързо гледката се променя. Сградите стават все по-ниски, дърветата все повече и все по-малко подстригани, хората карат колела между отдалечените сгради. Сърцата ни са малко по-свити, въпреки че не си го признаваме. Заминаваме за Бордо, което е на 600 км. от Париж. А връщане назад няма. Билетите ни са от Барселона, парите за влак са прекалено скъпи. Слизаме на спирка, на която няма жив човек. Излизаме от гарата и виждаме самотен мъж, който изкарва някакви неща от автомобила си. Французин на средна възраст. Питаме го къде е магистралата. Той ни пита дали сме на автостоп и така разбираме каква е думата на френски – faire un autostop. Казваме му, че отиваме към Бордо и той се плесва по челото. Много било далеч. Луди ли сме били. Три момичета. След няколко поучителни констатации ни насочва. Следват 2-3 километра пеш.

Облечена съм с тениска, суичър, пуловер, жилетка и сако. Свалям сакото. Скоро махам и жилетката. До Бордо ще съм останала по тениска. Така и не стигаме магистрала, но след консултация в МакДоналд’с решаваме да стопираме просто на пътя. Никой не спира. Минава може би половин час. Точно се обръщам и момичетата крещят: „Айде!” Френска баба на 70-80. Казва, че ще ни изкара на магистралата. Шофира по средата между две платна и колите около нас не спират да бибипкат. Оставя ни между двете платна. По средата на голяма магистрала. От двете ни страни хвърчат коли. Чакаме, докато става напълно безопасно за пресичане. Разбирайте – чакаме много. Още 20-тина минути висене без никой да спре. Звънва ми телефона. Пак се обръщам и пак чувам набиващи спирачки зад гърба си.

След минута летим по магистралата с някакъв мъж от арабски произход. В колата си слуша арабски хаос и някакви други ужасни неща, но ни закарва до една бензиностанция в Орлеан. Двеста километра по-близо до целта. Жена му и двете му деца живеят там, той работи в Париж, но вечерта ще пътува за Бордо. Казва, че можем да му звъннем, ако заседнем някъде по пътя. Благодарим му, докато паркира. Аз излизам първа и левият ми крак се озовава под гумата, десният е в колата. Той дава малко напред. Аз крещя от болка, гумата е върху крака ми. Момичетата си мислят, че се бъзикам. Извиквам да му кажат на френски да мине назад. Двете в един глас изкрещяват на чист български: „Назад”. Той се ошашавя. Най-сетне минава леко назад и кракът ми е свободен.

След 5 минути сме в тоалетната на бензиностанцията. Кракът ми вече е почти наред. Само леко ожулен. Пием по едно кафе и излизаме на изхода към магистралата. Първоначално и трите стопираме само колите, излизащи от бензиностанцията. После се разделяме и аз отивам на самата магистрала. Пак съм с гръб, когато сестра ми ни вика. Спрял е огромен тир с финландска регистрация. Записваме му номера и се качваме. Пращаме номера на приятели да знаят, ако нещо се случи. Тираджията обаче се оказва абсолютно безопасен и просто много му се говори. Моли ни да се събуем. В началото ни се струва странно, но после си даваме сметка, че това е неговата къща. В предната му част, зад шофьора, има едно двойно легло. Наоколо са разпръснати кафе-машина, печка, хладилник, дрехи. Така и не разбираме името му, но е от Косово, живее във Финладия, всяка седмица пътува до Южна Испания и продава някакви пластмасови части. Най-сетне някой говори добре английски.

Чудим се как да стартираме разговор и се сещаме, че има много известни финландски групи, които правят тежък рок. Казваме:„Finland is very famous for its metal.” И той отговаря: „Yes, yes… and iron, too.” Оказва се, че днес рожден ден имат майка му, сестра му и дъщеря му. Учудваме се, че има дъщеря, изглежда много млад. Той казва, че има три. И трите от различни майки. Все финландки. Слиза от магистралата и продължава по националния път. Разликата между двете е, че на първото се плаща такса. Така е и в Испания. Повечето хора, които ни взимат, избягват магистралите. Нашият тираджия първоначално ни казва, че ще ни закара направо до Бордо. Но после се залисва в разговори и не забелязва, че апаратът, който измерва скоростта, времето, през което кара и времето, през което почива, започва да премигва. Спешно трябва да спре. Намира паркинг край едно френско село. Барбезю.

На 80 км. от Бордо сме и вече почва да се свечерява. Звъним на Мони, български студент по право в Бордо, който идва да ни вземе. Докато го чакаме, се разхождаме в Барбезю. Прекрасното селце е пълно с люляци, рози, пасящи крави и трактори. Къщичките са малки и шарени. Лягаме на една полянка и обявяваме официално това за най-щастливия момент от пътуването. След малко Мони идва, досега е бил на плаж на Океана. Гледаме залеза през прозореца на колата, а по радиото пее Боно.

Бордо е супер. Малък е, но е студентски град, пълен с хора. Освен това тук е топло. Минаваме на обиколка с колата през куп малки улички и накрая паркираме. Разхождаме се и пием вино. Хората са спокойни и бавни. Избягали сме от метрополисната обстановка. Дразнещи са само някакви празнуващи тийнейджъри, които са си наели две супер дълги шарени лимузини, обикалят из града с тях, стърчащи от прозорците и крещят неразбираемо. Изглежда като първа среща с алкохола.

Разделяме се към 2 и се разбираме да се чакаме в 6.30 пред общежитието на Аги, българска студентка по право в Бордо. /Изобщо човек остава с впечатлението, че цялата Софийска френска се е изнесла да учи право във Франция, което не е далеч от истината./ Мони иска да ни покаже Океана, преди да продължим към Барселона.

Няма коментари: