четвъртък, 29 април 2010 г.

Liège



Пътуваме с влак към Лиеж. Гледам подредените къщички и поляни, които се нижат една след друга. Приказна е тази Белгия извън Брюксел. А и животът на хората изглежда чудесен, гледан през прозореца на влака. Тук няма база за сравнение. Тяхното „БДЖ” е бързо, чисто и лъскаво. Брюксел-Лиеж ни излиза по 5 евро с някакъв билет за 10 пътувания и студентско намаление. Връщането обаче е около 13 евро. На дребно само за едната посока намаление няма. Стоте километра се изнизват бързо, докато потъвам все по-надълбоко в седалката, слушайки Бейрут. Въпреки че възнамерявам да ги направя химн на това пътуване, не се получава. И следващия път, когато си слагам слушалки в ушите, е чак в автобуса Сарагоса-Барселона. Всъщност безспорният химн става „Руд бой” на Риана, който ни преследва още от самолета и огласява най-хубавите моменти на пътуването. Комерсиално, но факт.

Лиеж е като Пловдив, казва Хриси и наистина изглежда така. Слизаме на малката безумна гара с извънземна архитектура. Няколко ескалатора водят към покрива и ние решаваме да се качим, но се оказва, че няма ескалатори за надолу. Чувстваме се глупаво, прищипани на някакъв огромен терасо-покрив и препускащи от единия край до другия. Накрая минаваме нелегално по някакъв спрян ескалатор и най-сетне сме свободни. Взимаме автобус до квартирата на Хриси и прекосяваме целия град – малък, подреден и чист. Оставяме самарите и изчезваме към центъра. Свалянето на тези 10 кг. от гърба ми ми действа като 3 кафета на екс. И изведнъж отново съм пълна с енергия.

7 кроасана, 3 бири и една нарязана и измита салата айсберг = 7 евро от супермаркета. Там получаваме и бонус. Виждаме Уайклеф Жан. Консумираме на пейка и всичко изглежда перфектно. Навсякъде някой свива. Момичетата разказват, че дори професорите в университетите 5 минути преди края на часа започват да вадят тютюн, да ближат листчета и да пъхат филтри. Нормално при положение, че във Франция една кутия цигари е около 5 евро, колкото и един пакет тютюн.

Всички магазини затварят много рано. Най-късно в 9. Това ми прави впечатение и тук, а после и в Париж, Бордо, а и Барселона. Въпреки че в Испания това е най-малкият проблем, там супермаркетите затварят и за сиестата от 1 до към 4, 5.. От мързеливата европейщина се възползват арабите. Магазинчетата им са навсякъде и работят денонощно. Стоката е една идея по-некачествена, малко по-скъпа, а хигиената е спорна, защото задните стаи изглежда изпълняват функцията на спалня, баня, кухня...

Докато слушаме историите на Хриси за тукашния начин на живот, стигаме „Каре” – лабиринт от няколко тесни пресичащи се улички, бермудски триъгълник от барове. Обикновено тук било пълно с пияни студенти, по правило повръщащи по улиците като часовникът удари 22.30. Пиели, за да се напият – евтин, сладък алкохол на екс, смесен с бира. Това сега не е така, дори изглежда празно, защото е ваканция и всички студенти са по родните си места. Жалко, защото мястото излежда наистина много забавно.

В бара уредбата се е прецакала и се въртят само две песни – “Summer of 69” и някаква песен на Ози Осбърн. Последната игра роля на аларма за сестра ми в продължение на 3 месеца, съответно и за мен. Безмилостната последица е, че ми се доспива все повече. Първоначално барманите се суетят около компютъра и си мислим, че нещо се е прецакало. После осъзнаваме, че там просто отбелязват поръчките. Никой не забелязва, че Браян Адамс за четвърти път /поне откакто ние сме там/ започва: ”I got my first real six-string”. Дори група красиви, пияни индийки, надигащи розови коктейли на съседната маса, изглеждат приятно изненадани и си припяват.

Най-сетне подаваме оплакване до един от двамата напълно еднакви метросексуални бармани, който леко отегчено отива да оправи проблема. Оттам стартира невероятен микс от най-новото на Дейвид Гета, YMCA, Mакарена и някви такива. Музиката в Каре-то не се крепи на никаква обща концепция. Хаос, метал, аренби, еднодневни хитове, остарели еднодневни хитове – смесва се в едно и ме изнервя. Всичко поотделно е ОК, но от смесването се чувствам все едно ям крехко телешко варено с шоколадови бисквити. Значи не било само Българското черноморие...

Има нощни автобуси, но решаваме да се приберем пеша, защото все още се чувстваме финансово нестабилни. Все пак трябва да стигнем до Барселона някак. Минаваме през срутената къща. Градът наскоро е станал известен с нея след като една нощ тя просто се сринала до основи. Жалкото очертание на купчината тухли ме впечатлява повече от всички огромни евроинституции, които съм видяла през деня в Брюксел. Как се е случило това не е ясно, поне за обикновените хора. Иначе преподавателят на Хриси по конструкция е обещал да изясни, като "понапреднат" още малко.

Следва първият и последен момент, в който се почувствах застрашена по време на пътуването. Вървим по малък път, вече сме съвсем близо и сме в доста отдалечен квартал, но... все пак говорим за Белгия. Улицата е пуста. Само отвреме навреме виждаме по някой човек. В един момент усещаме, че зад нас, пред нас и отстрани има мъже, издават странни звуци и после чуваме шум от бягане. Някакъв тича към нас, разблъсква ни, тича още 2 метра, спира и завива със спокоен ход зад ъгъла. Изведнъж се оказваме сами на улицата, всички са се стопили. Чантите ни са по местата си и не можем да си обясним каво са искали от нас. Бирата и умората ме правят добра. И заключавам, че и те са добри и просто са искали да ни предупредят, че не е безопасно за три момичета да ходят сами по улицата посред нощ.

Е, убедиха ни. Прибираме се с треперещи пръсти и известно време не можем да отключим входната врата, преди да разберем, че пъхаме ключа в неправилната ключалка.

сряда, 28 април 2010 г.

Брюксел



Кацаме на Charleroi много рано на 13 април. Може би 7 сутринта. Летището, на което кацат самолетите на Уиз Еър, е доста отдалечено от града (около половин час път с кола без задръстване) и автобусите струват 15 евро. Те обаче тръгват към 8 от там. Или поне така твърди един българин, който ни заговаря отпред. Пита ни дали искаме да делим за такси, заедно с още хора. Такситата са бусове и събират 12 човека с шофьора. До Gare du Nord излиза 110 евро, което всъщност е същото, като с автобус. Съгласяваме се и потегляме.

Преди да съм напуснала летището обаче искам да похваля един от пилотите на Уиз Еър. Казва се Иван Петров и летя с него за трети път, след като ме закара и взе от Лондон миналата есен. Петров каца гениално и не може да се сравнява с нито един пилот в скромния ми самолетен опит от 10-15 кацания. Самите Уиз Еър като за евтина авиокомпания стават. Седалките са много наблъскани, никой няма специално място, стюардесите изглеждат все едно мразят професията си, храната е скъпа, а кафето е гадно. Но на кого му пука, нали е само за 2-3 часа. Освен това винаги можеш да смъкнеш масичката за ядене и да заспиш върху нея.

Малко избързвам, но все пак държа да отбележа, че билетите София-Брюксел и обратните Барселона-София излязоха 130 лв. всичко (което не може да се сравнява с билета Лондон-Барселона на една моя приятелка от преди 2 години, буквално 1 евро цент с Раян Еър), но все пак за българските условия е супер. Проблемът при нискотарифните компании е, че сметките са добре изчислени. Обикновено в едната посока наистина цената е минимална, но в обратната за около седмица разстояние, което е обичайната продължителност на почивките, изведнъж набъбва. Така че вариантът - пристигаш на едно място, а си тръгваш от друго, е много добър. Освен това виждаш повече и обикаляш места, за които не би ти хрумнало, ако просто искаш да видиш някоя европейска столица.

А те стават все по-еднакви. Постоянно се сблъсквам с нуждата да сравнявам местата и това хич не ми е трудно, когато говорим за Париж, Лондон, Виена, Барселона, Рим, Истанбул, Ню Йорк, Солун. Цък - старата част, цък - тамошната Витошка, Мария Хилфер, Пето Авеню, Оксфорд Стрийт, Пасейг де Грасия, Бенетон, Зара, Ха&ем, Адидас и т.н., после цък - корпоративната част. Това на пръв поглед, разбира се. Всеки град си носи своя дух, което е и причината да се влюбвам от пръв поглед в някой, а в друг въобще да не ми се връща. Тези повърхностни мисли се мотаят в главата ми, докато пътуваме към Брюкселската гара.

Оттам идва да ни вземе Хриси, българска студентка по архитектура в Лиеж. Вдигаме самарите и се отправяме към изтощителна обиколка. Хората са мили и ни упътват как да стигнем до заветните институции, които аз държа да видя, след като само преди месец и половина съм заспивала всяка нощ върху учебника по Право на ЕС. По пътя минаваме през Гран Плас. Старата част на Брюксел. И, нещо като Малкия Париж за мен. Всъщност тази част на Брюксел ми прилича повече на Париж от самия Париж. Има ги малките масички с по две столчета, обърнати към улицата, някакъв човек свири на акордеон, друг на цигулка, цветя навсякъде, хората ходят бавно по тесните улички, навсякъде
павилиончета за сладолед, сладоледени гофрети, ягоди, потопени в шоколад и т.н. Идилия. И малко странно, зад тези красиви тънки високи сгради, долепени една до друга, прозира алуминиевата дограма на институциите. Новото се бие със старото и дразни окото.


Градът не е голям. Даваме си сметка за това след като засичаме една симпатична гей двойка три пъти за половин час. След дълго ходене. И след като болката в дясното ми рамо е достигнала онази степен, в която просто съм спряла да го усещам, стигаме институциите. Навсякъде знамена, надписи на кирилица и стъкла, стъкла, стъкла. И багери. Всички сгради са свързани с топли коридори и се разкрива гледка към подтичващи жени на високи токчета. С неясна посока. Снимаме се пред ЕП, ЕК, ЕСв и т.н. и се опитваме да се измъкнем по-бързо. Атмосферата е студена и лишена от очарование. Попадаме на полянка зад ЕП, изпъстрена от опаковки и фасове. Издишаме доволно. Не само в България задните входове са мръсни. После се замисляме, че може би просто българските депутати обядват там.


Слънчево е, но доста по-студено от София. "Добре, че идвате днес, вчера времето беше много гадно", казва Хриси. Реплика, която ще ни преследва до края на пътуването във всеки град, в който отиваме.

Брюксел не е от градовете, в които се влюбвам. Нито ми се работи там, нито ми се пие бира там, студено ми е и искам да си ходя. Просто между нас не се получава.