неделя, 31 януари 2010 г.

the sound of melting snow




Melting of the first snow
Originally uploaded by Mixmaster
4 left behind,
2 more shitty months to go. Summer is inescapable. And there is nothing better than the sound of melting snow.

петък, 29 януари 2010 г.

Аватар



Винаги съм обичала киното. Само че рядко му се отдавам по класическия начин – онзи с пуканките и хубавия екран. Обикновено има нещо прецакано в качеството. Спомняте ли си онези видео касетки от началото на 90-те, толкова нелегални, че се разпространяваха в разни мазета сред познати и бяха достъпни само за тези с видео вкъщи. Аз не бях сред тях и ходех отвреме навреме на гости на чичо ми специално да гледам видео – примерно всяка Коледа за „Сам вкъщи”. Чичо имаше само него и екшъни. И ако първият беше що годе гледаем, то лентата на екшъните беше супер изтъркана, а репликите на всички актъори се четяха с равнодушен тон от един и същи мъж. Всичките.

После пораснах и тръгнах сама на кино. Спомням си „Полет над кукувиче гнездо” в Одеон. Нямаше субтитри и някакъв чичо четеше всички реплики на живо /лайв/. В един момент му стана нещо - почна да кашля и да се дави и така до края на филма, въпреки всички опити на /примерно/ тримата души в салона да се откаже и да ни остави да си слушаме на английски, пък квото стане.

Пресен спомен от тази Киномания на прожекцията на някакъв британско-испански филм в Дома на киното. Момчето, което пускаше филма /седеше на едно столче в самия салон пред лаптопа си/, обърка субтитрите. Спря филма, извини се. Пусна го пак. Този път с други субтитри. Извини се. Пусна го пак. И пак не стана. И така, докато някакви такива двама типични български интелектуалци от онези дебелите с големи бели бради, разплути в креслата си и преметнали крак върху крак по женския начин, не му се нахвърлиха. Почти до бой се стигна, докато той с треперещи ръце, най-сетне нацели правилните субтитри и филмът тръгна час след обявения момент.

Точно тези препятствия към хубавото кино адски много ми допадат и се сещам с някакво умиление за всички неразбории. Затова избягвам кината в моловете, които са скъпи, студени, в края на филма те прокарват през някакви безкрайни виещи се коридори и всички се носите като стадо крави от коридор в коридор, пуканките са прекалено солени. Абе всякакви такива неприятности ти се създават в тези молове. Затова и не планирах въобще да гледам „Аватар”. Другото е, че с Камерън мислех, че имам някаква карма. Като пуснаха „Титаник” бях сигурно единственото дете в училище, което не го беше гледало в продължение на една година с единствената майка, която смяташе, че той не е подходящ за деца. Така че „Титаник” го гледах много след тоталната истерия на всичките ми съученички по Леонардно Ди Каприо. Гледах го даже след като тоталната истерия се беше превърнала в мода на отричането и никой вече не признаваше, че някога го е харесвал. Гледах го чак след като гледах „Плажът” и мислех, че сега ще бъда също толкова куул и антикомерс този път по собствено желание.

Колко глупаво от моя страна би било, ако наистина не бях гледала "Аватар". Защото филмът може да има излишни бойни сцени, лигави моменти и типично американски минуси. Ама е невероятен. Това, че бях в киносалон, пълен с хора, ядящи триъгълни начос с лютив сос, пиещи кока кола и реагиращи шумно на всички моменти, предназначени за шумно реагиране, не отне нито късче от очарованието на филма. Трябва да се признае, че хората на Камерън са свършили невъзможното, за да постигнат подобна визия. Мацката на Джейк примерно, имаше такава невероятна мимика. А моментът, в който той се научи да лети и двамата се състезаваха около водопада, беше толкова невероятно красив, че направо на мен ми се искаше да се пренеса да живея при на’ви. Толкова ме грабна визията, че преглътнах всичко в сценария и дори накрая се хванах разтопена от щастие, когато всичко стигна своя хепиенд и точно, когато от мен се очакваше да го правя. Заслужава си.

сряда, 27 януари 2010 г.

ФБ революция



Фейсбук революция, дами и господа! Групата "НИЕ ГОТИНИТЕ ПИЧКИ НЕ ПУСКАМЕ НА ЛЕВАЦИ ДЕТО НЯМАТ КАЙЕН !" набра над хиляда члена само за седмица /примерно/ съществуване. Администраторката Петя, своеобразна еманация на българската мутреса - глупава, злобна и надута, навлече народното недоволство върху себе си за толкова кратко време, че хората вече преписват съобщенията й и ги слагат на личните си статуси. Но и самата Петя не се оставя да бъде хранена. Ако някой е на работа или му се налага да учи за гадни изпити, то това е групата за него. Спокойно може да загуби часове в четене на безумия.

А Петя май е мъж.

IRM



"Ядрено-магнитният резонанс най-често се използва за диагностика при съмнение за тъканна травма на хрущял... Предимствата на тази диагностика са, че е по-безболезнено от артроскопията и артрографията и не нарушава структурата на ставата, дава повече 3-D проекции и изображението не е моментно, а е записано на филм... Цената на този вид изследване е 160.00 лв."

Не, за щастие нищо ми няма на хрущялите. Попаднах на тази информация, докато се опитвах да разбера какво значи името на една песен, която слушам почти постоянно от няколко дни.



Звукът на заден фон, всъщност не е просто готин трип-хоп семпъл, а е това, което пациентът чува, докато се намира в гореспоменатия скенер. Усещането вероятно е ужасно - сам, заклещен в някаква машина, чудиш се какво ти има и нещо прищраква и потупва около теб. Хем звучи страшно, хем много студено, хем създава някакъв невероятен ритъм. Вероятно Шарлот Гейнсбур и Бек /продуцент на албума й, който носи името на скенера/ са се подлагали на подобно изследване и са усетили скрития бийт на неприятното преживяване. А и не са първите:



Не съм срещала много истински добри музиканти, но малкото от тях имат нещо общо помежду си - усещат музиката навсякъде около себе си и не спират да потропват с пръсти по масата. Не от нерви,... от музика. Рядко обаче успяват да претворят тези звуци в музика. Веднага се сещам за Амон Тобин, който успява да семплира звука от скърцаща детска количка, движеща се надолу по асфалта. Сещам се и за "Танцьорка в мрака", където целият филм се върти около тази идея.



Всъщност съм сигурна, че Шарлот Гейнсбур е гледала този филм на Ларс Фон Триер. Защото тя е новата муза на режисьора-сценарист или най-малкото играе в последния му филм - Антихрист /който аз така и не гледах/.

Шарлот въобще не е случайна. Тя е дъщерята на онези двамата страстно обичащи се френски актьори/певци - Серж Гейнсбур и Джейн Бъркин /която в крайна сметка е англичанка/. Дори баба й - Джуди Кембъл, е известна актриса за своето време. А неправилните, но ужасно чаровни черти на Шарлот вече привлякоха и Холивуд. Има зад гърба си "21 грама", филм с Джони Деп и участва в "I'm not there", онзи объркан биографичен филм за Боб Дилън, където аз лично за пръв път я гледах и след който си казах, че трябва да я запомня. Но това така или иначе не беше трудно, защото съвпаденията около нея са прекалено много. Достатъчно е да напишеш името й в Уикипедия и можеш да прекараш цял ден, четейки препратките.

петък, 22 януари 2010 г.

Пшеница a.k.a. Лаврова клонка




Че училището има рожден ден, хубаво. Ама защо билбордът му трябва да прилича на плик за брашно? :)

петък, 15 януари 2010 г.

Арт




Арт център, арт транслитерация

Книжарница в Спартакус



Обругаха "Спартакус"! Не можете да си представите какво беше учудването ми, когато, току що излязла от метрото вчера, минах през подлеза под Ялта...

Едно време там се помещаваше клубът, символ на България след 89-та. Може да ви се стори смешно, но наистина смятам, че беше някакъв пример за настъпилите промени и за свободата в мисленето на младите. След 50 години тотален тоталитаризъм и изравняване на мозъци, изведнъж в центъра на София цъфва /тоя пост не бих могла да си го прочета на глас/ клуб, където се събират предимно хомосексуални, слушат електронна музика, друсат се примерно и изобщо правят всякакви такива немислими неща. Не че всичко, което се е случвало там, е било достойно за похвала, но все пак е било различно, ново, модерно.. Аз съм била малка в най-силния му период и през ум не ми е минавало да ходя там, но съм слушала ужасно много всякакви истории. Отидох само веднъж, примерно половин година преди да го затворят, на нетипично за мястото транс парти и барманката беше някаква приятелка на един приятел и ни обясняваше какво става през обичайните нощи, което ми се струваше като приказка.. някаква особено извратена приказка. После се пусна слух, че ще строят метро. И почнаха да затварят обектите в подлеза лека полека - фото-студиото си замина май първо, затвориха изходите, пешеходците трябваше да минават отгоре, затвориха солариума, затвориха и Спартакус, но пък отвориха Ялта и фейсконтролката се качи по стълбите на новото си работно място и... повече не се и върна. Но все си мислех, че това все някога ще се промени, ще построят метрото и ще отворят пак старите места, включително и Спартакус. Някакси не си представях, че той никога вече няма да работи. И така минаха няколко години, може би 5-6. Метрото тръгна. В подлеза вече построиха Била, магазин за козметика и почти МакДоналдс, а около стария клуб някакви хора се суетяха и ремонтираха, но не ми беше ясно какво.

До вчера. Когато минавах през подлеза. И какво да видя. "КНИЖАРНИЦА". Книжарница на Софийския университет. Голямата табела се мъдреше там надуто все едно не й беше пръв ден. И ми стана едно такова.. странно. Освен че времето на протестите мина, май мина и времето на Спартакус. Ако през 90-те се ценяха крайните постъпки, наркотиците, свободата до неприлични граници, през 00-те нещата се промениха. Вече всички ходят на йога, пият зелен чай, спряха цигарите, интересуват се от световната политика и строят книжарници. Ох, докато пишех последните две изречения, се сетих за 5 милиарда изключения, които напълно ги опровергават. Но говоря условно.

Всъщност нямам нищо против бедната книжарница. Тя за нищо не е виновна в крайна сметка. СУ има нужда от книжарници и библиотеки, и от умни спокойни хора, които да ги посещават. И се надявам, че това ще е истинска университетска голяма книжарница с приятни продавачи, където да можеш да седнеш да почетеш, да има тиха музика и удобни мебели. Би трябвало да е така.

Просто на човек му става носталгично винаги, когато разбере, че времето на нещо е минало?



четвъртък, 14 януари 2010 г.

Времето на протестите?



Мария Силвестър правеше репортаж на днешния протест срещу промените в Закона за електронните съобщения. Което е сравнително показателно за типа хора, които бяха пред Народното събрание. Както казаха преди малко по бТВ, "десетките протестиращи". Аз минах оттам за 10 минути. И дори плакатите "Ние не искаме ЕС", скинарчетата, редовните анти-всичко хора, "зелените", раздаващи хартиени брошури не ми пречеха и мислех да поостана. Обзе ме колебание в момента, в който си дадох сметка, че песента, която слушаме, не е на запис, а е на живо и я пее Васко Кръпката. Забързах към "Шишман", когато след него излезе представител на някаква неясна политическа партия, който усилено почна да се кара от трибуната и ни накара да извикаме три пъти "България", като и той самият го направи, а микрофонията очевидно не го смущаваше.

Абе с три думи - не се получи.

Чудя се дали заявилите участие се отказаха, след като МВР даде на заден за интерфейса, дали не им пука, дали ги домързя или... просто времето на протестите отмина. Нужно ли е хората изобщо да излизат на улицата, когато могат да протестират в интернет и то качествено? Трябва ли да ходим до жълтите павета, при положение, че вдигаме достатъчно шум и от вкъщи? Или пък просто правителството още не си го е заслужило?

неделя, 10 януари 2010 г.

Sun-bath



A sun-bath - last wish before being squeezed:




петък, 8 януари 2010 г.

Contactless



След като затвориха всички книжарници и копирни центрове в лявото крило на Софийския, остана само една книжарница по средата. Логично там винаги има опашка, продавачките се държат крайно не-вежливо и услугите им стават все по-скъпи. Дотолкова, че десет едностранно напечатани страници с конспектите за пети курс, струват 3 лв. Което прави 30 стотинки на страница, което пък е напълно неадекватно на фона на 8-те стотинки стандартна такса за копиране. Да речеш, че книжарницата е допринесла по някакъв начин за материалите, не - пише си имената на разни професори. След като питам на какво се дължи разликата, шефката тръсва глава и ми казва нещо от рода на има много хора, ако не ти харесва, не ни е до теб. Капитализъм в крайна степен, та чак граничещ с комунизъм.

Излизам възмутено и решавам да прецакам системата и да си отпечатам нещата от сайта, където по принцип би трябвало да качват всичко. Отчаяно търся в ужасния сайт на Юридическия факултет на СУ конспекти/въпросници за два от четирите си изпита този семестър.

След като дори в раздел "Учебен план и въпросник" в Международното частно право не намирам нищо, което поне малко да прилича на това, което търся, решавам, че най-удобно ще бъде да напиша мейл до администрацията, молейки за линк. Защото вече е свършило работното време, а на мейла все някога ще ми отговорят.

Започвам да търся и... о(!) никъде няма публикуван такъв... Не че се учудвам. Ама трябва. В кой век живее администрацията на този университет?

Вече съм споменавала - в раздел администрация има качено само едно единствено нещо и това са "Такси за административно обслужване на студентите". Нищо друго.

Пробвам се да ползвам търсачката, дава "Неизвестна грешка. Отстраняване на неизправности с Windows SharePoint Services" при всички възможни думи и цифри.

Излизам от сайта на факултета и се връщам в сайта-майка на СУ. Там поне има качени телефоните на администрацията. Което е странно, при положение, че единият сайт е специализиран и няма никаква информация, а на общия - има една идея повече. Но имейл адрес и тук няма. Отдолу намирам само този на уеб администратора - webmaster@uni-sofia.bg (въпреки че servant би било далеч по-подходящо). И съответните "мастъри" по факултети, откъдето става ясно, че за нас отговоря човек от администрацията, от когото имам само лоши спомени. Линкът към мейла обаче води към Аутлук, който при мен не работи и няма как да го видя. (Може и да не съм компютърен гений, но обикновено се справям без проблеми)

И, докато се ровя, за да сравня положението в "елитния" ми факултет с това в другите, попадам на страницата на Факултета по математика и информатика. Не, не мислете, че тук има имейл адрес. Под двата телефонни номера, се мъдри следният надпис: ... Когато попиташ някого къде е учил и той отговори - „В Университета”, никой не задава друг въпрос. Защото за българина Университетът с главна буква е СУ „Св. Климент Охридски”...

Сериозно, вярват ли си?

вторник, 5 януари 2010 г.

Севлиево



Публикувам няколко снимки от скорошна разходка из Севлиево. Много сладък град с мили хора и учудващо зациклил в соц-а. Освен в клубно отношение, разбира се.








Има ли луди? Питай DJ ARMANI JEANS!

Горан Брегович 2010




Скоро си броих концертите, на които съм присъствала. Имам предвид истинските големи или поне приятни концерти. И стигнах до 13. А понеже съм фаталист и мразя това число и всичко свързано с него /включително 12 и 14/, се ядосах и се опитах да изсмуча още един, ама въпреки старанието не успях. Дори в бъдещите ми планове скоро не влизаше нов. А аз бързо трябваше да разкарам гадното 13 от себе си.

И така, съвсем неусетно времето мина и дойде Нова година, а съответно и дългото планиране на това какво ще се прави, с кого ще се прави, къде ще се прави, или както казва Уди Алън: бяхме desperate to have fun.

Някъде по време на планирането, се появи и новината на БНТ, че Горан Брегович идва в България за Нова година, директно на площад Батенберг, което отчасти реши проблемът ми. И не само моят. Брегович може и да не е твоят най-любим изпълнител, както и моят, но със сигурност трябва да се види на живо. А шансът това да стане безплатно е рядък, в Лондон примерно билетите са по 85 паунда. Шоуто, което направи между 12 и 2, абсолютно си беше концерт и заслужено застава като номер 14 в личния ми /засега къс/ списък.

Отидохме към 11.30, пропускайки супа-дупа подгряващите Орлин Горанов и Кристина Димитрова. Той вече беше почнал, а площадът беше пълен с хора, всякакви, с вид на метъли, чалгари, хаусъри, басъри, скинари и обикновени чичковци, до един дружелюбни, не прекалено пияни, подскачащи и нехвърлящи пиратки, с което бяха свързани най-големите ми опасения. Застанахме най-отзад и играхме хоро, пихме водка, бира и се опитвахме да не си подпалим взаимно косата с бенгалски огън. Малко след 12 обаче тълпата почна да се разотива, а Горан все още започваше. Хора, защо си тръгнахте толкова рано? Та Ринге Ринге Рая, Едерлези, Месечина и /особено/ Калашников тепърва предстояха? Знам всъщност. За да мина аз най-отпред. Само час след като отидохме, вече държахме предните огради и подскачахме в екстаз нагоре надолу. Няма да ви говоря за умението на Горан да извлече вкуса, звука и ритъма на балканската култура и директно да си я вкара в музиката. Нито ще ви говоря за неговия Оркестър за сватби и погребения /чиито песни за сватби се изчерпаха след 5-ия бис и Горан заяви, че минават на тези за погребения, въпреки че после бързо се отказа/. Българските певици, които го следват по света, също няма смисъл да бъдат коментари. За тези неща пише достатъчно из нета. Думата ми е, че се получи супер хубавият концерт насред центъра на София, въпреки скептицизма на повечето ми приятели от типа: "Т'ва да отидеш на площада начи вече съвсем нямаш избор, дори ваш'те са те отрязали и са отишли на ресторант сами." Дотолкова, че след цялото това подскачане всичко по-късно ми се струваше прекалено спокойно за Нова година.

Така че догодина пак. Ама по-традиционно - Миро, Тони Стораро, Васил Найденов, Дийп Зоун Проуджект и ансамбъл за народни танци. Защото, доколкото може да се съди по мълвата, БГ звездите били супер възмутени как можело толкова пари да се дават на Брегович, а не на родните музиканти, които и без това едвам свързвали двата края. Съжалявам, че трябва да го кажа, но щом едвам свързват двата края и не могат да си намерят друго участие дори за Нова година, освен такова, финансирано с държавни пари, значи им е време да се преквалифицират. То се видя, че не става...


А Горан е на 60 години?