неделя, 28 ноември 2010 г.

танк




"Плати си тоалетната, иначе ш'ти пратим танк!"
Париж, 2010

петък, 26 ноември 2010 г.

Смъртно наказание



Да пишеш импулсивни, неаргументирани мнения по форумите е дразнещо, но разбираемо – тези анонимни хора все някак трябва да си го изкарат на системата. Да го правиш в учебник по конституционно право обаче е недопустимо. Още когато учех за изпита си по Конституционно във втори курс, бях изумена от позицията на проф. д-р Стефан Стойчев относно смъртното наказание. Три години по-късно, докато уча за държавен изпит, пак се натъквам на забравения параграф, задраскан от химикалката ми и ограден с въпросителни:

„Известни са аргументите срещу смъртното наказание. Това са съображения, които се основават на квазихуманизма. Извършителят на жестоко умишлено убийство не се чувства задължен да прояви хуманизъм, но към него обществото трябва да е хуманно. Това е една трудно обяснима идея и е лишена от елементарна логика.”

Срещу отмяната на смъртното наказание има аргументи, да. Някои от тях са убедителни в степен, че да ме накарат да се позамисля преди да ги отхвърля. Интересно обаче как един професор пренебрегва всички аргументи в обратната посока и обявява решението на Народното събрание от 1998 г. за „лишено от елементарна логика”. Как един професор по право, пък било то и Конституционно, пропуска основни принципи на Наказателното право, а именно, че наказанието не е възмездие. И се възмущава от факта, че държавата смее да се държи по различен начин от „извършителя на жестоко умишлено убийство”. И продължава нататък:

„Да, законът няма право на емоции, но има право на справедливост и възмездие в името на най-висшата ценност – живота. Животът на невинната жертва е многократно по-голяма обществена ценност от живота на умишления убиец или на убиеца-рецидивист. Престореният сантиментален хуманизъм по отношение на загубилия чертите на човешкото същество убиец е отрицание и гавра със същинския хуманизъм.”

Думите, които ползва проф. д-р Стойчев, са сякаш специално подбрани, за да предизвикат бурни емоции у читателя: „невинната жертва” „сантиментален хуманизъм”, „загубилия чертите на човешкото същество”, „гавра”. У някой зрител на Биг Брадър може би да. Но бъдещите юристи трябва да бъдат отказани от проява на излишни емоции по отношение на правните въпроси. Смешно е да се опитваш да ги манипулираш на такова ниво. Да не говорим, че в горния параграф има вътрешно противоречие. Животът е обявен за най-висша ценност, а същевременно неговото отнемане с принудителни способи от държавата е ОК. Ами ако жестокият убиец размисли в затвора, ако лежи своята доживотна присъда и се отличи с добро поведение, ако присъдата му бъде заменена с лишаване от свобода за 30 години, ако впоследствие излезе и отиде на море и ако, както си седи, забележи, че дете се дави пред него и го спаси, тогава? Наречете ме идеалист, но не е ли всичко възможно в този объркан живот, който сам, без помощта на юристите създава кривуличещ път от причини и следствия. И защо на нечия съвест /на съдията или на адвоката или на служителите в затворите или на фактическия умъртвител или на лекаря, който установява смъртта/ трябва да тежи необратимото прекъсване на този път. Смешно е някой да бъде така категоричен и да поднася елементарни аргументи за нещо толкова сериозно, каквото е животът. Но накрая стигаме до най-солидният:

„Преобладаващото обществено мнение, включително и на множество юристи е против отмяната на смъртното наказание. Аргументите за отмяната не са убедителни. Всъщност истинската причина за отмяна на смъртното наказание е, че това е едно от условията за интегрирането ни в Европейския съюз, за да се приближим до неговите стандарти в наказателната репресия.”

И докато общественото мнение гледа Биг Брадър и новините на бТВ, ЕС е това, което явно тежи на професора. В изпъстрения с невинни подмятания срещу демокрацията в България учебник, ясно си личат политически пристрастия. Европа е поискала от нас да махнем смъртното наказание и понеже всички други аргументи срещу него, видиш ли, са крайно неубедителни, излиза, че единствената причина е ЕС. Обиждате България, проф. Стойчев. Аз пък не мисля, че тя е толкова лоша и е продала душата си на Запада за едното членство.

Не бих се задълбала толкова в тази тема, която за мен отдавна е изчерпана. Смъртното наказание не се прилага у нас повече от 20 години. Но сега говоря за учебника си. А авторите на учебниците трябва да ти дават факти, да те учат да мислиш и да изразяват мнение едва след като са разгледали всички мотиви „за” и „против” него.

Едуард Нортън



Вероятно съм последният човек, на когото до преди 2 седмици името Едуард Нортън нищо не му говореше. На So Independent Movie Festival го гледах в Leaves of Grass и бях ужасно впечатлена. После 25th hour. А тази Де Ниро-уона-би сцена е безумно силна. И така.



Yeah, fuck you, too. Fuck *me*? Fuck *you*, Fuck you and this whole city and everyone in it. Fuck the panhandlers, grubbing for money, and smiling at me behind my back.

Fuck the squeegee men dirtying up the clean windshield of my car - get a fucking job!

Fuck the Sikhs and the Pakistanis bombing down the avenues in decrepit cabs, curry steaming out their pores stinking up my day. Terrorists in fucking training. SLOW THE FUCK DOWN!

Fuck the Chelsea boys with their waxed chests and pumped-up biceps. Going down on each other in my parks and on my piers, jingling their dicks on my Channel 35.

Fuck the Korean grocers with their pyramids of overpriced fruit and their tulips and roses wrapped in plastic. Ten years in the country, still no speaking English?

Fuck the Russians in Brighton Beach. Mobster thugs sitting in cafés, sipping tea in little glasses, sugar cubes between their teeth. Wheelin' and dealin' and schemin'. Go back where you fucking came from!

Fuck the black-hatted Chassidim, strolling up and down 47th street in their dirty gabardine with their dandruff. Selling South African apartheid diamonds!

Fuck the Wall Street brokers. Self-styled masters of the universe. Michael Douglas, Gordon Gekko wannabe mother fuckers, figuring out new ways to rob hard working people blind. Send those Enron assholes to jail for FUCKING LIFE! You think Bush and Cheney didn't know about that shit? Give me a fucking break! Tyco! Worldcom!

Fuck the Puerto Ricans. Twenty to a car, swelling up the welfare rolls, worst fuckin' parade in the city. And don't even get me started on the Dom-in-i-cans, 'cause they make the Puerto Ricans look good.

Fuck the Bensonhurst Italians with their pomaded hair, their nylon warm-up suits, their St. Anthony medallions, swinging their Jason Giambi Louisville Slugger baseball bats, trying to audition for "The Sopranos."

Fuck the Upper East Side wives with their Hermès scarves and their fifty-dollar Balducci artichokes. Overfed faces getting pulled and lifted and stretched, all taut and shiny. You're not fooling anybody, sweetheart!

Fuck the uptown brothers. They never pass the ball, they don't want to play defense, they take five steps on every lay-up to the hoop. And then they want to turn around and blame everything on the white man. Slavery ended one hundred and thirty seven years ago. Move the fuck on!

Fuck the corrupt cops with their anus-violating plungers and their 41 shots, standing behind a blue wall of silence. You betray our trust!

Fuck the priests who put their hands down some innocent child's pants. Fuck the church that protects them, delivering us into evil. And while you're at it, fuck J.C.! He got off easy! A day on the cross, a weekend in hell, and all the hallelujahs of the legioned angels for eternity! Try seven years in fuckin' Otisville, J.!

Fuck Osama Bin Laden, al-Qaeda, and backward-ass cave-dwelling fundamentalist assholes everywhere. On the names of innocent thousands murdered, I pray you spend the rest of eternity with your seventy-two whores roasting in a jet-fuel fire in hell. You towel-headed camel jockeys can kiss my royal Irish ass!

Fuck Jacob Elinsky. Whining malcontent. Fuck Francis Xavier Slaughtery my best friend, judging me while he stares at my girlfriend's ass. Fuck Naturelle Riviera, I gave her my trust and she stabbed me in the back, sold me up the river, fucking bitch. Fuck my father with his endless grief, standing behind that bar sipping on club sodas, selling whisky to firemen, and cheering the Bronx Bombers.

Fuck this whole city and everyone in it. From the row-houses of Astoria to the penthouses on Park Avenue, from the projects in the Bronx to the lofts in Soho. From the tenements in Alphabet City to the brownstones in Park Slope to the split-levels in Staten Island. Let an earthquake crumble it, let the fires rage, let it burn to fucking ash and then let the waters rise and submerge this whole rat-infested place.

The September issue





Гледайте документалния филм за Анна Уинтър, дори да не се интересувате от мода. Анна ми е любим образ от много време, а Мерил Стрийп го затвърди в Дяволът носи Прада. Освен това саундтракът почва с "Destroy everything you touch" на Лейдитрон и щях да се пръсна от гордост:) Ето друга песен:

понеделник, 15 ноември 2010 г.

Бойко сутрин тази сутрин



(гледа право в камерата, накланя глава наляво, почти се чува изщракване на врат) "Ми да се самозакрият бе, мен ми омръзна вече..." Бойко Борисов по повод исканията на БАН за повече държавни субсидии. "Все едно ако им дадем 25 милиона, всичко ше цъфне и ше станат най-умните на света". Не че и аз не мисля, че в БАН е пълно със соц пиявици. Ама пък този начин на изразяване. Представям си да съм някой сериозен възпитан и тих учен и да се натъкна на Борисов лице в лице. Страшничко...

понеделник, 8 ноември 2010 г.

Breaking news



Сони пуснаха преди 4 часа новата песен на "Майкъл Джексън", която идва да промотира албум с неиздавани досега песни, който ще излезе на 14-ти декември.

Всичко би било идеално, ако хм... Майкъл участваше в тази песен. Защото освен "Breaking news" в самия край на песента и няколко семплирани изхълцвания... всичко друго е изпято от някого с глас, подобен на този на Джъстин Тимбърлейк, Дарън Хейс и да, евентуално Майкъл Джексън. Този някой може да е и компютърна програма, не ми пука, но с около 98% сигурност смятам, че това не е гласът на MJ.



Не съм само аз на това мнение и ми е интересно какво следва. Би трябвало щом с просто ухо се усеща фалшификацията, то една експертиза да го докаже несъмнено. А тук не става въпрос за Ара аудио и певица Демициляна, а за огромна компания и изпълнител, лесно разпознаваем в целия свят. Смешно е Сони да се самопре..ват така. Дори абсурдно. Абе за какво изобщо говорим???

Откакто пуснаха тази песен почнаха да изтичат снипети с други неиздавани песни на Майкъл за доказателство. Като например това тук. От Сони обаче ги трият веднага.

четвъртък, 4 ноември 2010 г.

Евала, рОбот!




Тъпо е да пускам информация от други блогове, обаче този робот със сърце почти ме просълзи. Както и коментарите отдолу: "Евала, рОбот!" и "Един ден мъжа ми казва „Виждаш ли робота със сърце?“, той просто се беше появил и наистина има очи и сърце (в което пише LOve);))".

Все едно е истински този робот.

:)

Желязо



Един приятел преди много години спомена, че по пътя между Троян и Априлци бил видял Най-Гениалния Слоган На Света. Намирал се върху билборд, рекламирал бетонена компания и гласял: Нашият бетон е бетон.

И днес отнякъде тази реплика се завърна в главата ми. И си помислих, че Ивайло не е бил прав. Още По-Гениалният от Най-Гениалния Слоган На Света би бил: Нашият бетон е желязо!

неделя, 31 октомври 2010 г.

шеф на КАТ в Каката




искам да съм шеф на КАТ в Каката и да си имам моя си снимка в униформа на бюрото, зад което си стоя аз с униформа... на бюрото...

(Лейтенант Самюъл П. С. Коли (р. 1955) е шеф на КАТ в Каката. Той няма полицейска кола и средства за комуникация. При инцидент лейтенантът взима такси до местопроизшествието за сметка на подалия сигнала. Месечна заплата: 900 либерийски долара ($16))

събота, 30 октомври 2010 г.

Държавен ГПН 2010



(Този пост е за студенти по право, за другите би бил скучен)

По примера на Карфичка, чиято информация ми беше доста полезна, ще разкажа и аз за държавния изпит по Гражданскоправни науки 2010. Моят план беше да стартирам с ученето в началото на септември, но се сблъсках със собствения си мързел, няколко обиколки из Рила и Пирин, различни неотложни срещи за по бира и в крайна сметка наистина сериозно започнах около 20 септември, което прави около 5 седмици учене. В тези пет седмици дисциплината беше обаче желязна - ставане в 6, учене до 1, после обяд, 1 час следобеден сън, 1 час доктор хаус и после докато мога да гледам. И така. Не бях приятна картинка.

В началото на септември най-потискащият фактор беше, че не знаех как точно се учи за държавен, защото в крайна сметка никой не ти обяснява, няма упражнения, няма срещи с колеги, няма най-елементарни указания. Първият въпрос го четох може би около седмица - от Мария Павлова, от учебника по МЧП, от няколко вида лекции, от закона. Бих препоръчала първите 2 въпроса да се четат накрая, защото така или иначе носят информация от целия конспект и ако човек тръгне да се задълбочава, ще се отчая още в началото. Пишех си малки таблици, от които впоследствие преговарях. Установих, че информацията, която запомням, е не повече от най-важното и в един момент се отказах от учебниците и минах изцяло на общите лекции, които са разпространени навсякъде, а най-накрая почти само на закона. Без да преувеличавам, ЗЗД трябва да се знае почти наизуст, огромна част от първата част на конспекта е гражданско право. А първият въпрос, по който човек говори, е изключителен фактор за оценката на изпита. Всички изпитващи са компетентни и много от допълнителните въпроси на устния са свързани с норми от ЗЗД /и ГПК също/.

Но подготовката е нещо съвсем индивидуално. Така че продължаваме с фактите. Писменият изпит беше на 23 октомври, събота. Аз първо бях решила, че ще имам 10 дни преговор, свалих ги бързо до 5, 4. Накрая ми останаха само два, в които преговорих само семейно, вещно и трудово, защото ги смятах за най-важни за казуса. Да не говорим, че и в нощта преди изпита изтече информация, че ще се падне или търговско, или трудово. Търговското ми се стори абсурдно дълго за преговор, така че попрочетох малко за трудовото и легнах да спя. Имахме среща в 6.30, въпреки че изпитът започваше в 8. Оказа се, че 272 е затворена. Били я отворили, част от колегите си запазили места и после я затворили. Значи някой е отишъл там в 6, дори по-рано... В крайна сметка отвориха, седнахме заедно няколко човека. Но имаше и хора, които изпратиха в 292, условните, тези, които са се прехвърлили от други специалности и от задочното. Средкова привика един студент да избере между два плика. Не знам точно какво стана, но се оказа трудовоправен, с малко граждански процес и семейно. Можете да го видите тук. В другия плик беше търговски казус, не чух точно, но ставаше въпрос за апортни вноски.

Следват 4 часа решаване. Които се оказаха почти недостатъчни, въпреки че звучат страшно много. Имаше 10 въпроса, на които да отговорим. После много бързо се прибрах вкъщи. Продължих да преговарям в някакви страшни мъки с главоболие и несигурност. В крайна сметка за пръв път ми се случваше да уча за изпит, на който не е ясно нито кога, нито дали ще мога да се явя. Все пак се получи максимално добре. Към 4.20 ч. в понеделник резултатите излязоха, сайтът не се срина. Почти всички бяхме минали. И общо взето ни бяха разпределили по номера. Аз съм от последните номера и бях на устен третия ден. Информацията на сайта изглеждаше горе долу така:

ГРАЖДАНСКОПРАВНИ НАУКИ

№ по Име , презиме, фамилия Фак.№ писмен дата за явявяне

1 Тома Николов Харизанов 6968 да 26.10.2010г.
2 Тодор Стоилов Дончев 6976 да 26.10.2010г.
3 Александър Илиев Василев 7099 да 26.10.2010г.

Така се оказа, че имам време да преговоря всичко. В крайна сметка на 28-ми отидох на изпита като бях минала по два пъти особената част и процеса и три пъти първата част /третия път - между 5.30 и 7.30 ч. на 28-ми/.

Имаше 6 комисии с шефове - проф. Средкова, проф. Калайджиев, проф. Стамболиев, проф. Марков, проф. Герджиков и проф. Вл. Петров, чиято комисия обаче е по-коректно да бъде с шеф проф. Русчев, защото така или иначе той определяше правилата там. Не знам какво щеше да стане, ако се бях паднала в първите две, но чисто психологически нямаше да ми повлияе добре. Калайджиев изпитва в комбина с Ани Станева и късаха хора, които бяха учили не по-малко от мен, чух само за една шестица при тях, а най-големите отличници имаха четворки и петици, което според мен е показателно, че нещо не е наред при тях. Или всички лоши студенти се падат в тази комисия, или критериите на двамата се разминават с тези на останалите. Което е гадно, защото в крайна сметка оценките на държавен трябва да имат еднаква тежест и са важни. Като виц за законите на Мърфи ми се струва историята на един колега, на когото му се пада въпросът за изпълнителни способи и Калайджиев му казва да говори направо за изпълнение върху акции и дружествени дялове, а на въпроса за непозволено увреждане му казва, че се интересува само от последната част - отговорността на държавата и общините. За комсиията на Средкова се чуваха спорни отзиви, а и Конов, който принципно е готин преподавател, пишел доста ниски оценки. Така че като излязоха комисиите в 8 без 15 на 28-ми исках всичко друго, само не тези две комисии. И се оказах късметлия. Паднах се при Стамболиев. Влязох веднага, той беше забавен, през цялото време ни говореше всякакви странични неща, абсолютно се успокоих и забравих, че предишния ден бях с температура и гадене от притеснение.

Та така. Моят ред дойде може би час и половина след като влязох. Изпитът беше в кабинет, но беше удобно и имах време да си подредя въпросите в главата и да преценя как да избегна подводните камъни. Истината е, че просто не трябва да млъкваш. Да говориш простичко и все неща, в които си сигурен. Защото при най-малката несигурност, потъваш в куп допълнителни въпроси, които могат да понижат много оценката. На мен ми се падна особени случаи на недействителност, основания за възникване на трудови правоотношения и международен граждански процес. След като свърших с последния въпрос, ме питаха за основанията по 303 от ГПК, за да видят как съм с нашия процес. Аз се сетих за 5. Те ми казаха, че трябват 6 за шестица. И така след около 2 минути мислене се сетих за последното - две решения между същите страни за същия предмет. Което директно материализира шестицата в книжката ми. Още не мога да повярвам, че успях да си взема този ужасен изпит, камо ли с такава оценка, защото никога не съм била от най-прилежните студенти. Но стана, с доста учене, много късмет и самообладание в последния момент и сега, като гледам назад, виждам, че не е било нужно да се притеснявам чак толкова много. Всъщност изпитът е дори по-лесен от гадните семестриални. Обемът му наистина е огромен, но пък на изпитващите им е ясно и отношението е много по-добро от обичайното. Айде успех на всички:)

неделя, 24 октомври 2010 г.

Момиче за работа



Once upon a time in Pleven

вторник, 12 октомври 2010 г.

Планината в рамка




БТС може да е соц организация, обаче е остатък от онзи готиния соц, в който разни вълшебства са почти безплатни. И предлага неща, за които обичайният турист не е и помислял и няма как да постигне сам. А някои от хората, които работят там, са достойни за филм. Докато четох тази статия в "Дневник", се замислих дали е позволено на журналистите да говорят за състоянието на хижите, както говорят за състоянието на болниците или университетите и да ги сравняват с тези във Франция и Австрия. Защото високо в планината отиват хора по собствено желание, стискат зъби, въпреки липсата на лукса, с който са свикнали в града и компенсират с чист въздух, гледка и спокойствие, а това хич не е малко. Уважавам и хората, които не го правят, заради лошите условия. Това е техен избор. Уважавам и хората, които отиват някъде наблизо за еднодневна разходка. Но тези, които тръгват за дълго, няма за какво да се оплакват. Те са си го избрали. И така е много по-интересно. В крайна сметка защо да гледаме планината през рамка от алуминиева дограма?

Не ме разбирайте погрешно, и аз съм гнуслива и бях ужасена, когато си легнах за пръв път в хижа. Обаче това лято имах възможност да осъзная, че всичко, което е нужно на един човек, за да заспи, е да бъде наистина изморен и да има покрив над главата, в случай, че завали. Нищо повече. Ако е топло и светло, добре, но не е задължително. Ако искаш да спиш в планината, си носи повече дрехи, дебел спален чувал и малко ракия. В статията се дава за пример хижа "Добрила", наистина е хубава, но - запознайте се с хижаря. Това е човек, който е способен да те остави да спиш навън в буря, ако не си предплатил. Няма нищо общо с Чочо и Румен от Тъжа. Или пък с непопулярната хижичка "Стражата" с Най-Добрия Хижар на Всички Времена. Защото в това е чарът на българската планина - може да е мизерно, но е диво, красиво и достъпно за всички. Когато се вкарат, макар и мънички инвеститорски интереси, разрухата идва бързо, заедно с мутрите. А и трябва да има някакви препятствия, за да се чувстваш по-удовлетворен после. Това е все едно /пак давам за пример "Плажът"/ онази сцена, където Леонардо и другите двама французи се оказват на една скала и пътят е само един - да скочат от високо в морето и да преплуват до "Плажът". Та, както и да е, мацката излиза най-смела, засилва се и полита в пропастта, а малко по-късно тримата са в нещо, подобно на рай и са щастливи. И, представете си сега как "Дневник" пише статия за ужасната инфраструктура до "Плажът" и в каква държава, по дяволите, живеем/живеят.

Така че хижата е ОК, ако няма опасност да падне върху теб. Стига хипстърски лигни.

четвъртък, 7 октомври 2010 г.

Ликвидация



"Който е за ликвидация да влиза!", каза секретарката, гледайки изпитателно бледите лица на студентите, наредили се пред отдел "Студенти" на Юридическия факултет.

вторник, 5 октомври 2010 г.

България на 3 морета и 1 океан



Дилма Русев, на половина българка, е почти сигурният нов президент на Бразилия - една от най-големите държави и най-бързо растящите икономики в света. Вече на българките им се налага да ходят до другия край на света, за да стават президенти. А тук само истински мъже си избираме..:)

Или, както обича да казва Никола Иванов Саранов - България на три морета и един океан (евентуално).

ейтбитбар





Ако вървиш по Раковска надолу, пресечеш Дондуков и продължиш още надолу, минеш Пожарната и продължиш още надолу... и още малко и видиш вляво някакви светлини от денонощен супермаркет в пресечката с Кирил и Методи малко преди онази голяма улица на 213, трябва да се поогледаш за входа срещу този супермаркет. Стара соц сграда и съвсем обикновен вход, чиято врата се отваря. После само надолу по стълбите и стигаш най-новото барче в София. Казва се 8-Бит бар и макар че е малко по-далеч от центъра, си заслужава. Правят се разни олдскуул партита като например това. Иначе се набляга на модерния напоследък и непускан почти никъде дъбстеп. Съответно чест гост е Балкански /който всъщност бил Кух и е супер сладък/ и пуска разни готини сетове, в които ремиксира Колдплей примерно. И така. Новото място за зимата. И без това дойде вече.

Modjo - Lady





Когато днес пуснаха тази песен по виейчуан или емтиви, или нещо подобно, изтичах до телевизора, препъвайки се в килима и оттам хлъзгайки се по паркета почти с риск за живота. Не исках да изпускам онзи момент, в който оставят смачканите банкноти, събуждането на тримата в леглото и като цяло онази усмивка върху лицето на момичето. Песента по някакъв странен начин сложи началото на съвсем нов период от живота ми, нещо средно между детство и възрастност и ме обвърза с най-любимите ми хора и моменти. Днес проверих от любопитство колко години са минали оттогава. И излязоха 10. И си помислих - дали този преходен период скоро няма да свърши и разни други работи..

събота, 2 октомври 2010 г.

ЕГН срещу ГОЛФ 6



От 9999. Mtel Vi predstavia: Unikalna oferta ot SMS za Milioni! BEZPLATEN SMS s Vasheto EGN na nomer 9999 i moje da spechelite strahoten, cherven GOLF 6 oshte dnes!

Това съобщение получавам аз днес и най-прилежно почвам да си пиша ЕГН-то в първите 3 секунди. После се замислям. Мтел никога не пускат игри с безплатни съобщения. За какво по дяволите им е моето ЕГН, което си е под защита на личните данни?

сряда, 29 септември 2010 г.

Щайга-Туризъм



Историята с Карадере се задълбочава, естествено. Къмпингарите ще отвръщат на удара утре в 9 пред бившия Партиен дом, като протестът се комбинира и с искания за защита на Пирин. С около 2 години закъснение в събитието във фейсбук е публикуван материал за необитаемия плаж. Стилистиката е епична и дори у мен се зароди ненавист към тази гадна сбирщина млади нехранимайковци, дупчещи се със спринцовки по цял ден, хвърлящи боклуците си по пясъка, купуващи си само цигари и алкохол и разрушаващи околната среда с колите си. „Това ли са природозащитниците? Дошли с джипове на плажа“??? Избрани моменти:

"на тумби палаткаджиите започват да прииждат"
"Никой в Бяла няма полза от такъв вид туризъм"
"световноизвестният архитект... проектира екологичен комплекс... разбуни духовете на битниците"
"Сърдят се, защото... няма да могат да си изхвърлят боклука на пясъка"
"от 20 дни си живее като Тарзан сред гората"
"На Джулай морнинг тук беше някаква гадна сбирщина"
"Хиляди битници от цяла България дошли да куфеят до изгрева"

Първо статията е писана с неподправена омраза, каквато може да изпитва човек, на когото някой му пречи на ебаси бизнеса. Но и омраза, която често хората изпитват към всичко различно. Защото какво лошо има да отидеш на море, без да харчиш много пари? Да отидеш на море с щайга зеленчуци и консерви?

Второ всичките тези прилагателни целят да изградят представа за нещо ей такова. Което не е изключено и на Карадере. Но там има всякакви хора, точно както на всеки друг плаж. А сред хората, които срещнах, имаше и богаташки синове, и отличници, и артисти. Всякакви. И повечето си събираха боклука страшно съвестно.

И трето защо по дяволите Бяла трябва да печели от Карадере? Защо този див плаж, разположен доста далеч от града, трябва да е пълен само с някакви хора, готови да харчат хиляди левове за благосъстоянието на местните? Бяла си има плаж, има си чалга уличката, гадните сувенирчета, вероятно и туристи има...

А иначе наркоманите в Слънчев бряг ги прескачаш по тротоара, само дето са изпили и един Джак преди това за утеха на местното население.

понеделник, 27 септември 2010 г.

Карадере Ризорт *****




Scene
Originally uploaded by Gaius Iulius C.za..



На Карадере му готвят цяло курортно селище 55 дка. Догодина, като отидем, сигурно пътят вече ще е хубав, а на плажа ще е забранено плажуването, ако не плащаш 50 лв за шезлонг и 45 лв. за чадър, ще има мутри и няколко мега яки бара, на които ще се събира цялата Билкова, ще стане новата Смокиня. И то при положение, че Смокиня си има/ше Пясъчната лилия, горкото Карадере е направо загубено.

Не ме разбирайте погрешно, това не е най-любимият ми плаж. Дори на мен ми идва в повече изолацията, липсата на покритие и вода и нааканата пътечка в гората. Но българското море си има правото и на такива плажове.

От друга страна натискът трябва да е огромен. На хората вече им писна от глупости. Протест. Иначе накрая едрите инвеститори ще стигнат да кръчмата на бай Драго в Тюленово и ще трябва да ходя на море в Гърция.

четвъртък, 23 септември 2010 г.

Ком-Емине





Ако имате 16 свободни дни през лятото и обичате да ходите... да ходите по цял ден... ако обичате да се скапвате от ходене... да куцате от ходене... и всичко останало.

Ходещото село

Днес е най-гадният ден в живота ми, заявява Стаси с категоричен тон на 26 юли. От половин час чака Бусчето на Беклемето - средата на една пустош без никакъв навес, а дъждът вали върху него.

Всъщност дъждът днес не е спирал да вали. Стаси е станал в 5 и е тръгнал заедно с другите в 6 от хижа „Ехо”. Влагата в гъстата мъгла постепенно е прерасла в дъжд, дъждът - в буря, бурята – в град, градът – в дъжд, дъждът – в досадни капки, досадните капки – в буря и накрая в цялата работа се е установил един равномерен гнусен ритъм, без изглед да престане някога. Стаси е минал през хижа „Козя стена” за закуска. Там изял една супа от гъби. Свалил мокрите си чорапи, разгледал съсредоточено клатушкащите се нокти и си сложил сухи чорапи. Обул си мокрите обувки. После всички тръгнали отново, без да виждат красивите гледки наоколо, всъщност без да виждат нищо, освен човека пред тях - разходка като в кофичка кисело мляко. А едва 10 минути били нужни на дъжда отгоре и локвите отдолу, за да престанат чорапите на Стаси да бъдат сухи.

Времето е единствената тема за разговор на чакащите Бусчето. Докато не става ясно, че То няма да дойде. Заради тъпия дъжд при разтоварването всички раници биха се намокрили. Така лишен от мечтите за нови сухи чорапи, Стаси ще трябва да потегли и ходи още 4 часа, извън предишните 4, докато дъждът на 26 юли спре. Ще обядва яйца на очи в хижа „Дерменка”, пошляпвайки в мокрите си обувки. Ще обяснява как на другия ден смърт от остра форма на кашлица му е в кърпа вързана, докато не изнерви възрастните наоколо. И после ще продължи към хижа „Добрила”. Ще стигне там след има-няма 12 часа ходене. И когато влезе в хижата, слънцето срамежливо ще се покаже зад облака и ще грейне с цялата си следдъждовна прелест. После ще дари зрителите си с необичайно червен залез, разлят по цялото небе, докато те перат чорапи, чакат ред за банята и лепят мехурите по краката си.

Стаси и другите зрители не са в планината по някакво задължение, ставането в 5, огромните дневни преходи и ходенето на всяка цена, независимо от атмосферните условия, са абсолютно доброволни. Те са комеминейци. Така се наричат хората, които минават пеша България по билото на Стара планина от връх Ком до нос Емине. Стаси е на 15 от Немската в София и е най-малкият участник тази година. Най-възрастна е Йорданка Шаламанова, на 71 години от Благоевград. Походът е едно движещо се село от петдесетима, където всичко е общо, възрастта няма значение, а йерархията е желязна.

Най-отпред ходи Начо, водачът на групата. Той е на 69 години и е минавал по този път над 60 пъти, но ги броят приятелите му - той не обича да говори за това. Тази година минава за втори път, първият е проверявал пътеките и изворите, за да подсигури групата. Дори е имало години, когато след като доведе групата до Емине, се връща обратно сам до селото си - някъде под Ботев. Но и за това не обича да говори. Всъщност Начо по принцип не обича да говори много. Редките случаи, когато взима думата, са, за да обясни на групата къде се намира, как се наричат върховете наоколо, да посочи откъде са тръгнали сутринта и къде ще стигнат вечерта. Той никога не изгубва пътя, дори в най-гъстата мъгла, дори когато няма маркировка. Прилича на индийски гуру с тъмната си кожа и гъстата бяла брада, стъпва леко все едно ходи по облачета, а често се движи съвсем бос, за да не изхабява подметките на туристическите си обувки.

След него върви Делка, организаторът, която се грижи за всичко – записване, такси, застраховки, маршрут, почивки, дори високата температура на участниците, обедното меню, часа за ставане, а често и за лягане. Тя е строга, но справедлива. И всеки, който не признава авторитета й, е просто глупак. Високо в планината демокрацията е изключена като форма на управление. Делка е връзката и с Васко от Пазарджик, който шофира Бусчето. То е особено важно, защото в него се намира втората раница на участника (с чисти дрехи и сухи чорапи), палатката, динята, евентуално бутилката мастика - въобще всичко, за което човек мечтае през деня, но е прекалено тежко за дневните преходи. В началото Бусчето идва през ден, защото първата половина от похода минава през по-недостъпни места, а след хижа „Тъжа” всяка вечер е с групата. Васко обикновено e кисел и винаги намира за какво да ти се скара, но това е само, защото съзнава важната си роля. Ако „Ком-Емине” беше „Плажът”, той щеше да е Леонардо Ди Каприо, който зарежда групата с храна и най-необходимото от цивилизования свят. Той е връзката с магазина в селата под билото и човекът, който създава хаос с появяването си в него. Васко вади тефтера, в който записва поръчките на комеминейците вече 10 години, и започва едно безкрайно изброяване: 200 гр. сирене, 3 домата, 2 краставици, буркан лютеница, един пастет... Всичко се пакетира в плик с името на участника и сумата, която дължи. Васко приема само поръчки с имена, които познава. Нищо необичайно, никакви излишни глезотии не влизат в тефтера, за да не се усложняват нещата.

Последен върви Илия, спасителят на групата. Дълги години е помагал на лекарката на похода и вече самият той е почти лекар. Грижи се предимно за стъпалата на участниците, които страдат най-много от голямото ходене. Методите на лечение са примитивни, но успешни. Когато някой изостане толкова, че стигне Илийката, той изсвирва на Делка, групата спира и човекът минава най-отпред. Движещото се село се ръководи от хуманни принципи. Най-бавният – било заради възраст, било заради рана или настинка, е най-отпред, той определя темпото. И Делка е непреклонна – никой не минава пред него. Така става възможно всички да изминат Пътя.

Между Делка и Илийката са всички останали. Младите се движат по-назад и слушат музика от мощна колона, закачена на раницата на един от участниците. Наоколо дори се танцува, въпреки че изкачването понякога е много гадно. В тази групичка, създадена в голямата група, хората са на възраст между 15 и 35, но се разбират чудесно. И тези кални, мърляви лица наоколо, чиито усти ръфат направо салама и ядат течния шоколад с пръсти не принадлежат на някакви клошари, а напротив. Трудно е за вярване, но тук учениците са от немската, студентите учат медицина, икономика, право, математика у нас и в чужбина, групата си има дори докорант от Харвард. В тази затворена общност всички се приемат взаимно и бързо се превръщат в приятели стига да се държат що годе адекватно. Място за интриги и клюки няма, защото всички са заедно постоянно, дори вечер, когато като кебапчета се нареждат един до друг на поляната в спалните чували.

Промените у комеминееца са гарантирани и то не само външните. Освен че почернява нелепо на раница, сандали и лейкопласт, човек пораства, става по-отговорен. И се научава да оценява някакви неща, които досега са му били абсолютна даденост. Като например топлата баня или дори просто наличието на баня или пластмасовата купа, в която да се нареже салата, или малко сол от услужлив хижар или вода, в която няма кал от реката или музиката в края на деня, каквато и да било музика...

Вие сте луди, просто не сте в ред, по-добре се откажете, докато е време, е казала Делка полу на майтап, полу насериозно при официалното запознаване на хижа „Ком”. Според нея всичките 600 км. не се минават от трезви хора. Но тези куцукащи вечер около хижите туристи са същите, които танцуват по баирите на другия ден. Сблъсъкът между болка и движение е почти толкова силен колкото между етикетите луд и трезвен. Тук хората може да не са в ред, но със сигурност са щастливи през тези 16 дни. И когато към 10 вечерта на 26 юли питаме Стаси дали онова за най-гадния ден е сериозно, той вече е забравил въобще за какво става въпрос и дори не ни удостоява с отговор.

сряда, 22 септември 2010 г.

вторник, 21 септември 2010 г.

Отказване на цигари



Точно три седмици са нужни на човек, за да престане мозъкът му да функционира като такъв на пушач.

И преди са ми го казвали разни лекари, но не им вярвах естествено. И въпреки че знам колко много един пушач мрази да бъде поучаван, искам да го потвърдя от собствен опит тук. Защото днес е специален ден - 74 дни без нито дръпка. Като говорим за човек, който пуши от 11 клас в постоянен, но доста пасивен опит да спре. Така че 74 дни дават самочувствие за един блог пост.

Спрях да си купувам цигари на 25 май и до 10 юли пушех само като съм нервна, след изпит, на парти, но по съвсем малко в сравнение с преди. Мислех, че съм ги отказала, като ги бях смъкнала до 8-9 цигари на седмица. Но желанието да запаля, когато съм седнала на маса с други пушачи, беше просто влудяващо. И след половинчасово чупене на пръсти, казвах примерно: ‘Оф, Марче, дай ми една цигарка, че не издържам’. И Марчето даваше с онова зле прикрито задоволство на пушач, който вижда, че другите се справят с пороците не по-малко зле от него.

После, благодарение на сестра ми, която се вбеси като разбра, че паля отвреме навреме, реших да пробвам да не пуша изобщо. Най-голямата криза беше на една сватба, точно една седмица по-късно. Тогава пък Яна ми каза, че съм супер тъпа и ме спря. Два дни по-късно отидох за две седмици в планината и така, в друга среда, заобиколена от непушачи, ми стана по-лесно, а кризите отслабнаха. Скоро почнаха и сънищата, че пуша, които пак според лекарите, са добър знак.

Знам колко е трудно да ти прищрака мозъка - от Огромната пулсираща единствена мисъл в главата на отказалия се:

1) аз не съм цял без цигара в ръката; пушейки мисля по-ясно; пушейки се успокоявам; пушейки съм по-уверен; по-секси; по-щастлив; дали ще умра на 80 или на 85 все в гъз; веднъж се живее; пушейки, ходейки, слушайки музика..;

Но всъщност пътят до другата малка срамежлива мисъл, която постоянно се оказва смазана от Огромната...:

2) всяка поредна цигара, която ми влиза в устата, всъщност не ме прави по-различен от това, което съм /примерно разсеян неуверен нещастен невротичен страстоубиец/. А е просто една поредна цигара, която не искам да пуша; тялото ми не иска да я пуши; мозъкът ми не може да я понася; гаджето ми се отвращава като ми помирише десния показалец; аз се задъхвам като ходя в Борисовата; давам си парите за тая тъпа цигара; в работата ме гледат все едно съм втора ръка човек; гади ми се от нея...;

...продължава точно три седмици. Толкова е нужно на малката да порасне достатъчно, за да бие един къс прав в лицето на голямата и да я размаже на парчета. На нея й е нужно само време /без дъвки, без лепенки, без книги, без снимки на умиращи хора, без сигнални надписи, без хапчета, без игли, без хипноза/. Просто три седмици обмисляне и обучение на показалеца и средния пръст как да живеят заедно в хармония без нещо, което да ги разделя.

Не знам дали цял живот ще си остана непушач, но знам, че в момента не ми се пуши толкова много, че да запаля. И знам, че, докато ги отказвах пушейки, ми беше много по-трудно.

неделя, 19 септември 2010 г.

Вихрен






Стартирахме изкачването в 10 ч. от хижа "Вихрен", след като спахме една нощ в Банско. Пътят от Банско до хижата е доста добре поддържан за толкова високопланински път и не би трябвало да се притеснявате за колата си дори да е нова и хубава. Не мисля, че е невъзможно човек да се качи и пеш по него /май има и маркирана пътека, но трябва да се пита в Банско/. Освен това движението е засилено и стопът със сигурност върви. За хората, които са карали ски там, това е пътят към пистата с една отбивка вдясно, на която обаче не съм сигурна дали има табела. Но би трябвало. Пътят е около половин час с кола, дори по-малко. Преди хижата, минахме през Байкушевата мура - най-старото иглолистно дърво в държавата и едно от най-старите дървета в света. Тя е на около 15 минути пеша преди хижата, вдясно от пътя.

Колата се паркира преди хижата, защото паркингът горе е малък. Иначе самата хижа изглежда занемареничка, но пък е голяма. А от краткия разговор, който проведохме с хижаря, излиза, че той е доста готин, а това е най-важното.

Следва ходенето. Не е дълго, около 3 часа, но пък маршрутът е доста каменист, особено в последната част, а наклонът е голям. Добре маркирано е и човек много трудно би се объркал. По пътя срещнахме адски много хора, почти половината - чужденци, дори някакъв into-the-wild англичанин /на снимката/, тръгнал с колело от Виена посока Индия. Аз бях по кецове и не съм имала проблеми, но туристическите обувки може би са по-добър вариант за тази част на планината. Горе е адски красиво и абсолютно оправдава последната част от маршрута, която е около половин час по почти несъществуваща пътечка по хлъзгави камъни, без никаква растителност. Времето беше хубаво и горе дори нямаше вятър. Но по пътя яке, спиращо вятъра, си трябва.

Слязохме от другата страна. Това е и пътят за Кончето, където обаче не отидохме. От тази страна е дори по-стръмно и определено по-хлъзгаво. Като камъните свършат, има две възможности - да се продължи напред и нагоре към следващия връх /посока Кончето и хижа Яворов/ или надясно - към Казаните. Ние избрахме втората, като държахме пътя за хижа "Вихрен".

Преглед на печата



Проект за ислямски културен център до мястото, където се намираше Световният търговски център; Свещеници горят Корана; Меркел: Свиквайте с джамиите; Скандал между Франция и ЕС за български и румънски роми; Ромите и Шенген; Талибани в Афганистан отвличат служители от избирателна секция по време на вота; Турция ще има нова конституция и евентуално таен ислямистки дневен ред, според подозренията на част от турците.

Докато днес набързо хвърлих око върху водещите теми из новинарските сайтове, нямаше как да не се замисля - расовата и религиозна толерантност, както и демокрацията, налагана в/от Европа и САЩ, балон ли е? И кога ще се спука? Хората наистина ли толкова мразят мюсюлманите и ромите? Защото аз наистина не разбирам. Веднъж един краен националист ми каза, че нямам право да говоря, защото разходките ми в София стигат едва до идеалния център, а за сблъсък на култури съм чувала само от новини и филми. Може би е прав. Но злобата в коментарите, която се излива под цитираните статии, ме плаши.

Плаши ме толкова, колкото ме учудва скандалният намек на Капитал за религията на Обама: "Ситуацията е деликатна по същата причина, по която е деликатна и темата за вероизповеданието на Барак Хюсеин Обама. Официално президентът се декларира за християнин." ...И то точно от Капитал.

четвъртък, 16 септември 2010 г.

Дейвид Бекъм на рапа



А пък Еминем има нов имидж - на хубавелко! Чувствителен при това. Ebasi tupaka

понеделник, 13 септември 2010 г.

"За" прането



Никога не съм разбирала какъв им е проблемът на хората и общините с прането. Сега чета статията в Дневник и отдолу всякакви коментари комплексарски: "Позната до болка картинка с прането в Родината. И тук подобно предложение няма никакъв шанс да мине.", "А аз мислех, че подобен пейзаж е нашенски патент в ЕС", "Това е британски град, а не се знае дали не са жилища на наши мургавелковци", "Това явно не е само наш патент, но е и присъщо на хората от Третия свят."

Що за глупост? Прането е най-хубавата част на най-хубавите градове по света. Шарено и свежо, то придава уникален облик на стари и гадни сгради. А ако се чудите какво им липсва на лъскавите европейски столици като Виена, например. Ми уют им липсва. А уютът на улицата идва само от балкони и пране.

Бразилия
Cão das cores
Куба
Balcony life
Португалия
Laundry day
Испания
Aerial power line / Tendido eléctrico

неделя, 12 септември 2010 г.

Сугестопедия - "дълбоките резерви" на човешката психика



И още нещо за подсъзнанието. Сугестопедията на - Георги Лозанов, но не медийния експерт, а психолога, педагогически метод за ефикасно предаване на знания чрез неманипулирано внушение, по позитивен и радостен начин, при който се възприема огромен обем информация.. Майка ми ми разказа за него, докато гледахме заедно Генезис. Не вярвам на подобни методи за учене, но пък ми стана интересно колко много последователи има из света и колко много се цитира името на този човек и то съвсем насериозно. Трябва да почета повече за тази история.

Inception





Свалих го на много лошо качество и вероятно за това не останах толкова впечатлена, колкото очаквах. Но и не само. Проблемът на американските филми с хубави идеи е, че са американски. По някаква необяснима причина дори задълбочен филм не може да мине без безкрайни екшън сцени на преследване и излишни любовни драми. Което донякъде ме и въздържа да го гледам за втори път - на кино. Не беше убедителна историята с децата, не беше ясно каква е тази фирма срещу него, ролята на китаеца в началото.. някакви дребни неща, които обаче дразнят. Елън Пейдж също ми е лигава. Огромният плюс на филма обаче беше присъствието на Марион Котияр. А и самата покълваща идея - ами ако болката боли повече от смъртта или ако умирането е просто събуждане в друга реалност?

Скоро гледах друг подобен филм с Гуинет Полтроу и Пенелопе Круз - The good night. Далеч не толкова скъп, но за тези, които се интересуват от темата за живота в сънищата..

петък, 10 септември 2010 г.

futureperfectradio



Откакто спряха Пандора за България, не спирам да й търся заместител. Днес намерих futureperfectradio. Работи на същия принцип, но е главно за инди музика. И не е същото. Но все пак е безплатно, отвреме навреме изненадва и поне за малко мога да оставя компютъра си на мира.

точка беге



Белият лист се завръща зацапан след дълго и безотговорно лято. Снимките са просто с хумористичен характер и са любимите ми от албума на Камен, заснети между Ком и Емине из Стара планина.
Посоки:



Ако наистина си събираха глобите, вече щяха да са богати:

Любов

Бременност:


Ялови, бременни...:

Направи си сам:


понеделник, 19 юли 2010 г.

Paradise Circus



Лезгинка





Чеченската версия на кавказкия танц "Лезгинка". Намерих го случайно след като гледах "12" на Никита Михалков, римейк на американския "12 разярени мъже". Във филма има една сцена, в която едно чеченче малко танцува някакъв странен танц, нещо средно между хоро и балет. Като го гугълнах ми излязоха десетки сватбарски клипчета на разни чеченци, танцуващи този адски труден танц без никакво усилие. А винаги асоциацията ми за чеченец е била: брадат, лош, терорист. Но както и да е, аз съм просто поредна жертва на общата си култура. Хубав танц. И хубав филм. А единият от 12-те, Сергей Маковецкий е и невероятен актьор.

неделя, 18 юли 2010 г.

Масив Атак София





Атмосферата в Зала Фестивална по време на концерта на Massive Attack си отиваше с музиката. Беше задушно, претъпкано, лепкаво. Имах чувството, че ще бъда смачкана или, че няма да успея да си поема следващия дъх. Но тази музика влиза толкова навътре, че те съживява и убива през цялото време.



В един кратък момент, след дълга пауза, в която музикантите не излизаха на бис, въпреки скандиранията на публиката, Диана каза: Ей сега ако не изпеят Unfinished Sympathy. След секунди чухме първите тончета на песента и почнах да скачам, след още няколко секунди тончетата се развиха в мелодията на Масив Атак и както си висях във въздуха, цялата публика изригна. Докато падах надолу всички скачаха нагоре. Красива работа.



Посланията зад "Inertia crees" - заглавията от българската преса. Не знам кой им беше казал как да ги подберат, дали беше случайно. Но целта беше постигната - "каква е тази гняс, в която живея, ебаси!" Визуално е така измислено всичко, че те поглъщат и подчинява мисленето ти. Поне в този час и половина, таблото мисли вместо теб. 5:54 от горния клип за доказателство.



А после надписите изчезват. Ти се впускаш в див ориенталски танц. Настъпваш краката на хората около себе си, все едно са пясък, племе сте и танцувате в кръг. Вече нямаш капчица мисъл в главата, освен че ти е топло и ти се танцува. Докосваш се до някакви потни ръце около себе си и не те е гнус. Всички сте част от нещо общо. Общо и голямо.

После излизаш на въздух. Топлата юлска нощ те обгръща със свежестта си и се потапяш в тълпата посока Плиска. Чувстваш се като след часове тичане в парка - изморен и задъхан, но свеж. Със съзнание за изпълнена мисия.

А два дни по-късно, депресията още си лежи надълбоко. И не ти се слуша нищо. Все едно си пропуснал да направиш нещо важно и няма как да върнеш времето. Или пък това, което си чакал през цялото време, е свършило. И сега какво?

Беше силен концерт. Много силен концерт.

вторник, 13 юли 2010 г.

Баските празнуват Испания





Победата на Испания на Световното не ме засяга особено. Дори гледах само последните няколко минути от мача. Но пък испанците са интересни хора. Както една приятелка казваше за андлусците, те на първо място са такива и се представят като такива, а по-нататък евентуално може да се стигне и до определението испанци. Така че, далеч от чисто футболните емоции, развяването на испанското знаме от баски и андалусци и представители на всякакви други сепаристично настроени области с автономни права може само да радва испанците. Странно, но футболът, заедно с общата история и култура, е от най-силните арументи за сплотяване на една нация. Достатъчно е да кажеш САЩ'94 на който и да било българин и гордостта в очите проблясва.

петък, 9 юли 2010 г.

тъпа Муха



Уж лети към слънцето, а се сблъсква с лампа. Мисли си, че се разхожда по небето, а не разбира, че това е прозорец. Колко струват мечтите на една муха? И имам ли аз право да определям цената?

Фани зяпаше тъпата Муха и си мислеше, че с нищо не се различава от нея. Пешо й изневеряваше вече от месец, а тя така и не говори с него. Отлагаше, защото я беше страх... в началото. Сега май дори не й пукаше. Искаше някой най-сетне да излезе официално и да каже дали всичко свършва 2012 г. Щеше толкова неща да промени. Но дори и при това висящо положение все нещо трябваше да се направи. Винаги можеш да махнеш с ръка и да станеш диригент, казваше една нейна приятелка и Фани искаше да й повярва.

Скочи си в дънките, сложи си късото яке и си уви около врата мегатъничък шал. Даже не... за всеки шал би било обидно подобно сравнение. Просто дълга кафява връзка. Въобразяваше си, че ще прокара мода в Левски Г, ако го носи наистина много често. Но днес се чувстваше като слон с дълги крака. Пешо я чакаше отпред вече 10 минути. Тя пое ръката му, подскочи два пъти, за да вървят в крачка и си придаде обичайния вид на заинтересована, инфантилна и мила. Насочиха се към спирката на четворката.

Само позволете една вметка - ако сте фотограф, трябва някой път да отидете да снимате полето в Левски Г вечер по залез слънце, при мъгла и много сняг. И полето, и панелките, и бездомните кучета, и старите хора, втренчени в автобусите от Централна гара. Ужасно грозно е. После може да направите изложба в Апартамента или нещо такова.

На Фани и Пешо, естествено, не им правеше впечатление. Живееха тук от достатъчно време, за да не се замислят за пейзажа. Не се замисляха дори защо всички са в „Г”, защо не познаваха никого, който да е от „А” или „Б”... Бяха живяли тук винаги, почти от толкова време и ходеха. Фани беше на 13, когато се запознаха, Пешо беше на 21. Вече работеше при баща си, докарваше си пари, беше мъжкар. Фани се влюби от пръв поглед, поне така си помисли тогава. Той също в нея. Абе нещо такова, вече никой не си спомняше подробностите.

И, ето, 10 години по-късно, висяха на спирката и чакаха шибания тролей. Не че Пешо нямаше кола, имаше. Но тази вечер щеше да пие. В петък, събота и вторник излизаха без кола, защото той пиеше. Ходеха в един рок бар до Английската. Там Пешо играеше дарц с някакви приятели от училище. Изпиваше три големи джина с тоник и после след кратък скандал с Фани, си поръчваше уиски. Фани пиеше горе долу със същите темпове, но винаги успяваше да го скрие. После се прибираха у Пешо. Евентуално правеха секс. И заспиваха.
-------------------------------------------------------------------------
Тази вечер беше различна. Фани не си спомняше ясно какво се случи. Изчака го да си изпие първия джин, вероятно му каза, че знае, че не му се сърди, че не я боли, че дори го разбира и че си тръгва. Той вероятно първоначално отричаше. После започна да обвинява нея, май я дръпна силно за ръката, тя се вбеси, каза му, че е прав и че дори се радва, че й е създал причина, че ако ги нямаше хората, които им завиждаха, връзката им отдавна нямаше да има смисъл. И горе долу по това време излезе разревана от бара навярно на фона на “Is this love” или някоя друга тъпотия. Не й пукаше. Вече не беше длъжна да слуша тази музика, нито да си вдига телефона.

Вървеше, ревеше. И дишаше дълбоко. Беше махнала нещо тежко от себе си, тежко, но топло. Топло, но тежко.

След няколко дни стигна един бар, където ходеха колегите й от университета. Все не излизаше с тях, защото Пешо се дразнеше, че не го взима, а като го вземеше, не му беше интересно и се дразнеше, че го е взела...

Влезе вътре и веднага забеляза онзи от Философския. Дълга руса коса, хилав, но красив, китарист в една средно известна група. И той нея я забеляза. И пак не остана време за нейните колеги. Въобразяваше си, че всичко е било случайно, но всъщност знаеше, че ще го срещне там. Надяваше се на този момент. Беше го чакала несъзнателно 5 години. Дори, ако беше съвсем честна със себе си, представяше си него, докато се гримираше днес вкъщи. Пък и той беше забавен, умен, свободен, разбираше я напълно.. Съвсем скоро последва дълга целувка. После още една. Отказа да отиде у тях. В Стрелбище. Пешо й звънеше. Но го направи на следващата нощ. След като бяха заедно на вечеря. И после пак. После се целуваха цял ден в Южния парк. После ходиха на кино. После си говориха с часове, пиейки вино в същия онзи бар. После ходиха на екскурзия до Райското пръскало. После я покани на концерт на групата. Запозна я с другите.

И... после престана да си вдига телефона. Заглъхна някъде там между Стрелбище и Философския.

Отначало Фани се притесни. После бърза проверка във Фейсбук показа, че няма за какво да се притеснява. Поне не за него.
-------------------------------------------------------------------------
Чакаха четворката вече половин час. Отиваха към бара, после на концерт на AC/DC. Фани му беше сърдита за нещо. Май пак беше намерила странни съобщения в телефона му.

Когато се качиха, тя му обърна гръб и седна. Една муха се блъскаше в стъклото. Пешо зае седалката зад нея. Помоли я да не се сърди и й каза, че я обича, че само тя е важна и че ще се промени. През това време разсеяно гледаше залеза през мръсния прозорец, чистеше си ухото с пръст, а жуженето на тъпата Муха изнервяше и двамата.

вторник, 6 юли 2010 г.

МВР на сцената



Когато майка ми каза днес, че имало някакъв смешен МВР химн, който го пеел Веселин Маринов, а на сцената зад него униформени танцували модерен балет, реших, че нещо се е объркала и е гледала някое комедийно шоу. После видях лайв версията на въпросния химн. И реших, че полицаите са монтирани отзад, а Маринов самичък е решил, че е време да престане с жените и виното, а да дари с малко любов и своята полиция, така незаслужено пренебрегвана от обществото и недарявана с цветя. После видях репортажа на ПРОБГ и всичко се срина. Вие можете ли да си представите, че всичко това се прави официално с подкрепата на министър:

1)Химн
2)Веселин Маринов
3)Неадекватен текст
4)Неадекватен танц - в униформа
5)Паркирани на сцената автомобили... полицейски автомобили

Не знам какво са целяли и какво са си мислели, но това изглежда и звучи по-респектиращо и от операция "Респект".



Нашата полиция

Ако някой някъде предава
своето отечество и слава,
ако клетвата за дълг прегази -
моята полиция ме пази.

Ако някое продажно братство
граби от народното богатство,
истината днес е само тази -
родната полиция ни пази.

Ако някой вярата убива
и престъпниците сам прикрива,
ако някой пред лъжата лази -
нашата полиция ме пази.

Припев: Хора, подарете цвете,
хора, запомнете ни добре!
Гордост е да служиш в редовете
на България и МВР

Текст: Евтим Евтимов
Музика: Тончо Русев

ПС: И, коп*ле, остави другото, ами той измислял имената на спецакциите... това "Регистраторите", това "Терористите", "Сладурите", "Цигарите", "Октопод", "Наглите", “Наглите - 2”, "Медузите", "Недосегаемите", "Фалшификаторите", "Тотаджиите", "Апашите", "Факирите", "Безхаберниците", "Сводниците", "Акцизите", "Мутрите", "Братята", "Кърлежите", "Лихварите", "Джамбазите", "Чиновникът" и разбира се "Тиквите" - някаква невероятна комбинация от звучене - нещо между роман на Достоевски, роман на Гришам и име на американска пародия на екшън с Роб Шнайдер. И зад цялата тази креативност - само едно име. Цветан Цветанов!

неделя, 4 юли 2010 г.

неделя, 27 юни 2010 г.

Парад, не парадиране



Тук може да намерите репортаж на бТВ по повод провеждането на вчерашния гей парад в София. Репортажът ясно показва грешката, която вчера направиха всички български медии. Сутринта фотографите и операторите се втурнаха след хомофобите, а следобяд разцъкваха с хомосексуалните. После обединиха двете в едно и... ето ти супер 5-минутен репортаж /съответно 2-3 страници/ в момент на липса на убийства, земетресения, войни и тем подобни запълващи дупките събития. Според мен обаче беше излишно да се говори за първото шествие. На омразата не трябва да се дава ефир, защото така се легитимира, а ние само си говорим за толерантност. Хейтърите от шествието със сигурност ще си останат такива, въпросът е, че докато ги дават по телевизията, поведението им ще се счита за нормално.

Примерно бай Пешо от втория етаж си седи пред телевизора и си казва "така, така, прави са си хората, не искам тия гейове да ми развращават децата." Защото средностатистическият българин като чуе деца и морал случайно минавайки покрай телевизора, сърцето му се свива и край. Оттам нататък върви го убеди, че никой няма да му пипа нито едното от двете.

На мен скин групичката ми изглеждаше доста по-страшна за бъдещите ми деца. Човекът, който каза, че не планира вечерта да се пържи в ада, а ще ходи на дискотека, бих си го взела даже за детегледач.

Два разбити мита





Това е синът на Майкъл Джексън, казва се Принс и е на 14 години. А това на дясната му ръка са първите признаци на болестта витилиго. Цветът на петното някакси напомня цвета на лицето на баща му през последните години. Колко странно как една снимка може да докаже две неща - че Майкъл е биологичен баща на децата си и че побеляването на кожата му не е било звездна прищявка, а последица от болест. И колко тъпо, че това става по този начин и чак сега.

вторник, 22 юни 2010 г.

Ловък престъпник на струни



Годишнината от смъртта на Майкъл Джексън наближава. Днес попаднах на това клипче. Въпреки че по принцип не обичам кавърите на Майкъл (в повечето случаи те просто доказват колко гениален беше той), този тук се е получил много добре.

понеделник, 21 юни 2010 г.

Park Live Fest '10



Нощ Втора - Готан Проджект. Невероятен концерт. Ужасно време. И липса на капка мисъл у организаторите - кал, локви, никакви "сухи" пространства, платени дъждобрани. Два часа дупка между Блуба Лу и хедлайнерите. Сега че не са виновни за времето. Не са. Обаче като организираш такова масово мероприятие, ти трябва Б вариант. Нищо не пречеше Колд Кът или Голди да нарушат разписанието и да излязат преди Готан, примерно. Верно че нямаше да се впишат съвсем, но по-добре, отколкото музикалния вакуум, който настъпи в бурята.

Снимката е правена на летище София. Терминал 2. Което към 2 ч. през нощта беше пълно с дъждобранести смешни хора с мокри коси, размазан грим, кални обувки, зъзнещи, потракващи със зъби, ама сравнително усмихнати чакащи таксито, за да завършат вечерта си на топло под душа. Само дето още поне 500 човека там чакаха същото и като цяло процедурата отне време.

вторник, 15 юни 2010 г.

Стерео Настроение



Слушам напоследък музика от един хубав сайт, който предлага различни списъци с песни за различни настроения. Например - за готвене, за пътуване, за писане, за хубаво време, за лошо време, за мислене, за ходене, за руут 66, за рисуване, за губене в Ямайка, за задръстване, за плетене, за колело и т.н. Препоръчвам ви го, защото е свеж. Най-чаровното е, че ни отървава от взимането на решение каква музика да слушаме. От постоянното тичане до уинамп, ютюб или айтюнс. Е, не е като Пандора, но пък е далеч по-добър от Сонгза и по-удобен от плейлистите в Ютюб, въпреки че май действа на същия принцип.

Дефиниране




Нуждата на юристите от дефиниране и усложняване е пословична. И ако бяха само франчайз, форфетинг или факторинг - ОК. Но понякога се стига до смешки, понеже трудно може да се намери дума, която да не е обяснена подробно в някои "допълнителни разпоредби" на някой закон.

Така например законът за корпоративното подоходно облагане сочи, че

"Разходи за реклама" са разходите за популяризиране на стоки и услуги, включително подаръци, които носят търговското наименование или търговската марка на данъчно задълженото лице, в рамките на обичайното за извършваната от лицето дейност.

Законът за акцизите е дори по-обстоятелствен. Според него "Цигари" са годни за пушене цилиндрични тела от тютюн, които не отговарят на изискванията за пури и пурети; или цилиндрични тела от тютюн, които чрез проста неиндустриална обработка са вкарани в цигарени хартиени рула; или цилиндрични тела от тютюн, които чрез проста неиндустриална обработка са увити в цигарена хартия.

А според Данъчно-осигурителния процесуален кодекс "Предаване по електронен път" е предаването чрез електронно оборудване за обработка (включително цифрово компресиране) на данни и чрез използване на кабел, радиопредаване, оптични технологии или всякакви други електромагнетични средства.

Законът за местните данъци и такси пък регламентира видовете патентни дейности, които наред с разни дърводелски услуги, платени паркинги и търговия на дребно, включва ветеринарно-фризьорски услуги, отдаване на /забележете/ видеокасети под наем, гадатели, екстрасенси и биоенерготерапевти, ремонт на чадъри, както и санитарни възли, наети под аренда.

Сигурно да работиш като човек, който дефинира понятия в закони, е най-гадната работа на света.

четвъртък, 10 юни 2010 г.

nadie es ilegal




nadie es ilegal
Originally uploaded by rafaelsan5
Внезапен флашмоб или по-скоро протест се е случил днес на Попа - в линка има хубави снимки на Надежда Чипева от Капитал. Поводът е надигащата се ксенофобия в България. Преди дни група скинари пребиха няколко човека, които отиваха на протест срещу т. нар. "Дом" за временно настаняване на чужденци в Бусманци. Място, в което "нелегалните" се изпращат и което прилича много повече на затвор. Не съм била вътре, защото пропусквателният режим е по-затегнат и от затвор и не се допускат нито редови граждани, нито журналисти, но достатъчно подробности ми бяха разказани от хора, които са влизали вътре. Проблемът на хората без документи не е от днес и не е само у нас, но омразата, която обществото ни таи към различните се надига и то не само у някакви отявлени скинари. Достатъчно е човек да прегледа мненията в един средностатистически форум, за да разбере, че проблемът на България са "циганите", турците още са с безапелационен статут на поробители, Македония е наша, а някой някога ни е прецакал и ни е взел допълнителните две морета, които, разбираш ли, ни се полагат по презумпция. Разсейвам се. Думата ми беше за протеста. Адски съм доволна, че нещо такова се е случило днес. Щях да отида, ако не бях получила мейла с поканата с 4 часа закъснение. Но началото е поставено и, сигурна съм, няма да е за последно. Колкото повече се говори за това, че всеки има право да живее в България и всеки има право да чака на опашката до теб, толкова по-бързо ще се примирим, че светът се развива, националността губи значението си, цветът също, а хората в крайна сметка са толкова подобни, че биха били напълно еднакви, ако не бяха различни... в което им е красотата.

Чалга * килд дъ дизайн



Партито в градината на НХА, организирано в рамките на SofiaDesignWeek снощи приключи към 10.30 - 11. Въпреки че беше слабо, в сравнение с първата вечер, имаше хора, които се забавляваха в Двора. Знаете, жени с шарени чорапогащници, огромни очила с диоптър и черни шапки, както и мъже - в горе долу същия вид. Хора с хубави професии, с пари, примерно. Хора, които изглеждат и се държат така все едно не живеят в България. И които вероятно наистина са успели на нашите ширини. Но те не са важни в случая. Важното е, че партито приключи в най-културното и законосъобразно време и съответно музиката бе изключена. В момента, в който това се случи, се чу... алтернативното парти. Пред Александър Невски е имало концерт на Пайнер явно, очевидно... ушевидно не ами... ушечувно. И целият дизайнерски рай изведнъж прерасна в някаква разкъсваща сърцето чалга за силни жени и гадни мъже, много алкохол и минаване на червено по улиците на някой провинциален град и т.н. Чалга стар килд дъ дизайн, дет' се вика. Не че нямаше последствия , ама въпросът е принципен. А принципът е, че в Бг и да излезеш от калта и да направиш нещо различно, и да успееш в правенето на нещо различно, в крайна сметка чалгата се оказва по-силна и по-нахална и по-до късно. Някой би намерил чар в това. Кустурица, евентуално. Мен обаче много ме издразни.

сряда, 9 юни 2010 г.

Friendly Fires - "Kiss Of Life"




Сигурно ще кажете, че ви е смешен или че не може да взима високите тонове обаче това е най-доброто нещо, което бях намирала напоследък. Ебаси заряда има в тази песен и това момче се движи страшно красиво. По отдаденост ми прилича малко на Zachary Condon от Бейрут. Всъщност и по глас и външен вид. Отивам да проверя дали не е същият..

вторник, 8 юни 2010 г.

Marius Kurkinski - Kletva



Малко известна песен от 1996 г. Кога ли ще почне пак да прави музика?

Ограниченост




First-Cherry
Originally uploaded by A. Saleh
Това е да живееш в череша и тъкмо като видиш света извън нея, хората панически да ви изхвърлят и двамата през балкона... И това да бъде добрият вариант.

Няма място за глас зад кадър




Винаги съм се дразнела на гласа зад кадър. Обикновено издава режисьорска слабост. Така че много се зарадвах, когато Братя Коен най-хладнокръвно убиха собствения си глас зад кадър 5 минути след началото на "Няма място за старите кучета" и около минута след като го бяха срещнали лице в лице с публиката. Самият филм чак сега го гледах. Ама е на нивото на Големия Лебовски. Неприятно прилагателно, но - задължителен.

Спирки



Някъде там, нагоре, в планинските селца, където кракът ви не е стъпвал, нито е минавала нечия случайна гума.. стояха те и чакаха някой да се спре. Та, какво друго им оставаше?





Заснето из Априлци, Лопян и Ямна.

Какво им се причува на жените



De 'Mujeres al borde de un ataque de nervios'

¿Quieres casarte conmigo?
Mil y una noches no serían suficientes.
No puedo vivir sin ti.
Te quiero, te deseo, te necesito.
Aquella noche en la selva fue maravillosa.
¿Por qué no nos casamos por segunda vez?
Eres la geisha de mi vida. Sayonara.
No me importa el éxito si tú estés a mi lado.
Estoy dispuesto a aceptarte como eres.
Estoy a tu disposicion.

La Lupe - Puro Teatro




Като веднъж казах, че Алмодовар е новият Тарантино за филмова музика, много съм се била объркала. Доказва го тази песен от далечната 1988 г. 90-минутното филмче "Жени на ръба на нервна криза" може да има само две песни, но човек цял живот ще ги свързва с него. Колко е важна музиката за възприемането на историите само.

понеделник, 7 юни 2010 г.

Изолация



Човек като живее на седмия етаж, живее и някакси с увереността, че може да танцува по гащи и потник в стаята си на фона на Kanye West. И то без никакво притеснение, че някой може да надникне през прозореца и да разгледа любопитно случващото се вътре. Още една разбита илюзия в моя живот :)

Луси




Луси живее в съседната стая от няколко седмици. Главата й падна, но въпреки това е щастлива.

Hubba Bubba не е това, което беше




Малко преди Орбит и веднага след Турбо, в устата ни се премяташе Тя - Хубба Бубба-та - дебела, сочна и истинска революция в балоните. Докато ги правехме и се чудехме как да ги отлепим от носа си, Тя прибираше със себе си по някоя и друга пломба (от онези черните, дето ги монтираха в старите поликлиники и дори в училищата), а понякога и по цял зъб (вместо подлите бабини практики, свързани с конци и рязко отварящи се врати). Но на кого му пукаше какво губи, когато имаше всичко - огромен розов балон, голям, колкото лицето. Сега Hubba Bubba е на половината размер на Старата, сладкото държи не повече от 5 минути, а балоните са малки и почти прозрачни. От мен да знаете, не си заслужава 50-те стотинки!

сряда, 2 юни 2010 г.

По стъпките на Бенковски





Националният поход „По стъпките на Бенковски” се посвещава на 134-годишнината от смъртта на Георги Бенковски. Туристите преминават през последната – фатална отсечка на Хвърковатата чета, като посещават всички исторически места и природни забележителности на Средна гора и част от националния парк „Централен Балкан” – Златишко-Тетевенската планина. Походът е петдневен – от 21 до 25 май, тръгва се от Панагюрище и се стига до Рибарица, като за това време се изминават над 100 км в изкачване и слизане от Средна гора в Стара планина, от връх на връх. Минава се през с. Оборище, хижа "Сакарджа", възрожденското селце Петрич, с. Буново, хижа „Чавдар”, връх Баба, хижа „Стражата”, с. Ямна, Кордела и на последния ден се стига Костина, местност край Рибарица.

Това е всичко, което знаем за този поход, когато 6 приятели се записваме за него в началото на май. Ходили сме из Стара планина, но има толкова много места, които още не сме посетили, а с водач е хем по-сигурно, хем няма как да ни домързи в последния момент и плановете да се разпаднат. Когато една ранна сутрин пристигаме в Панагюрище, след 2 часа пътуване на пътеката в препълнен „Чавдар”, няма как да не се учудим. Ние сме най-младите, а всички други са от различни туристически дружества от цялата страна и се познават. Включваме се в обща снимка малко притеснени, че не сме попаднали на правилното място. Но са ни нужни само няколко часа, за да разберем, че сме точно там, където трябва.

Походът е сериозно изпитание за хора като нас, разделящи времето си между компютъра, учебника, пейка в парка и евентуално някой и друг бар. Още от старта ни чака огромен стръмен баир и докато задъхани си проправяме път нагоре, си даваме сметка, че за пръв път от толкова време всичко около нас е напълно полезно за здравето - няма облъчване, няма изкуствена светлина, няма цигарен дим. А само природа и движение.

Движение в ритъма на сърцето

Обикновено, когато малка компания качваме някой връх, се изсилваме нагоре, веднага се изморяваме, задъхваме се, спираме често, ядем постоянно. Тук правилата са различни – не се ходи бързо, но пък човек се движи с постоянно темпо, зададено от най-бавния, който ходи най-отпред, зад водача, спира се много рядко и само за „минутка”. А „минутката” на водача Делка Кавъркова няма нищо общо с астрономическата. Туристът има време да се обърне с лице към изминатия път, да поеме дълбоко въздух два пъти и вече трябва да тръгва отново. Въпреки че на ден изминаваме по 30-40 км, въпреки почти казармените правила и липсата на почивка не се изморяваме. Това е, защото неусетно човек наглася крачката си към ритъма на сърцето и то не се натоварва, обяснява Кати Дочева, ръководител на похода. Тя е от Етрополе, постоянно е в планината и като останалите планинари тук изглежда с поне 15 години по-млада.

Без възраст

Постоянно се учудваме, когато някой с вид на не повече от 40 години започва да разказва за внучетата си и казва реалната си възраст. Не вярваме, спорим, искаме лични карти за доказателство и дори когато ги получаваме, не можем да повярваме. Въпреки че разликата, която ни дели с повечето планинари, е от около 40 години, нямаме никакъв проблем с общуването. А и далеч не можем да се похвалим с най-добра физическа подготовка. Освен свежите лица, спокойните характери, неизменните усмивки всички имат невероятно стегнати тела. И никой никога не се изморява. Поне не си го признава. Въпреки че повечето участници са далеч от модерните течения в големите градове, те несъзнателно следват най-актуалните правила – тези на природосъобразния начин на живот. Освен че усилено спортуват, почти никой не пуши, не пият кафе, а чай, ядат много плодове и зеленчуци, рядко месо, стават рано, лягат рано. Не мога да повярвам, че продължавам да съм в България, с връстници на онези хора, които биха вдигнали скандал в автобуса, ако не им освободя достатъчно бързо място, които биха зацъкали с уста при вида на целуващи се младежи, които биха се обадили в полицията само ако пуснем малко по-силно музиката. Тук, в планината, възрастта няма значение.

Безценен опит

В същото време опитът е безценен. Делка Кавъркова е завършила алпинизъм, туризъм и ориентиране в НСА и, наистина, при нея объркване на пътя няма. Дори когато пътеката е обрасла и трябва сами да си поправяме път през шубраците. Твърди, че е достатъчно да разгледа една карта за няколко минути, за да се оправи безпогрешно в която и да е планина, във и извън България. Тя е и организатор и водач на републиканския поход Ком-Емине и нашият „мъничък” поход представлява просто малко гъделичкане на стъпалата за нея. За повечето хора наоколо Ком-Емине е „върхът” в планинарството. Почти всички наоколо са го минавали и не спират да разказват истории за палатки, огньове, китари, гледки, пътечки, мазоли...

Единственият проблем, който нарушава представата за рай, е хигиената. За 5 дни спим на 4 хижи, които са сравнително поддържани и хубави, но топлата вода свършва бързо, има само по една баня, която трудно стига за 30 човека. А след цял ден ходене, в пек и дъжд, и град последното, което му се иска на човек, е да се къпе със студена вода за не повече от минута. Неприятното усещане обаче бързо минава, общите стаи в хижите са достатъчно топли, за да се загреем. Хапваме набързо и денят приключва към 22 ч. На следващата сутрин се размърдваме бодро към 5,30 ч с усещане за свежест. А само час по-късно вече чуваме свирката на Делка, която ни привиква да тръгваме, малко преди изгрева на Слънцето. Самото ходене е пристрастяващо, както и усещането за множество, което се движи в един ритъм. Пет дни след като сме тръгнали нагоре по първия баир, не мога да повярвам, че всичко е свършило толкова бързо и дори не усещам умора в краката си. Имам чувството, че мога да продължа да ходя така с години.