неделя, 30 ноември 2008 г.

Виси небето на фона на прането



Dirty laundry

high & dry



Wind Dance

Laundry

Air It Out

IMG_5829

laundry in the sky

happy laundry

Днес на Шишман, по залез слънце, видях най-красивата гледка - няколко чифта огромни килоти, висящи от един балкон. Но апаратът ми не работи и ми се късаше сърцето, докато ги подминавах, без да мога да запазя гледката. Запазих си засега само настроението й. Както и настроението на един нов графит ала Банкси с лика на ББ, точно срещу Мухоморка.

Amon Adonai Santos de Araujo Tobin



Шоуто снощи беше невероятно. Никога не бях присъствала на подобно диджей-парти. На няколко човека зададох въпроса как се нарича стилът електронна музика, която прави Амон Тобин. Никой не можа да ми отговори. 2 часа той ту галеше ушите
с най-нежни семпли, ту избухваше с особена ярост. Ритъмът се сменяше във всяка секунда. И нито стана скучно, нито уморително. В тези случаи използвам думата въздействащо, защото не мога да намеря по-силна.

Иначе тазгодишният Дръм'енДжаз беше много хубав. Доста по-добре организиран от предишния. С всякакви хора. С много разнообразна музика. Влатко Стефановски, Балкански, Влада Томова, Блуба Лу, Теодосий Спасов. Както и с много малко джаз и дръм:)

петък, 28 ноември 2008 г.

Моля, без паника!



Имам ужас от земетресения. Сигурно е заради детския ми спомен как тичам надолу по стълбите от 7-мия етаж, заедно с дядо ми, майка ми и току що родената ми сестра. Така че не обичам да ме плашат без основание. Искам сега някой да поеме отговорността, че се разпространява невярна информация. Някакъв самозван професор, че и доктор от Нов български университет Ангел Гюров за пореден път обясняваше миналия четвъртък, че очаква(?) силно земетресение на 27 ноември в София. Човекът не е дори сеизмолог, а доколкото знам просто хидролог. Напоследък в "Дарик" постоянно му дават трибуна за смешни предвиждания. Дори при трите сравнително силни земетресения в София по-миналата седмица пак под новината, че е имало трус директно се обясняваше как той бил пророкувал голямо разрушително земетресение лично на Мартин Карбовски:"Проф. Гюров посочи, че земетресение от мащаба на китайското ще удари района на София в обозримо бъдеще." Нямах представа кое китайско земетресение е имал предвид "пророкът", но знаех, че ме е страх и такива неща не искам да чета, докато екранът на компютъра ми продължава да се клати! Вчера пък, въпреки опитите ми за трезво мислене, тамън преди да заспя се сетих, че е 27-ми. Днес го обсъждахме и с други паники като мен и те ми казаха, че също ги е било шубе. Земетресенията не могат да се предвиждат точка.

четвъртък, 27 ноември 2008 г.

Още едно "бързо" кафе



Отвориха Старбъкс-ът в София!

Не знам какво стана с пица "Хът", на чието място се мъдри американската кафе-марка, но сигурно не е нищо хубаво. Мислех, че в България кафетариите с тази марка така и няма да заработят. За пръв път чух, че ще отварят заведение от една приповдигната статия в "Капитал". Уж за април месец беше планирано, ама така и не стана нищо. За всяко соц-кафе, което затваряха в центъра, се шушукаше, че щяло да приюти американците. Изненадващо обаче там изникваше някоя банка. Така че тамън си викам "Тц тц финансовата криза потапя и една от най-успешните търговски марки, щом не може да финансира и у нас едно кафене" и ето ти - нова Банка на гъзарско място, дето пък хич не се връзва с кризисните концепции.

Но! Днес нищонеподозиращо си вървя по "Гурко" и гледам - рекламите на Старбъкс блестят на ъгъла с "Левски", а пред тях - премръзнало момиче раздава безплатна мока. Реших да вляза, все пак цяло едно лято отделих на айсд гранде дикеф строубъри нон фет лате естествено с екстра бита сметана отгоре /нали млякото е нон фет => всичко е под контрол/, както и на американските лайф-стайл жертви, които успяват да запомнят нещо толкова дълго. Ако беше отворено, след като се върнах от Щатите, сигурно изобщо нямаше да му обърна внимание, но сега го ударих на носталгия. Персоналът е бонбон. Имаше опашка и все пак двама от баристите се скараха, защото и двамата искали да ме обслужат. Всичко става бързо, четкането е на много високо ниво, има всички видове посладители, млека, сиропи и т.н. Няма халф ен халф, но може би проблемът е, че в България по принцип сметаната не се произвежда в такива огромни опаковки, както в САЩ. И беше пълно, пълно почти като в Макдоналдс в началото на демокрацията.

Поръчах си едно чай лате със соево мляко, защото не се предлага в нито едно от "бързите" кафета в София. Според мениджъра ми в САЩ - Дейв, това си поръчвали бившите хипита. Кое уважаващо себе си хипи би платило 3 долара за нещо кофеиново, той не може да ми отговори. Някой позьор като мен ще да е:) След 5 години стаж Дейв беше развил теория за почти всички напитки. Бялата мока била за 15-16-годишни лигли с излишни пари. Черна мока за мъж значело, че е инфантилен. Колкото по-дебели били клиентите, толкова повече бита сметана искали. Дейв уважаваше само хората, които пият обикновено варено кафе - тези, от които фирмата печели най-малко. Според мен и обикновеното айс кафе с мляко си го бива, но сезонът го забранява в момента.

Иначе няма какво да се лъжем - всичко в Старбъкс пристига на прах и се бърка с вода или мляко в задната стаичка. Обзалагам се, че цената на този прах не е висока. Другото притеснително е болната хигиена. Когато една купчина пластмасови чаши падне на земята, реално се изцапва само най-горната. В този случай обаче се изхвърля абсолютно целият куп - 10, 20, 50 чаши. Няма никакъв проблем клиентът да поиска дабълкъп - и да му се даде допълнителна чаша. Друг пример за прекалена грижа за здравето на клиента са бисквитите, мъфините, кроасаните, браунитата, които се изхвърлят на всеки 6 часа. Както и затопленото мляко, което седи до 2 минути и после отива на разходка в канала под мивките. Дразнещи са и салфетките със сърцераздирателни призиви за опазване на природата, от които можеш да вземеш и 100 и никой да не ти направи забележка. Както и водата, която тече нон стоп върху лъжиците, с които се разбъркват сиропите и пяната. Още повече вода се хаби и чрез най-широко приетия способ за миене на мръсни прибори - оставяш мръсната купа под врялата вода и чакаш 20 минути. Но това със сигурност се прави и на други места.

Айде плюсове, минуси, но със сигурност има ново топло място с безжичен интернет, усмихнат персонал(!), чиято любезност дори и граничеща с лицемерие, ми харесва повече отколкото добре познатия маниер на "Казвай бързо кво искаш, шото имам семки за люпене." А марката има запазен знак, върху който можеш лесно да си рисуваш двусмислено, както Коко откри още в първата седмица и късаше нервите на шефовете, които постоянно откриваха големите пакети с гореспоменатите прахове в склада с променен надпис:

неделя, 23 ноември 2008 г.

Н.О.Х.А.



Концерт, на който алтернативата за тетрис на телефона ми в тоалетната звучи доста по-добре от присъствието в залата, май не си заслужава. За първите две песни на Н.О.Х.А. снощи бях на най-предното място, но бързо се отказах, защото рискът за здравето беше голям.

На влизане в залата се чакаше около половин час в студа, имаше хиляди хора в малкото "4-ти км", тълпата се избиваше в пого като на хард кор(?)концерт, охраната не реагираше, на няколко пъти щяхме да се самопремажем, черешката беше хвърлянето на вокалиста в публиката като на рок(?)концерт, който го направи заедно с микрофона си (който не беше безжичен), хората отпред ползваха сцената като бар и редяха бирите си в краката на музикантите, след което същите тези бири се разляха върху всякакви там кабели и стана късо, оттам микрофония, оттам част от инструментите престанаха да се чуват и всичко това беше гарнирано с пълна липса на въздух и солидни потни изпарения. Вокалистката поне реагира професионално и почна да бийт-боксира, когато нито един инструмент не се чуваше. Но затова пък беше облечена с нещо-подобно на рокля с крилца и огромни обици с розови пухове накрая, които не - не изглеждаха добре. Абе не ме плени нито тя, нито концертът, нито организаторите.

Готината част започна след края на Н.О.Х.А. В съседната зала имаше нещо като етно-парти. Етно ли беше, електро-индийско ли, есид-кючек ли, грууви-чалга ли - не ми беше съвсем ясно, но беше супер забавно да гледам всякакви хора, такива с раста, такива с палестински шалчета да въртят ма-анета във възторг. Част от парчетата сигурно съвсем спокойно биха се включили в плейлиста на клуб "Ориент 33" в Студентски град. Явно разликата между кючек и кючек е в начина, по който го танцуваш.

петък, 21 ноември 2008 г.

Аз ♥ Мартин Заимов



Точно бях на финалната права от един дълъг маршрут - Халите - Испанската гимназия. Няма никакъв градски транспорт за тази отсечка. Като не броя трамвай 20, който мирише, бавен е и пълен с нервни пенсионери. Вървя си аз и си мисля как трябва да създам гражданско движение: "Без коли по Шишман", защото тази хубава улица е обезобразена от напаркирали нагълци.

След 5 минути вече си представях "Без никакви коли в центъра". Това малко след като една много упорито се опита ме блъсне пред "Билкова".

В края на пътя движението вече се казваше в главата ми "Да изравним "Кремиковци" със земята и да го превърнем в единствения паркинг в столицата" - оттам всички пеша или с градски транспорт.

И точно в този етап на невротизиране гледам някакъв човек, качен върху това =>>>
Седи си прилежно на светофара и си пише есемес на телефон с вид на айфоун. Още малко се загледах и се оказа Мартин Заимов, онзи усмихнат кандидат за кмет на София, който не успя да изпъкне някакси пред мъжеството на ББ. Много му се зарадвах, ама ми стана и малко мъчно за него - изглеждаше толкова малък на фона на обградилите го огромни джипове. Сега прочетох в блога му ето тук, че някакъв автобус го бил блъснал скоро и дори не му се извинил (не искам да ми става смешно като си го представя). Не е лесно из София за такъв ентуасиаст, който със сигурност може да си позволи също такъв голям джип, като тези около него. Но сигурно има вероятност... при някакви много извънредни обстоятелства... да се окаже... че човек може да има с какво друго да се похвали освен с колата си "хикс-зед-петица-две-тройка-а"-последен модел.

Няма нищо по-вбесяващо за мен от факта, че в София една кола се цени много повече от един човек. Дори по тротоарите. И всеки път като се мислят по-сериозни рестрикции, шофьорите започват да реват по медиите, че нямало къде да паркират. Мога да им кажа само, че това не е мой проблем. Да си продадат колите и да си купят сегуеи. Аз искам да мога да ходя!

вторник, 18 ноември 2008 г.

БСП в трамвая



Официален клип на БСП. Рекламирал 47-мия конгрес на партията, ама така и не разбрах защо. Сигурно много "храна" ще похапне Сергей във връзка с него, ама все пак на мен ми беше забавно, докато го гледах. И ако си затворя очите за самата БСП като партия и управлението й през последните 3 години, смятам, че идеята е добра. Целят се явно към младите с модерни средства, в същото време предизвикват носталгия у старите с ретро трамвая и самия Стефан Данаилов като икона на миналото им, който все пак е и настоящ високорейтингов червен политик. И ако се опитам да анализирам Сергеевото поведение по най-позитивен начин, мога да заподозра, че у него живее мазохистично чувство за хумор и е готов да се бъзика със себе си. Особено след като в последните няколко седмици не спират нападките към него за сексуалната му ориентация от страна на столичния кмет. А има ли по-лесен начин да предизвикаш у българите асоциация към хомосексуалност от това да седнеш на ватманската седалка?

понеделник, 17 ноември 2008 г.

Един концерт



Искам и за още един уикенд-филм да разкажа - "Shine a light" /или "Схине а лигхт", както ми пишеше на билета в киното/. За него нищо не знаех, освен, че се разказва за Ролинг Стоунс. Ако някой ми беше казал, че целият филм се състои в просто едно концертно изпълнение, сигурно изобщо не бих отишла да го гледам. Добре че никой нищо такова не ми каза. Скорсезе си знае работата.

Заснемайки този концерт, той успява да запознае зрителя с характерите на музикантите, с взаимоотношенията помежду им, с еуфорията им, докато свирят собствената си музика и за тези 2 часа те пуска директно в света на Стоунс. Не знам дали има статистика по въпроса, но ми се струва, че тези хора са най-добре пасващите си музиканти в историята на рок музиката. Кийт Ричардс е някакъв съвършен пример за спокойствиеи непукизъм. Ебават се с Рони Ууд един друг и се надсвирват. Чарли Уотс ми стана тоталният любимец - мълчи си през цялото време, а сцената, където си поема дъх след една от песните, е уникална. Жалко, че не мога да я намеря в Ютюб. И накрая Мик, който със сигурност крие най-много самовлюбеност в себе си, но все пак изглежда толкова искрено, докато е на сцената, че няма просто едно нещо, за което да се хване човек и да не му хареса. Дори абсурдно тесните дънки върху мъж на 65 години, шарените лъскави ризки, смешните движения - всичко това би изглеждало смешно, ако го правеше всеки друг. На него си му отива, дори смело мога да кажа, че изглежда секси още.Много ми харесват и бръчките на всичките - не смешно опънати като Пол Макартни и Браян Адамс примерно.

И все пак - не мога да си обясня какво ги държи тия хора в такова състояние на бликаща отвсякъде енергия вече толкова години. И преди да се усмихнеш тайнствено... Ми не - според мен е абсурд да взимаш толкова време кокаин и да си жив, камо ли да тичаш така по сцената. Освен ако не са на специална програма за приемане, примерно само преди концерт. Иначе просто не мога да си го представя.Другото, което не разбрах беше ролята на Кристина Агилера в концерта, която на фона на цялата тази непринуденост подейства доста ударно неприятно - полугола, с огромна изкуствена коса, и много грим, напъва се да звучи като рок звезда ама не стаа. Предполагам, че причината е същата, поради която и Ъпсурт взеха Галя и Лора да им пеят беквокалите. Така те самите изглеждат много по-готини:)

Другото, което дразнеше окото, беше публиката. Концертът беше в много малка зала за мащабите на Стоунс и, при положение, че там бяха Бил и Хилъри, Челси и дори баба й, мога да си представя какви са били цените на билетите. Та залата беше пълна с костюмари и жени, обсипани с перли и диаманти, което не се връзваше с музикантите. Америка. Шоубизнес. Какво да го правиш:)

Лейбъл



Бях си загубила вдъхновението. Някъде между едно закъсняване за работа и едно качване на погрешния автобус. Но след уикенд, прекаран изцяло вкъщи с 2 разходки на кино, го усещам, че се пробужда. В София тече "Киномания", намерих си хубав чай, писах си много нови думи в речника по испански, който периодично заменях с любовните премеждия на Ана Каренина..

Но думата ми беше за филмите. Току що се връщам от последния - "Вики, Кристина, Барселона". Търся си го по торент сайтове от месеци и все си мислех, че съм го изпуснала някъде из Мултиплексите и Моловете. Оказа се, че ме е чакал, закътан в последната "Киномания". Вдъхновяващ. Ухае на портокали, вино и Барселона, разбира се. Улиците, катедралата, Ла Падрера, паркът, хората - там са си.



Уди Алън ги е намерил, така, както и аз (ние) преди близо година. И е направил филм (за нас с Диана Данова).

Прожектираха го в Зала 1 на НДК. Тя беше пълна препълнена. С хора, реагиращи на всеки диалог, всяка смешка. А филмът си беше смешен. В "Идеалист" го определят като подобен на Алмодоваровите, аз бих прибавила и с доста Кари-Брадшоу-ови въпроси.

Две приятелки - едната е намерила всичко или поне така си мисли, другата - нищо, а все търси, най-вече себе си. Един красив одухотворен нестандартен художник. И ето ти идеалната причина за едната да реши, че е открила всичко, а за другата - че е загубила баланса. Някъде по средата се намесва и бившата му съпруга - в ролята Пенелопе Крус, която демонстрира класа. Не само откъм актьорско майсторство, но и с чисто испанска жизненост, с всичкото му там крещене, смяна на настроения, шареност и сексапил. Според мен надминава себе си в сравнение с "Волвер" и "Всичко за майка ми".
За разлика от Скарлет Йохансън и другата актриса, които са доста неубедителни на моменти. Актуални са въпросите "Обича ли ме или не?", "Имам ли нужда от него?", "Бившата?", "До каква степен мога да съм толерантна?", "Искрен ли е или просто чаровен?", "Да правя ли секс с него?", "Какво губя?", "Какво печеля?" и все в този дух. Всичките тези въпроси са казани обаче на глас, анализирани до безкрай от главните герои и единственото, което спасява на моменти филма от етикета "сапунка", е чувството за хумор. Абе хубав филм, гледайте го, ако не сте вече. Мен ме зарази с много носталгия по малките улички в един град, където живее част от мен. Който е прекалено далеч и който в момента усещам напълно недостъпен. Носталгия почти до болка по този омагьосващ град, който, както каза Дани, "Не е идеален, но е най-близо до идеала".


Харесах си и една реплика, която съм я мислила много пъти, но явно никога не съм успявала да я кажа така ясно: "And why does everything need to have a label?". Много ми се коментира по нея, но вече е прекалено късно, а аз трябва да стана ужасно рано.

Както и да е. После отидох до един бар, защото филмът беше просто скрита реклама на виното и не допуска варианта "Вкъщи". Барът беше пълен. Оказа се, че има двама рожденици. Оказа се, че познавам и двамата. С единия съм учила от 1-ви до 7-ми клас, а с втория - от 8-ми до 12-ти клас. И си дадох сметка, че това не би могло да ми се случи в никой друг град освен в моя си, независимо колко е идеален. И ето - отново спор. Отново етикети.

сряда, 12 ноември 2008 г.

Ту дъ лееефт Ту дъ райт



Единственото място, на което мразя високите мъже, са концертите. Един такъв мъж снощи ми разваляше гледката към прилепналите дънки на Роб Б и страхотните му беквокалистки. По тази причина това беше най-подскачащият ми концерт с много -"йейейей уоуоуоооу". А той беше невероятен. Нареждам го директно след Депеш и Кууп.

Добри, който е същински Стерео ЕмСис ветеран, присъствал и на трите концерта, каза в края "Несравнимо е, копеле". Хората бяха много красиви и усмихнати, толкова много допринасящи за атмосферата. Викахме и пяхме два часа като за последно. Концертът беше перфектно балансиран от новите и старите песни. Последните ми навяха много топли спомени за студената зима в 9-ти клас, когато всеки ден ходехме почти целият клас в Бритиш Каунсил и гребяхме брит-албуми с пълни шепи. Та, не знам, но от асоциация към асоциация и ето ти - лицето на учителката по английски Йорданова, което ми се смееше през целия концерт:) Имаше цели четири песни бис. А самият Роб ни обичаше през цялото време. Не като Кравиц, примерно, който с неговото "Ю ар дъ моуст инспайъринг" ставаше досаден на моменти и навяваше малко лицемерие.




И все пак, накрая организаторите усърдно се опитаха да скапят настроението на публиката. Но тя отвърна на удара. На гардероба си бяхме оставили дрехите примерно 2 хиляди човека. И, о ужас, всички се събрахме в един и същи момент да си ги поискаме - за справка на организаторите - това обикновено става в края на всеки хубав концерт. Там обаче бяха оставени само две възрастни жени с напълно безпомощен вид и големи очила, които си губеха времето да ни се карат защо се бутаме. След около половин час напразни напъни към якетата, публиката реши да се пребори сама. И си направихме една малка анархия. Прескочихме огражденията и заехме службата на леличките, които вече бяха безсилни пред силата на Тълпата (Смирненски би бил горд с нас). За пръв път раздавах якета. Това е като да раздаваш любов, всички са доволни, топло им е и те гледат с благодарност. Ако с правото не провърви..

Сега пия кафе в едно малко местенце до Витошка и за пръв път си пиша в блога отвън. Адски вълнуващо е:)

вторник, 11 ноември 2008 г.

Идеалният продукт



Интересен Обаманализ, който мразех през цялото време, докато го четях. И все пак ме изненада трезвият поглед на авторката - хвърля кофа със студена вода върху главите на скандиращите в екстаз под прозореца й "йес уи кен". Идеалният продукт, щипка култ към личността плюс обичайна доза световна конспирация. Днес въодушевено цитирах на мама Капитал-ното мнение, че дори в моменти на криза американската демокрация продължава да работи, за разлика от европейската и в миналото, и сега. Тя ми отговори пренебрежително към тона ми, че американците просто са доказали за пореден път любовта към месии на всяко общество по време на криза, които да "оправят" проблемите. Аз пък й отговорих, че те поне са имали досотен избор. Да бе - с две думи и аз съм поредният човек под прозореца на авторката.

понеделник, 10 ноември 2008 г.

Внимавай кого мразиш, защото може да се окаже някой, когото обичаш



Това го прибавям към поста за хомосексуалността. Било е на плакат на провалилия се гей-парад в София и вчера ми го цитира Кристина във връзка с неподготвени изказвания на политици, всякакви публични личности и обикновени хора по отношение на сексуална ориентация, етническа принадлежност, произход, религия и т.н.

Здрасти, "Градски"



На символичния 10-ти ноември тръгва нов вестник, при това безплатен - казва се "Градски", издава го "Икономедиа". По тази причина явно днес професионализмът на "19'" е дал път на силните емоции към конкуренцията. Били излезли днес с виц, че новият вестник в империята на Прокопиев трябвало да се казва "Разградски" по името на родния град на издателя.

Благодаря на Константин за информацията:)

Оттук може да се свали в pdf формат

Писмо




Autumn Falls
Originally uploaded by c.za..


Добро утро, Диана, Мария и Зори! Пиша ви това, защото сте от малкото, които наминават насам. Освен това сте далеч от родна София, а ми се пие кафе с вас тази сутрин..

Тази сутрин станах рано, но пак се замотах нещо. Изскочихме с 15 мин закъснение от вкъщи - аз, плейърът и колелото. Преплувахме с тях през море от листа в Горната Борисова градина. После играх тенис един час. Треньорът беше нов - от онази порода мъже с големи мърдащи се цици, кльощави крака и убийствени лафове от типа: "следващия път по къси панталонки те искам, по-добре ще играеш така". След три години тренировки най-сетне направих един точен бекхенд и се пуках от гордост, докато той ми се караше, че не съм си свивала коленете достатъчно и държеше лично да ми покаже как се прави. После карах от Семинарията до Испанската, но почти целият път не беше асфалтов, а павиран. Проблемът е, че гумите ми ги пренадуха оня ден. Твърди, твърди.. И всяка неравност си я усещам в ушите, а паветата са си неравност до неравност, откъдето и да го погледнеш. После си намерих асфалтов път, ама него вече го бяха намерили и доста коли. И те много ми се ядосваха през цялото време. Явно защото аз и колелото не сме достатъчно големи, за да всяваме респект. Най-накрая стигнах до работа и в момента си стоя приятно изморена пред компютъра. А приятелчето е прилежно завързано на първия етаж за радиатора под зоркия поглед на охраната, който беше много учуден, че аз наистина съм дошла с "това".

Това беше моята сутрин:) Поздрави от есенна и мъглива София.


*Снимката е на Коко и спечели едно фликър-състезание за есенна снимка.

неделя, 9 ноември 2008 г.

Хомосексуалността и здравата психика!



Мисля си, че прекалено много внимание отделям на столичния кмет в блога си. Не знам и аз кого убеждавам в неподравения му тон тип "патриотичен разговор на по ракийка в злореченската кръчма "Рибката". Там той би бил много на мода. За добро или не, политиката - истинската политика се прави на по-високо ниво на изразяване и дипломатичност. И затова питам какво означава следното изказване на политик, най-вероятно бъдещ премиер на държава-член на Европейския съюз, през XXI в.: "Бих направил всичко хората с хомосексуални нагласи да бъдат извън управлението на страната, защото това се отразява на психиката на народа и на вземането на важни решения."

Безброй въпроси възникват в главата ми, боричкат се помежду си и се опитват да излязат наведнъж:
-Какво точно бихте направили, драги ББ, докъде бихте стигнали, за да спрете хомосексуалното нашествие в политическите ни среди?
-Хомосексуалните ли са основен проблем в българската политика?
-Как по-точно би се отразило на вземането на Важните решения, ако хора с такава ориентация са част от политиката?
-Това с кого спиш отразява ли се на работата, независимо в коя сфера работиш? А какъв е предпочитаният от теб цвят? А каква музика слушаш? Например "Най" клуб отразил ли се е по някакъв начин на Вас лично?
-Хомосексуалните част ли са или не са от гореспоменатия народ?
-Не успявате ли да намерите повод за по-конструктивна критика към премиера?

и т.н. и т.н.

Плаши ме ББ. Все повече лае срещу БСП и ДПС. Все повече започва да ми звучи като Волен и Расате. А други партии за коалиране не останаха..

Аз пък бих искала бивши бодигарди да не ме представляват пред света. Но мен никой нищо не ме пита.

петък, 7 ноември 2008 г.

Кич-екшън



Някоя си Кейти Пери на МТВ наградите, снощи в Ливърпул.

снимката е от сайта на Dailymail.

четвъртък, 6 ноември 2008 г.

Online profesor de Español



Намерих си страхотен самоучител и цял ден се забавлявам на работа с него. Подозирам, че е безплатен, въпреки че отвреме навреме излиза една стряскаща жълта лента най-отгоре и ми казва "Try for free". Рекламирам го тук най-вече, за да не си загубя линка.

сряда, 5 ноември 2008 г.

Obama президент!



We ain't ready to see a black president yet, пееше 2Пак едно време в "Changes". След вчера тази песен май не важи:)

Америка вече си има, и то доста блек президент. А тамошната демокрация се доказа вчера. Доказаха го огромните опашки от хора, огромната подкрепа и шоуто по улиците след това. Но наистина си беше шоу, зяпах телевизора и ми беше наистина много интересно, а хората, които показваха по площадите на Сиатъл, Ню Йорк, Лос Анджелис и Чикаго, бяха зачервени и щастливи като на рок концерт. Тези емоции, граничещи с истерия, вдигат ужасно много очакванията към Обама, точно както към всеки следващ политик-популист от Украйна, Боливия или България, примерно. Някакси го асоциирах с други мании - манията по "Хари Потър", манията по "Шифърът на Леонардо", манията по Майкъл Джексън, манията по "Титаник", манията по Симеон Сакскобургготски. Всички те бяха обичани, модерни, адски печеливши, но до един момент. После почнаха да се дънят и то не защото бяха толкова лоши/лигави/неспособни, а защото всеки ги е харесвал прекалено много, защото всички около него са ги харесвали прекалено много и когато някой "интелектуалец" ги попита аджеба защо са толкова луди по човека/книгата/филма, се оказва, че нямат отговор. Тълпата ги е носила. И идва нова мода, подхващана именно от най-интелектуално/снобарско/ъндърграунд настроените - да се подиграваме/мразим/отричаме точно това адски любимо до преди малко явление. Някой да пише в секция "любими филми" "Титаник"?

Та затова си мисля, че следващите избори ще са по-спокойни. Но се надявам Обама да оправдае очакванията и да донесе хубава промяна на целия изнервен свят:)

вторник, 4 ноември 2008 г.

Днес



Днес беше един от онези топли есенни дни, в които ходиш, мижиш срещу слънцето, газиш в мек килим от листа и мисълта, че те скоро ще бъдат покрити със сняг, звучи абсурдно.

неделя, 2 ноември 2008 г.

Идеалист излезе, но като блог



http://www.idealist.bg/blog/
Свеж екип и сериозни заявки. Привлекли са сума хора от Икономедиа. Включително любимата Яна Бюрер Тавание. Огрооомен етичен кодекс, в който се кълнат, че Гамизов няма да се меси и че няма да пишат поръчкови материали. Знам, че ще прозвучи цинично, но се чудя от какво ще се издържат. Особено, ако списанието не е скъпо. Както и да е - силно им стискам палци!

И благодаря на презокеанска Диана за информацията.

Бойко Борисов относно Възродителния процес



„Трябваше като в САЩ, дава се един списък с имена, избира се първото име, което да е българско и второто вече да е на бащата. Считам, че това, което беше наложено тогава във фамилиите - да си Мехмед МехмедОВ, това е един добър вариант. Не целите, а методите на Възродителния поцес са порочни.” Това са само част от уникалните тези, развити в студиото на „Тази сутрин” по БТВ, от уважаемия кмет Бойко Борисов в петък. Уникални с липсата на елементарна политическа дипломация.

„Не трябва българските имена да завършват на „ов” и „ев”, всеки има право да се казва, както иска. Мисля, че и за новото поколение българи, и за всички нас този процес е отишъл в историята с всичките си недостатъци”. Това пък кметът го каза днес на Карбовски в „Пропаганда”. Въпреки че изрично се зарече, че няма да се извинява за петъчните си думи.

„В България има български граждани, в Турция – турски, в Сърбия – сръбски. Затова има граница, затова има държави. Ако се чувства турчин, да си отиде в Турция.” Това е друго изказване от петък.

И пак от днес: „До скоро бях критикуван, че ходя на сватби на моите приятели-турци.” Момент, г-н Борисов, нали искахте всички в България да се чувстват българи... сега сам наричате свои приятели „турци”. Те трябва ли да напуснат страната или могат да продължат да се наричат „турци”, но да Ви се закълнат, че дълбоко в душата си не са такива?

Това противоречие може да се обясни или с разтройство на личността, при това доста сериозно и притеснително, или с подценяване паметта на зрителите/слушателите. Стряскащо е, че този човек догодина по всяка вероятност ще се грижи и за външната политика на България. Завива ми се свят като си представя негов коментар за ситуацията в Грузия, примерно или пък за независимостта на Косово...

Прибавям и бонус: няколко други цитата от „Тази сутрин”, ама не ми се коментира, защото от просто забавни се превръщат в плашещи, като почна да мисля...

„Аллах ли му е, Бог ли му е, който му е там, да го прости” /във връзка със самоубийството на Ахмед Емин/.
„Не бих си позволил да говоря против колегите от „Атака”, към тях имам необходимото уважение и респект.”
„Все едно не аз съм бил пожарникар, а те двамата са били” /става въпрос за премиера Станишев и президента Първанов, които го обвиняват, че пали етнически пожар в България/.



За повече информация:
ето тук
и тук